Дали пък истерията срещу Ирина Бокова не е диагноза

Най-после след месеци на скрита борба, след издигането на многобройни други кандидатури, българското правителство беше принудено да се съобрази с реалностите и обяви, че българската кандидатура за генерален секретар на ООН е Ирина Бокова.

Забавянето, макар и нефатално, всъщност е огледало на истеричната политическа конфронтация, в която живеем през последните две-три години. След три правителства с нормален мандат, след години на умерени икономически и политически успехи, на относително успокояване в обществото през пролетта на 2013 г. сякаш отново се върнахме в бурните години от началото на прехода. А днес, след преживяното от 2013 г. насам, се чувстваме, сякаш някой ни е проклел по китайски да живеем в интересни времена.

Толкова интересни, че направо ни се плаче, защото живеем от скандал до скандал, от протест до протест, от избори до избори, от очернящи до компроматни кампании, от нов политически проект до още по-нов, от едни кандидати за народни водачи до още по-харизматични. А ние, гражданите, доколкото можем да се наречем така, ставаме все по-отвратени и отчаяни както от живота си, така и от онези, които ни управляват или се борят да ни управляват.

В подобна атмосфера беше очакван опитът да бъде отменено решението от 2014 г. Ирина Бокова да бъде номинирана за генерален секретар на ООН. Защото беше на краткотрайното правителство на Орешарски, свалено със съвместните усилия на протестъри, опозиция и коалиционни партньори. А личността на Бокова нямаше значение, тъй като не ставаше дума за нея или за престижа на България в света, а за вътрешнополитическата борба за това кой е по-верен на абсолютната и единствена нова вяра.

Вярвам, че истеричните възгласи на група политици и „общественици” (само с това определение от социалистическата епоха мога да нарека това явление), с които беше посрещната номинацията на Ирина Бокова за един от най-високите световни постове, няма да се отрази на нейната кампания. Те обаче говорят за състоянието на нашето общество четвърт век след като уж се устремихме към демокрацията, уважението към човешките права и към правова държава. А това, което ни казват, е тягостно.

Какви бяха обвиненията срещу Ирина Бокова?

На първо място, че баща й Георги Боков е бил партизанин, а след 9 септември 1944 г. е налагал новата власт. Само че в кой свят живеем? В този, в който децата отговарят за родителите си? Или в онзи, в който борбата срещу нацистка Германия и нейните сателити е нещо осъдително? Или в този, в който безразборно се лепят етикети „престъпници” на хора, чиято вина не само не е доказана, а обвиненията се градят върху слухове?

Следващо обвинение е, че Бокова е завършила Московския държавен институт за международни отношения. И отново ще попитам в кой свят живеят обвинителите? В този, в който е важно не качеството на образованието, а идеологическата вярност ли?

Поредното обвинение е, че Бокова била приемлива за Русия. В светлината на поредната ни сателитна позиция това обвинение щеше да е смислено, ако Бокова се кандидатираше да оглави НАТО или ЕС. Но е абсурдно, когато става дума за ООН, в която все още решаващо значение има позицията на петте постоянни членки на Съвета за сигурност, една от които е Русия. Вероятно според родната протестърска десница щеше да бъде по-добре България да предложи кандидатура, предварително обречена на провал, но пък отговаряща на всички условия на новата права вяра.

Наистина знаменателно е обвинението, че Бокова е получила добро образование и кариера благодарение на своя комунистически произход. И то щеше да е приемливо, ако живеехме през 90-те години, но четвърт век по-късно? Време достатъчно за всички онези с „правилен” произход и „правилно” образование. Какво правят те? Ами кариера, но главно като назначения на българското правителство или на новия ни „голям брат”, а не в борба на световната арена с истински конкуренти от различни страни.

Усещането ми е, че се връщаме не само към 90-те години, а и към по-стара епоха. Онази, когато носителите на истинската вяра Велики инквизитори са посочвали грешниците. Надявам се само, че няма да се върнем и към „доказателствата” на Великата инквизиция.

Чиста проба завист

Очевидно е, че освен всичко друго става дума и за най-обикновена завист. И преди да обобщя, че завистта е българският талант, искам да припомня, че и срещу Данило Тюрк се обяви дясната опозиционна Словенска демократична партия. Но тя поне има основанието, че като президент той е действал срещу нея, а при нас става дума за чист антикомунизъм в ролята на новата права вяра.