Утопии за билетчета, винетки и гъски

В условията на българската реалност по-високата цена не обещава по-високо качество

Решението на министрите да слязат от колите на НСО е добро - като тръгнат сега по пътищата с личните си автомобили или се отдадат на лукса в градския транспорт, нараства надеждата, че и винетката, и хартиеното билетче ще паднат

Министри и техните заместници да не ползват автомобилите на НСО. Разумно решение на кабинета, несъмнено “подсказано” от премиера. Народът ликува! Близо двайсет аудита ще се насочат в други маршрути. Спестява се ресурс. Спестява се общественото мърморене, което близо три десетилетия следваше богоугодните чиновници. Спестяват се привилегии.

Известно е, че в къде по-богати държави министрите отиват на работа с колело. Или с обществения транспорт. Където - поне в нашия случай - ще се задълбочат обществено-управленските взаимоотношения. Ще падне голямо опознаване, сближаване, размяна на идеи, макар че някои идеи се произнасят от българина като псувни. Така или иначе, трамваят става арена на взаимно проникване - народът навлиза в битието на властта, властта опознава битието на народа. А който го е страх, да не се качва, препоръча премиерът.

Софиянци обичат да се качват. Обичат градския транспорт. Ала от Центъра за градска мобилност (ЦГМ) ни кроят поредния номер. Номерът на винетката. ЦГМ внася в общинския съвет предложение за увеличение на цената на хартиения билет на 1,60 лв. Сега е левче. Зависи какво ще приемат съветниците. Каквото и да е то, важното е, че ЦГМ не спи. Възприема принципа на винетката буквално - по-скъпи стикери, повече транспортно охолство. Уви, това е объркано, неубедително и неефективно мислене. Дори и билетът да стане два лева, все тая. Градският транспорт пак ще губи. По няколко причини. Първо, защото продължава да се изживява като институция за социални помощи. Второ, няма изследване, засечка, анализ на онези автобусни линии, които носят само отрицателен баланс. Дори в пиковите часове се вижда, че в новите съчленени машини се возят десет души. Навсякъде в модерните столици губещите линии се закриват. У нас се поддържат. Защото чиновникът се бои тези десет души да не завземат Орлов мост.

Транспортният екип към Столичната община дава - и осъществява - добрите примери. Само хейтърите ще отрекат, че София хубавее въпреки наплива на пришълци, джигити и други същества, които ругаят, не дават предимство, бибипкат, газят, хвърлят си фасовете на земята. Инж. Стоян Братоев, шефът на метрополитена, стана почетен гражданин на столицата. Според нас, които не се боим да ползваме градския транспорт, той трябва да стане почетен гражданин на държавата. Почетен гражданин на моженето. Моженето в суровите условия на постоянни финансови капани да изградиш едно наистина внушително съоръжение, което се ползва всеки ден от хиляди хора. Нашето метро е по-красиво от лондонското. В парижкото метро има страховити отсечки. Ако бяла жена чака на някоя от тези спирки, Париж ще й се види като Кьолн. Може и не само да й се види.

Депутатите отхвърлиха идеята за шестмесечните пропуски по пътищата на държавата. Още не са стигнали до идеята на Мая Манолова за еднодневни. Добра идея, според суверена, макар че няма кой да мери настроенията на тоя суверен. Народното събрание мисли като ЦГМ. Не строи, не изгражда. Вдига цената.

Винетката е само малка лепенка на стъклото на автомобила, малка лепенка за много пари. Които, уверяват ни, отиват за нови пътища, поддръжка на магистрали и за дупки. Дупките всъщност са на друго място. В осъзнаването на винетката. Нейните апологети в Агенцията по пътна инфраструктура (АПИ) и в транспортната комисия на парламента са малки апликации към собствената мисловна инфраструктура. Нейно величество Винетката не е само асфалт, валяци и фирми за ями и пропуквания. Винетката би трябвало да е повече от асфалт. Тя е организация на движението. Философия на трафика. Удобство във всичките му форми и условия за сигурност. Стандарт! С други думи, тя не е дупка. Тя е част от икономиката.

Винетката, уви, е част от чиновническото ограничение. Дупка, асфалт, поддръжка. А не - повече логистика. На винетката така и не й позволяват да мисли, защото, каквото и да изговарят философите от АПИ, я зариват в земята. Инфраструктурата се разбира единствено като ремонт. А ремонтът трябва да се пренесе на друго място. В съзнанието (моженето) на стотиците пътни инженери, организатори на движението, експерти по сигурност, които хем печелят държавни пари, хем организират печеленето на частни фирми. Грижат се един за друг, както лалугер се грижи за лешояд. Както Тома Белев се грижи за приходите на коалиция “За да остане природа в България”. Ако през седмицата МОСВ беше приело проекта “Рила буфер”, хиляди българи трябваше да си купуват винетки за другия свят. Проектът забранява на хората в огромния район дори да си прекопават дворовете.

В условията на българската реалност по-високата цена не обещава по-високо качество. Винетките трябва да се въведат в природата на автомобилната ни участ по нов начин. Трябва да произвеждат, а не да поддържат. Трябва да организират, а не да пълнят дупки. Защото световноизвестно е, че освен дупки пълнят джобовете на десетки свързани с поръчителя частни фирми и строителни консорциуми. Нещо като лешояди на свободна практика. Хранят лалугерите в Министерството на регионалното ни битие, за да си осигурят личната прехрана. Кълват винетките, както червеногуша гъска кълве европейски пари.

С колко милиона бяха глобени тарикатските фирми, които вместо баластра хвърлят шлака от близките реки? Колко от тях бяха отстранени за некачествена работа? Колко от тях вече нямат достъп до обществените поръчки? Колко от шефовете им влязоха в пътните трасета на Темида? Колко строителни инженери, които създадоха вопиющи недоразумения, бяха пратени да доят калинки? Колко приемателни комисии отидоха да отглеждат лалугери?

По магистралите и други възли ни посрещат уникални пътни решения, истински ребуси, които трябва да решим на минутата, ако не искаме да предизвикаме ПТП. Години наред стотици коли на Белокопитово вместо за София забиваха към Русе. Творците на “Струма” не помислиха как най-кратко да завия към Рилския манастир. Сигурно защото са отявлени атеисти на държавна издръжка.

Две кръгови кръстословици във Велико Търново ни изнервят по пътя за морето и не ни дават шанс за повече вяра във винетката. Факири продължават да дънят улици и булеварди в София, Пловдив, Варна и други градове. Безсмислиците са толкоз, че ако тръгнем да ги изброяваме, първо, няма да ни стигнат страниците на вестника, второ, няма да стигнем доникъде. Билетът и винетката са като две капки вода. Хранят недоверие, произвеждат псувни. Затова решението на министрите да слязат от колите на НСО е добро - защото, като им паднаха привилегиите, като тръгнат сега по пътищата с личните си автомобили или се отдадат на лукса в градския транспорт, нараства надеждата, че и винетката, и хартиеното билетче ще паднат. Утопия, брат! Ала който не храни утопии, храни червеногуши гъски.