Людмил Тодоров: Не давам аванта на никой мой герой

Идеята за преходността убива хората и ако е вярна, по-добре да живеем заблудени

 Интервю на Милена Бойчева с режисьора писател Людмил Тодоров за литературата, киното, за героите на "съвременния епос"... и за любовта като "неописуемо богатство".

Людмил Тодоров е режисьор и сценарист, известен колкото с филми, оценени у нас и в чужбина - "Любовното лято на един льохман" (1990), "Приятелите на Емилия" (1996), "Емигранти" (2002), "Шивачки" (2007), "Миграцията на паламуда" (2012), толкова и с писателското си творчество - сборниците "Да убиеш Мечо Пух" и "Разкази", романите "Хроника на една любов" и "Хроника на едно пропадане", "Шлеп в пустинята", "Скептици". Последният му роман "Разглобено лято" се появи на книжния пазар в края на миналата година.

- Ваша нова книга "Разглобено лято" се появи наскоро. Писането е самотно занимание, за разлика от кинорежисурата - съвместно художество. Що за потребност е то при вас? Компенсация на трудностите при "правене" на кино?
- Всеки път съм отговарял различно на този въпрос. Най-точен е следният отговор: киното и писането при мен са един общ процес, който има различни източници. Правя филми, за да се прехранвам, а пиша книги, защото не мога иначе. Понякога книгите стоят заключени в мен десет години. Когато решат да излязат, го правят по собствена воля. Никога не питат за ключ, а направо разбиват бравата.
Литературата и киното искат от онези, които се занимават с тях, различни нагласи. По природа аз съм затворен човек и понякога сам се чудя как е станало така, че се занимавам с кино. Всички вярваме, че творецът е тъждествен на човека, който твори, и веднага се сещам за Михаил Зошченко. Този писател с блестящо чувство за хумор е бил сериозен, скучен и вглъбен темерут. Написал е една възхитителна книга, нехумористична, която се нарича „Повест за разума". От нея личи колко дълбок мислител е той и как личността му няма нищо общо с неговите фейлетони. Творчеството е надличностна дейност. Не смея да кажа свръхестествена, но често си го мисля.

- Четейки романа (препоръчвам го отявлено като лакмус за възприятията на аудитория в широк регистър) ме глождеше въпросът за посланието му. Имам си отговор, без да съм сигурна в него. Ще помогнете ли?
- "Разглобено лято" беше замислен като съвременен епос. Ако съм успял в своите намерения, значи романът няма послание. Посланията в тази книга са много и всяко претендира да е най-важното. Аз давам равен шанс на всички и на никого не пускам аванта. Бих се радвал, ако съм написал книга, в която колкото читатели, толкова послания. Действието на романа започва в началото на 60-те години и свършва в наши дни. Главните му герои са близо двайсет. Всеки един от тях е носител на някаква тема. Моята предпочитана тема е свързана със заглавието на книгата. Един от героите твърди, че истината убива хората. Истината, казва той, разглобява романтичните сюжети, без които животът на човека се превръща в ад. Притчите за безсмъртието на любовта и безсмъртието на душата са спасителни, а идеята за преходността убива хората и ако е вярна, по-добре да живеем заблудени. Отново напомням, че това е само една от темите в романа. Няколко страници по-късно ще видите друг герой, който опровергава горната мисъл.

- Казахте съвременен епос. Какво точно значи това?
- Романът разказва за своите герои на триста страници, а понякога само на десет. Всички герои имат различна социална принадлежност, различни възгледи за живота и различна съдба. Тази плетеница от истории и отношения би трябвало да осветли двете епохи, в които съм живял и познавам - до и след 1989 година. Епосът не е нещо, което може да се роди бързо, за него е нужно време. Времето маха излишната плънка, маха дори плътта и оставя скелета. Затова правя уговорката "съвременен" епос, в който един абитуриентски бал или една казарма по времето на социализма, са еднакво важни с онези събития, които са достойни за епос.
Що се отнася до интимните отношения в романа, там аз си поставих амбициозната задача да изследвам любовта дори тогава, когато нея вече я няма, да я "разглобя", да я "отворя" в цялата й сложност и неописуемо богатство.

- По повод отбелязваната с носталгична почит 100-годишнина на българското кино публично заявихте отношение, онасловено "100 години самота". Защо?
- Българското кино има своите добри и лоши времена, но над всичко се налага равносметката, че то, общо взето, е познато само в България. В статията, за която говорите, съм се опитал да изясня причините за тази самота. Тя идва от националния манталитет. В тази връзка приведох два примера. Единият е за това как беше избран филмът, който да ни представи в състезанието за предстоящите "Оскар"-и. Националният съвет за кино пренебрегна факта, че два български дебюта взеха престижни награди на големи кинофестивали и избра никому неизвестния филм на проф. Иван Ничев, член на същия този съвет.
Вторият пример е свързан с дейността на директора на Филмовия център Георги Чолаков, протеже на Националния съвет за кино. Той беше разследван от една голяма телевизия и хванат да уговаря сделка в полза на своята продуцентска фирма "Геополи". Националният съвет за кино и Георги Чолаков са примери за едно и също нещо - за нагласата на българина да урежда всичко по байганьовски.
Търпимостта към подобни хора обезсмисля реформите в държавата и ги превръща в поредния мит за национално благополучие. Трима министри на културата - Петър Стоянович, Мартин Иванов и Вежди Рашидов, не си мръднаха пръста да отстранят Чолаков от неговия пост. За публиката, която не си дава сметка какви поражения може да нанесе един киноадминистратор, ще кажа, че в условия на силно намален бюджет Георги Чолаков раздаде два и половина милиона лева на чужди копродукции. Защо? Защото бизнесът на фирма "Геополи", в която Чолаков уж не участва, е свързан точно с тези продукции. Излишно е да казвам, че една от тези субсидии бе присъдена на неговата фирма.

- И за последно да попитам за нещо актуално, неизбежно е някакси. Отнася се до световната истерия на кървава почва "Шарли ебдо". Е?
- Какво да кажа за нещо така очевидно? Едни хора бяха убити с калашници, без да имат дори пистолети, за да се защитят. За тяхното убийство аз мога само да замълча.

- Не, предпоследното питане беше. Сега е последното и не е питане. По стих на Станка Пенчева: "Боже, колко скоро свърши лятото, пада от небето вик на ято!" Какво ще рече мислителят на финала?
- Това са хубави носталгични стихове. Романът "Разглобено лято" не е носталгичен, въпреки че е трудно да осмислиш миналото без носталгия. Чел съм смайващи свидетелства на хора, били в съветски и нацистки лагери. Въпреки ужасите, които са преживели там, в техните свидетелства има и доза носталгия. В "Разглобено лято" няма такава носталгия. Романът е отчет на мислите и чувствата на едни хора, населявали едно място и едно време, които, надявам се, ще представляват интерес за широк кръг читатели.