Скопие и Пекин в „малка криза“ на отношенията

Една парламентарна среща край Вардар върна спомена за големият гаф на дипломацията на Република Македония през 1999 г.

Каква е цената на едно скарване с държава, постоянен член на Съвета за сигурност на ООН?

За какво биха могли да се скарат малката балканска Република Северна Македония и втората икономическа сила в света Народна република Китай в днешно време? За какво биха могли да се разсърдят една на друга съседната ни държава с около два милиона жители, доста от които пребивават в чужбина, с демографския колос с 1,4 милиарда население като Китай? Как за какво, не е ли ясно?

Причината или мотивът биха могли да бъдат само един - отношението към Тайван, островът, който в Пекин винаги са смятали за част от своята територия по принципа на „единен Китай“. И ако по земното кълбо или на световната политическа карта някой не се съобразява с тази позиция, срещу него като правило се задейства матрицата на предупрежденията и санкциите. И понеже в отношенията между Скопие и Пекин вече има неприятен прецедент, който по същата причина - отношенията с Тайпе, е довела до скъсването на дипломатическите отношения помежду им с всичките последици от това, особено и най-вече за малката ни съседна Република Северна Македония, вече имаме повод за повишено внимание. И за някои ретроспекции, които биха могли да бъдат полезни в случая. Но за това - по надолу.

Преди около две седмици в Събранието на Република Северна Македония се е състояла среща между парламентарна делегация от трима депутати, начело с подпредседателя на парламента и пратеник от ВМРО-ДПМНЕ Антонио Милошоски с представители на Търговското представителство, или канцелария, или бюро на Тайван в италианската столица Рим. Заедно с Милошоски са били още депутатът от опозиционния СДСМ Фатмир Битичи и познатата ни Рахила Мизрахи от ВМРО-ДПМНЕ. Както се вижда, малка, но представителна по всички линии група от парламента - и политически, и етнически. Не вярвам съставът ù да е бил определен случайно, най-вече заради очакванията, че подобен разговор под покрива на Събранието няма как да остане незабелязан и да не бъде трудно приет. Ако се вярва на медиите в Скопие, а този случай поради своята чувствителност сам по себе си предполага критичното отношение, информацията за него, излязла от пресцентъра на законодателния орган е била достатъчно противоречива, за да бъде преглътната лесно. Имало фотография от срещата, пък после била изтрита, имало някаква информация на сайта на Събранието, която после изчезнала. И други такива.
Но в крайна сметка всичко излезе на бял свят. Най-вече заради вниманието, което посолството на Китай в Скопие е отделило на случая. В декларация с най-остър тон от мисията предупреждават за големите опасности за двустранните отношения, които крие контакт с представители на Тайпе, защото по този начин се поставя под съмнение политиката на Пекин за „единен Китай“. Разбира се, това е придружено от подробно описание на историята и изграждането на позицията на Китай по отношение на Тайван, която не будела съмнение в своята правота. Изненадата идвала от това, че ръководителят на групата от парламента на Северна Македония Антонио Милошоски, като бивш министър на външните работи на страната, после председател на Комисията по външната политика на законодателния орган, а в момента негов подпредседател, не разбирал същността на проблема и се опитвал да намери оправдание за своята постъпка. Както се казва, нормална реакция, която освен израз на недоволство играе и превантивна роля към политиците от Скопие. А и на дипломатическата мисия на източната държава в Скопие това и е работата.

В предчувствие за нов скандал в двустранните отношения между Скопие и Пекин и за свое професионално и лично оправдание Милошоски изрази своето виждане за срещата си с тайванските търговци. Като изразител на волята на своите избиратели той имал правото да преценява с кого да се среща и разговаря в името на обмена на информацията и в търсенето на общи интереси. Според него, срещата с тайванците била по-скоро куртоазна и своеобразен израз на благодарност за подкрепата, която те оказват на една от скопските болници. Но понеже предишния ден в Скопие се е състояла бизнес среща с тайвански стопанственици, на която са били разгледани възможностите за съвместни проекти преди всичко в областта на ИТ технологиите, в които Тайван е напред, а и самият Милошоски и неговият колега Битичи още от миналата година имат „досие“ в посолството на Китай заради пренебрегване на предупрежденията да не отиват в Тайпе на международна парламентарна проява, та нещата взеха да стават сериозни. В крайна сметка се наложи председателят на парламента Африм Гаши да се срещне с новата китайска посланичка в Скопие, да я увери, че в политиката на властите на Северна Македония няма промяна по отношение на принадлежността на Тайван към „единия Китай“, в това число и да приеме поканата за визита в Пекин, та така донякъде Гаши успя да намали температурата, скочила високо заради рандевуто на неговия заместник и още двама депутати.

