Движението #MeToo има много проблеми
Мъжество е да уважаваш жените
Станах актриса за свалка
Разкошната парижанка Леа Седу ще бъде една от основните атракции в продължението на епоса „Дюн“, което се очертава като едно от кино събитията на 2023-а година. Ле бе и сред перлите миналия фестивал в Кан, където представи новия скандален хорър филм на Дейвид Кроненбърг „Престъпления от бъдещето“. Преди десетилетие Седу отново беше сензация на Лазурния бряг с участието си в сочната лесбийска драма „Синият е най-топлият цвят“, спечелила някои от най-важните фестивални награди. По-миналата година тя блестя и в 25-ия филм за Джеймс Бонд „Смъртта може да почака”.
Привлекателната парижанка притежава изящно тяло и аристократично европейско излъчване. Тя започва своята кариера в средата на миналото десетилетие с роли във филми като „Последната любовница” и „Войната”. Прави първо силно впечатление с „Красивият човек”, за който получава и номинация за „Сезар”. Сейду продължава възхода си и пробива в Холивуд с роли в „Гадни копелета” на Тарантино, „Робин Худ” на сър Ридли Скот, “„Полунощ в Париж” на Уди Алън и „Невъзможна мисия 4” с Том Круз.
- Леа, какви мъже харесвате и каква е разликата между европейците и американците?
- Харесвам мъже, които могат да уважават жените и обръщат внимание на детайлите, на нуждите им - това за мен е проява на мъжество. Има нещо наистина възвишено в това да проявяваш уважение към жените.
В Америка хората уважават работата ти. Не раздават морални присъди наляво и надясно, не са толкова безпричинно критични и цинични. Те харесват индивидуалността - да си различен там е сила. Във Франция трябва да приличаш не всеки друг - да си същата като съседката си.
Американците са по-свободни от французите. В САЩ е добре да покажеш на хората, че си продуктивен, здрав и щастлив, че ти харесва да правиш някакви неща, че обичаш живота. Във Франция е обратното - даже изобщо не е препоръчително да демонстрираш, че си постигнал някакъв успех. Французите не са толкова софистицирани, когато става въпрос за изискано облекло и презентация. Особено, когато трябва да излязат на вечеря, например. За официални поводи американците се стараят много повече. Френските момичета са и в много по-лоша форма от тези в САЩ - американките тренират повече, по-стегнати са и имат по-бели зъби.
- Вие станахте голяма звезда със „Синият е най-топлия цвят“ преди десет години. Връщате ли се често към преживяното в този филм и след премиерата?
- Беше невероятно. Този филм отне година, в която аз вложих всичко от себе си. „Синият е най-топлия цвят“ промени живота ми по много начини и на много нива. И до днес хората говорят основно за онези лесбийски секс сцени. Най-дългата беше седем минути в един непрекъснат кадър. Снимахме я 10 дена и направихме над 100 дубъла. Днес тези еротични сцени се наблюдават и направляват от така наречените интимни координатори, но тогава снимачният процес беше напълно извън контрол. Не само секс сцените, целият филм – режисьорът беше чисто луд.
- С какво бе по-различен 25-ият филм за Джеймс Бонд, в който играете главна женска роля?
- Всички филми за 007 с Даниъл Крейг предложиха нова перспектива към героя. Жените вече не са просто някакви обекти, които чакат да бъдат спасени или свалени. Самият Бонд е различен. Даниъл изгради образ с дълбочина, който не е перфектен. Много различен и променен 007 от предишните версии.
Новият филм също е по-дълбок и емоционален. Крейг направи Бонд човек. Той вече не е перфектен. Преди време се пошегувах в интервю, че Том Круз може да бие Даниъл Крейг. Още си мисля така, де. Работила съм и с двамата. Крейг наистина придаде човечност и крехкост на персонажа си. „Смъртта може да почака изненада много зрители. Те видяха Бонд отново влюбен след трагичната афера с Веспър в „Казино Роял”. Тогава тя го предаде, но той наистина беше влюбен в нея. Сега връзката му с моята героиня е в основата на новия филм. Бих го нарекла филм за любов. Една истинска любовна история. Този аспект носи модерност на филм, но и доза необичайност. Понякога промяната е за добро.
- Кога решихте, че искате да станете актриса?
- Бях доста срамежливо и не особено щастливо дете. После развих страст към оперното пеене и исках да преследвам музикална кариера. Но на 18 всичко се промени. Влюбих се в един актьор. Той беше арогантен и претенциозен. Не ми обръщаше внимание. Тогава реших да му покажа, че съществувам. И да го накарам да се влюби в мен. Записах се в актьорска школа и вече не бях прозрачна за него. Наивни и носталгични времена, но резултатът е налице.
Освен това трябваше да намеря начин да се изразявам. Винаги ми е било трудно да се изразявам в този широк, богат и противоречив свят. Имах много фантазии, изпъстрени с насилие, не съм истеричка, която троши хотелски стаи и вази, но все още имам гневни моменти. Понякога гледам на обществото като на нещо опасно. Нещо, от което трябва да се спася, да избягам от правилата. Актьорската игра е начин за мен да избягам. Играя, за да избягам. Станах актриса заради свободата, която тази професия ми дава. Имах познати актьори и бях силно привлечена от този начин на живот - пътуваш, имаш свободно време, правиш каквото си искаш, можеш сам да си си шеф.
- Вие критикувахте движението #MeToo. Какво ви подразни тогава?
- Има много фалш и лицемерие. Някои жени го използваха, за да станат герои, да бъдат под светлината на прожекторите. Да се правят на жертви. Ние жените не сме жертви. А и къде е прошката. Герой, за мен, е този, който прощава. Нуждаем се от прошка, нали. Движението накара все повече мъже да се плашат, когато работят във филми с жени. А и аз мразя политкоректността и осъждането, с което редовно се сблъскват различни хора за допускане на грешки.
Не обичам да бъда класифицирана... Светът стана толкова лустросан, намирам го за много страшно. Не ни е позволено да допускаме грешки. Да, истина е, че светът може да бъде много несправедлив с жените. От актрисите се изисква и очаква да бъдат чувствителни, емоционални, лесно раними, но физически атрактивни. От мъжете - да бъдат силни, потентни и жизнени. Мъжете режисьори винаги проектират своите фантазии и желания върху женските образи. Обличат ги по свой вкус, правят прическите им, както си ги представят.
При жените режисьори е друго - те не проектират собствените си фантазии и сексуални желания върху женските образи, а по-скоро своята идентичност. Разликата винаги се усеща. Но не трябва да се прекалява.