Опасните расови борби в Америка

Първият черен президент на САЩ се провали в усилията си да „адресира“ расовия проблем

Борбата с бедността се превръща пак в почетна кауза

След поредните брутални полицейски разстрели на невинните чернокожи Олтън Стърлинг и Филандо Кастил - расовите безредици отново заляха американските тв новини и първите страници на таблоидите. Хиляди разгневени протестиращи, черни и бели, пак скандират „и животът на черните е важен“, „няма справедливост - няма мир“ и „обединеният народ никога не ще бъде победен“ по улиците на големите градове. Блокирани пътища, стотици арестувани, десетки ранени полицаи, панически викове „стрелят!“. Полицейски бронетранспортьори, въоръжени до зъби бойци - кадрите напомнят окупирана Палестина.

Европейците, шокирани от дефлацията, Брекзит, бежанците, тероризма и конвулсиите на Ердогановия режим, нямат капацитет да обърнат по-сериозно внимание, но американското лято е все по-горещо всяка година. Черните мъже са 6% от населението на САЩ, но дават 40% от невъоръжените жертви на полицията през тази година. Според градската легенда по един черен мъж на всеки 8 часа ставал жертва. Но сред невъоръжените има и много хванати на местопрестъплението, оказали съпротива, опитали бягство след команда „стой“.

Реално черните мъже са близо 100% от разстреляните без причина, включително в гръб, или както сега - на волана, пред жена си и детето, при рутинна проверка на шофьорска книжка заради неработещ мигач. Не е никак трудно да се разберат мотивите на далаския снайперист, убил петима полицаи, а сега същото се повтаря и в Батън Руж.

От срещата на НАТО във Варшава отиващият си Обама бодро коментира, че нацията „не е разделена“. Има нещо вярно, но очевидно е също, че първият черен президент се провали в усилията си да разреши расовия проблем.

Проблемът за диспропорционалното полицейско насилие срещу черните винаги е съществувал, но с нарастването на икономическото неравенство се задълбочава. Така е винаги при десни управления като на Рейгън и Буш II, но и при непоследователно леви като на Обама. Расовите безредици, наистина, не следват автоматично кривата на растежа на БВП и процента на безработицата - те често се засилват и във време на икономически подем, като при Обама, или на прогресивни реформи в обществото, като в 1960-те, когато обаче разочарованието от липсата на реален прогрес след приетите законодателни промени разпалва някои от най-големите расови безредици в Нюарк в 1967 г. Но пък най-големите в историята безредици в Лос Анджелис през 1992 г. съвпаднаха с колапса на рейгъномиката.

Безредиците винаги много ясно следват степента на неравенството, а сега то расте - и в криза, и в подем. Растящото неравенство засилва чувството за несправедливост, гнева на низините и склонността към репресии у бранителите на статуквото. Това създава опасност от реакционен популистки, фашистки режим и той може да се преодолее с ефективни мерки за намаляване на неравенството. Десните, „пазарни” мерки по расовия проблем, които на книга проповядват републиканците - премахване на минималната заплата, съкращаване на социалните програми за жилища, купони за храна и здравеопазването за бедните - очевидно ще превърнат големите американски градове във филиали на южноафриканското Совето и ще вкарат страната в перманентна гражданска война. Затова ако Тръмп стане президент, няма да си позволи да разглоби социалната държава.

Полицейската (а също съдебната) бруталност срещу черните е призвана да компенсира дефицитите на дясната икономическа и социална политика. Но тя буди най-лошите кошмари на американската душа. Чак до 1930 година извънсъдебните екзекуции и убийства на черни хора от бели vigilantes, „доброволни отрядници“, често съвпадащи с ложите на Ку-клукс-клан, са рутина. Бесят негри за ненасилствени и съвсем незначителни престъпления, по доноси, „по подозрение“ или за нищо - играят комар, „гледат лошо“ или „скитат“. Извънсъдебните разправи в Юга продължават до средата на 60-те. Доброволните отрядници не прощават и на белите „негролюби“, активистите на Американския съюз за граждански свободи (ACLU), странно изглеждащите им бели хипита, но и стачкуващите работници и профсъюзите, и просто прогресивните хора.

Засилването на полицейската държава, милитаризацията на полицията и заради „войната срещу терора“, но също и под натиска на военнопромишления комплекс са друга причина за растящата полицейска бруталност. В последните си романи писателят Джон Гришам създаде кошмарни образи на полицаи, въоръжени с танкове, оръдия и други голямокалибрени пушкала, некомпетентно обучавани за работа с тях и в добавка разпускащи в свободното си време с кървави видеоигри, които създават изкуствено ситуации, дето загиват невинни хора.

Демилитаризацията на полицията, създаването на нова полиция, която работи превантивно с човешките общности, е още една наложителна задача, която няма как да се реши от едно дясно управление. Тя трябва да се съпровожда от съдебно-пенитенциарна реформа - премахване на частните затвори, замяна на затварянето за много ненасилствени престъпления с други наказания и декриминализация на много ненасилствени деяния.

Има и някои добри новини. В протестните шествия виждаме както черни, тъй и много бели лица, особено в големите градове. Почти всички порядъчни бели хора се възмущават от полицейската бруталност не по-малко от черните. В последните години расовият предразсъдък сред небогатите в Америка все повече отстъпва на класовата солидарност. Икономическите, демографски, социални и културни процеси - растежът на неравенството, който ерозира бялата средна класа, промяната на етническия състав на населението, новата реурбанизация - връщането на много домакинства от предградията в градските ядра - и експлозията на социалните медии необратимо изместват центъра на тежестта на американската политика вляво.

Разделението между работници и бедни, бели и не бели започва да се размива, както пролича и от победата на Обама в 2008 г. От една страна, положението на работниците и на средната класа се влошава и ги сближава с бедните, а от друга - сега има много повече работници и средна класа хора от малцинствата, а и голямата част от бедните работят - те са работещи бедни.

Сега бедността е етнически по-широкообхватна - вече две трети от бедните са бели, почти 55% от американците са преживели период на бедност през живота си, 50% от децата са били зависими през живота си от купоните за храна. Икономическата несигурност прави риска от внезапна бедност при загуба на работа, фалит, заболяване или друго бедствие съвсем реален за мнозинството американци. Старите разграничения отстъпват на съзнанието за общите интереси на „99-те процента“. Борбата с бедността се превръща пак в почетна кауза, след като десетилетия бе отричана от десните като безнадеждна „борба с гравитацията“, а бедните се представяха за неморални и сами виновни за положението си.

Но от друга страна, прогресивните сили в Америка все още страдат от самосегрегацията на черните. Без масовата им подкрепа за Хилари, Бърни лесно можеше да не й отстъпи номинацията. Кой знае защо, много черни още мислят Бил Клинтън за първия свой президент. С това те, без да искат, увеличават риска от диктаторски режим на Тръмп, който ще има катастрофални последици и за самите тях.