Тази история може би щеше да остане записана само като поредната несръчност на дипломацията на Скопие по отношение на една велика държава с 1,4 милиард население, ако тя не беше обвита от спомена за една друга подобна акция, далеч по-опасна и изпълнена с тежки последици за външнополитическия образ на младата държава на югозапад от нас. Историята съм я разказвал няколко пъти, но сега държа отново да я спомена, защото тя е емблематична за това колко тънка е границата между истинската дипломация и паричния ù еквивалент, особено в изпълнение на хора от политическия елит край Вардар.

През есента на 1998 г. в Република Македония предстояха редовни парламентарни избори. Всички прогнози сочеха, че победител в тях ще бъде опозиционната дотогава ВМРО-ДПМНЕ на Любчо Георгиевски. Партията излизаше от своята изолация след като четири години не беше в парламента поради погрешното решение през 1994 г. да бойкотира втория тур на тогавашните парламентарни избори. Но за по-убедителен резултат бе решено да се потърси и още един партньор от македонските партии. Намериха го в лицето на новосъздадената Демократична алтернатива с лидер Васил Тупурковски. Циле, както го наричаха умалително и умилително, бе популярна личност още от времената на СФРЮ, някои го разглеждаха като най-сериозен кандидат за наследството на президента Киро Глигоров. Абе, популярен, та дрънка. Когато двете партии - ВМРО-ДПМНЕ и ДА започнаха своята предизборна кампания, основният лозунг, който Тупурковски развяваше навсякъде от трибуната, бе, че щом вземат властта, в Република Македония ще дойде един милиард долара инвестиции. От къде, никой не казваше, а и Циле създаваше около огромната сума атмосфера на тайнственост, която още повече примамваше. Тайната бе разбулена в една януарска нощ на 1999 г. когато министърът на външните работи в коалиционното правителство на Любчо Георгиевски от квотата на ДА Александър Димитров от Тайпе съобщи, че Република Македония е признала Тайван. Една от малкото, направили това, ако не и единствената в света. Митичната сума от милиард долара очевидно трябваше да дойде оттам. Сделка, та дрънка, само че с погребален камбанен звън.

Бурята, която настана, е достойна за описване в историята на дипломацията. Китай скъса отношенията си с Република Македония, изтегли своята тогавашна посланичка, също жена като сегашната, а в битността си на постоянен член на Съвета за сигурност на ООН Пекин започва да издига бариери пред младата държава там, където може и се налага. Започнаха размени на делегации от Тайпе и Скопие, с тайванско финансиране бе открита безмитна икономическа зона край Скопие, млади хора от страната отидоха на краткосрочни курсове в Тайван за обучение в новите ИТ технологии. Дори първият китайски ресторант в Скопие бе от Тайван. Но парите, големите обещани пари, така и не се виждаха. Тупурковски бе назначен в правителството като отговорник за чуждите инвестиции и по същество бе човекът, който единствен бе в течение какво става с милиарда. Съмненията, че слага нещо в джоба от тази сума, ако изобщо я е имало, придобиха публичен характер и досега са една от митологиите, които, леко подухвани от вятъра на мълвата, се носят над водите на Вардар.

Между другото, преди седмица гледах интервю на Циле Тупурковски по една от скопските телевизии. Съвременните технологии дават възможност това да се прави и от София. Жив да го ожалиш, както се казва и при нас, и оттатък. Отдавна в пенсия, с неосъществена надеждна политическа кариера, с разбито семейство, живее под наем, моля ви се, боледува от какво ли не. Няма нищо от някогашния наперен и словоохотлив мустакат народняк Циле, дългогодишен председател на техния местен олимпийски комитет, а като учен един от създателите на лъжливия мит за античните корени на днешните граждани на Северна Македония. Ако си позволим да бъдем по-груби, бихме препоръчали на дипломатите от китайското посолство в Скопие вместо да пращат декларации и ноти до институциите, Милошоски и компания, да им покажат това интервю с Тупурковски. Ако не са го видели, разбира се, макар че неговото излъчване неслучайно бе тъкмо в дните, когато Антонио се перчеше със своето право да действа както намери за добре, защото зад гърба му стоят неговите избиратели.

Всичко свърши през 2001 г., когато Скопие и Пекин възстановиха отношенията си, подписаха необходимите документи и застанаха на точната позиция, която удовлетворява Китай. Двадесет и четири години след това обаче някои показаха, че не се учат от историята на собствената си държава. И не само за отношенията си с Китай. Докато Пекин си взе поука и сега действа превантивно и достатъчно категорично, за да не допусне изненада, както през януари 1999 г.
А за моя някогашен приятел Антонио Милошоски ми е жал.