Как „Арабската пролет” се превърна в „Арабска зима”

РОБИН РАЙТ *, "НЮ ЙОРКЪР"

Преди 5 години Мохамед Буазизи, тунизийски уличен продавач, отказа да плати поискан за пореден път подкуп от 7 долара на проверяващ го държавен инспектор. За човек, който помага с издръжката на майка си, петима по-малки братя и сестри и болен чичо 7 долара е доходът за цял работен ден, при това при добри обстоятелства.Това бе началото на епични сътресения, станали известни като „Арабската пролет”.

„Това е същото унижение, което се случва всеки ден на много места по света – неуморната тирания на правителствата, които отричат достойнството на техните граждани”, заяви американският президент Барак Обама в своя реч няколко месеца след събитията. „Само че този път се случи нещо различно. След като местните власти отказват да чуят оплакванията му, този млад мъж, който никога преди това не е бил особено политически активен, отива до централата на регионалното правителство, залива се с гориво и се самозапалва”. Буазизи умира след две седмици и половина. В съпричастност изригват спонтанни протести срещу автократичните режими, които бързо се разпространяват в целия регион.

През следващите 14 месеца държавните глави в Тунис, Египет, Либия и Йемен, които са управлявали 117 години, взети заедно, са отстранени от власт. Президентът на Сирия започва война срещу собствения си народ, за да оцелее.

Пет години по-късно цената и последствията от бунтовете смайват света. „Може би ние в международната общност и местните хора бяхме наивни и се подведохме от това колко лесно изглеждаше стореното от тунизийците”, заяви Сара Уитсън, изпълнителен директор на „Хюмън райтс уоч”. „Египтяните също се освободиха от един диктатор. Но ние подценихме силите срещу демокрацията и правата на човека – и начина, по който други сили, репресивни и деструктивни, успяха да запълнят вакуума, създаден от бунтовете”.

Смята се, че Тунис е провел най-успешния преход, но тази страна също произведе най-големия брой чужди бойци за „Ислямска държава” – най-малко 3000. Смяташе се също, че Либия, една от по-богатите африкански държави, има достатъчно петрол, така че нейното малко население от 6 милиона души да проведе преход към демокрация без значително външно финансиране. Вместо това страната се разпадна в гражданска война между много нови милиции, създадени през 8-месечната кампания срещу Муамар Кадафи. Появиха се две съперничещи си правителства, съревновавайки се за власт и за печалбите от петрола. Министърът на петрола на едно от тях предупреди през март, че до една година Либия ще стигне до ръба на банкрута и ще се превърне във „втора Сомалия”. Преди дни съперничещите си правителства се съгласиха да подпишат договорено с помощта на ООН споразумение за създаване на единно правителство. Милициите обаче не бяха страна в разговорите, а и междувременно „Ислямска държава” превзе достатъчно територия, за да превърне Либия на практика в своя първа колония.

В Йемен тази година политическото, религиозното и междуплеменното напрежение избухна в многопластов конфликт, насочван от регионалните съперничества. ООН договори 7-дневно примирие, но то не важи за „Ислямска държава” или за „Ал Кайда на Арабския полуостров”. И двете групировки увеличиха присъствието си в Йемен през последните месеци. На 14 декември Държавният департамент излезе с нови съобщения за отвлечени американци в страната и предупреди американските граждани там, включително хуманитарните работници, да намерят сигурен подслон, докато не бъдат евакуирани. Опасността от пленяването им, без да има възможност да им се окаже помощ от страна на САЩ, е сериозна, тъй като американското посолство там бе затворено през февруари. Междувременно, 80% от 26-милионното население на Йемен в момента са без достъп до чиста питейна вода и хората са зависими от чуждестранна помощ. Тяхното положение е на ръба на глада.

В Сирия войната между правителството и безбройните милиции – страничен продукт от мирните протести – до момента е отнела живота на четвърт милион души. Конфликтът създаде най-лошата хуманитарна криза от Втората световна война насам, с милиони бежанци, разпръснати отвъд граници и континенти. В създалия се вакуум „Ислямска държава” превзе една трета от сирийската територия през миналата година, а столица на нейния самообявил се халифат стана Рака. Разрушаването на някои от най-старите и с най-висока историческа стойност градове в света в момента се оценява на над 200 млрд. долара. Международният валутен фонд (МВФ) прогнозира през есента, че на Сирия ще са й нужни 20 години, за да се върне към ниското си ниво на доходи преди войната, и то при положение, че тя приключи веднага и при допускане за 3-процентен ежегоден икономически ръст.

На фона на мрачните перспективи тонът на президента Обама се промени от възхвала на благородните амбиции на „Арабската пролет” към успокояване на американското общество за нейните ужасни „странични ефекти”. По думите му стратегията на САЩ се движи по четири фронта – следене на терористите; работа със сирийските и иракските сили срещу „Ислямска държава”; разрушаване на системата за финансиране, набиране на бойци и пропаганда на групировката; дипломатически усилия за прекратяване на сирийската гражданска война.

Това, което изглежда бе загубено през последните 5 години, е американската стратегическа подкрепа за целите на „Арабската пролет”, т. е. за борбите на безбройните граждани като Буазизи за права, справедливост и работа. Едно от най-смелите решения на Обама през 2011 г. бе да прекрати дългогодишната американска подкрепа за арабските деспоти в лицето на президента Хосни Мубарак, който управляваше Египет безскрупулно в продължение на 30 години. За пръв път Вашингтон избра неизвестностите на една потенциална демокрация пред гаранциите за стабилност на един автократичен режим.

Въпреки това днес Египет е по-зле, отколкото при Мубарак. Ежегодният американски „Доклад за правата на човека” тази година обвини управлението на президента Абдел Фатах ал-Сиси в „незаконни убийства и мъчения”, нечестни процеси, потискане на граждански свободи, ограничаване на религиозни права, трафик на хора, безнаказаност на силите за сигурност и т. н. Хиляди мирно протестиращи бяха арестувани, а други просто изчезнаха. Въпреки това по причини, свързани със сигурността, Кайро всяка година получава 1,5 млрд. долара американска помощ, основно военна. Вашингтон прегърна ал-Сиси.

Всяка местна криза се усложнява от регионални играчи, които се намесват, за да блокират един нов ред в арабския свят. „Вече не става въпрос за това какво искат египтяните. Или какво иска сирийският народ”, посочва Уитсън от „Хюмън Райтс Уоч”. Според нея всичко е много по-широко и сложно в сравнение с Френската революция: „Има толкова много участници в играта, които имат ресурсите или властта, за да диктуват или овладеят резултатите. Битката е доста по трудна”. Говорейки за протестиращите идеалисти от преди 5 години, Уитсън заяви: „Понякога човек се чуди дали те изобщо са имали някакъв шанс”.

*Със съкращения, заглавието е на редакцията. Преводът е на Цветелина Йорданова.