Текстовете в поредицата “Видни българи, убити от българи” са подбрани и подготвени от литературния историк и бивш депутат от СДС Йордан Василев. В тях авторът проследява съдбата на онези българи, останали в историята, чието име е белязано от насилствена смърт или съмнение за такава. Последния път се спряхме на съдбата на Иван Бешков, Кръстьо Пастухов, Трайчо Костов и Цвети Иванов.

Необикновена личност е Цветан Стоянов (1930-1971, на 41 г.) - есеист, литературен критик, преводач, автор на шест книги. За малкото си години е успял да представи на български към 20 книги на английски и американски писатели. Роден е в София, произхожда от културно семейство - майка му е учителка, баща му имал издателство. След гимназията завършва право (1952) и школа по журналистика. Работил е в БТА (1953-1954), в. „Земеделско знаме” (1955-1956), сп. „Септември” (1961-1963), в. „Литературен фронт” (1967-1969), Института за съвременни социални теории (1969-1971).

Първата му публикация във вестник е от 1947 г., когато е на 17 години. Издал е книгите „Ние и Арчи, екскурзоводска история” (1961), „Случаят с професора”, повест (1966), „Над твоя дом спокойствие”, повест (1967), „Нишките, които се прекъсват. Проблемът за алиенацията в литературата и обществената психология на Запад” (1967, защитена като дисертация, 1970), „Мъдростта на древните митове” (1968, 1975, заедно със Здравко Петров), „Изключителната биография на Буди Будев”, роман (1969). В последните години на живота си той работеше върху книгата „Геният и неговият наставник. Идейните отношения между Достоевски и Победоносцев: една скрита страница от историята на патернализма”, в която всъщност разкриваше съвременни проблеми на въздействието върху иннтелектуалците от страна на комунистическата власт. Сигурно затова той не говореше много за тази творба. Изглежда е имал лоши подозрения и е записал подробен план на последната глава, затова книгата бе издадена (1978).
В края на юни 1971 г. той получава криза от апендисит и постъпва в „Пирогов”. Първият лекар, който го преглежда, казва: - Веднага операция! - Но вместо това той е оставен в една стая цяло денонощие и получава отравяне, защото апендиксът се спуква. Едрото му и силно тяло няколко дни се бори със смъртта, но тя настъпва на 3 юли 1971 г.

Заедно със съпругата му Антоанета Войникова подготвихме два тома с избрани негови творби и те бяха издадени (1988). В том І „Културата като общение” включихме статии, есета, студии и книгата „Геният и неговият наставник”. Том ІІ „Отчуждението” съдържа есета и книгите „Нишките, които се прекъсват”, „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература”. Снимките на кориците са правени от мен, нямаше други, той не се е фотографирал.

В личността на Георги Марков (Джери, 1929-1978, на 49 г.) има много странни съчетания: писател и журналист, а е завършил инженерство, общителен, енергичен, бохем, а е болен от туберкулоза и е лежал по санаториуми, канен е от диктатора Тодор Живков на срещи с група писатели във вила в Боровец, написал е сценариите за сериала „На всеки километър”, а същевремено се увлича да играе покер, през 1969 г. емигрира в Лондон и сътрудничи на радиостанциите „Свободна Европа” и „Дойче Веле” със знаменитите „Задочни репортажи за България”, които вбесяват нашите управници и тайни служби, така се стига да неговата гибел на моста в Лондон с прословутия „български чадър”. Той е прострелян с отровната сачма на рождения ден на Тодор Живков - 7.9.1978. Отровната сачма е намерена в крака му при аутопсията след четири дни. Познавахме се добре, учехме заедно английски при Надя Сотирова, бяхме двойка, за да свикнем да разговаряме. След урока се разхождахме по бул. „Патриарх Евтимий” и той ми споделяше свои замисли, споменаваше, че по цял ден прекарва в читалнята на МВР на ул. „Гурко”, за да събира материал за сериала, но и предупреждаваше моята съпруга Блага да внимава, защото на сбирката при Тодор Живков някой се изказал много рязко отрицателно за цикъл нейни стихове. Преди да замине в емиграция, той издава книгите „Мъже” (1962, роман), „Портретът на моя двойник” (1966), „Жените на Варшава” (1968). Поставяна е пиесата му „Да се провреш под дъгата” (1966), а други три пиеси са спрени. „Задочни репортажи за България” са издадени след смъртта му от български емигрант в Швейцария (1980-1981), а у нас излизат през 1990-1991. Съпругата му Анабел Дилк (оженват се в 1975) идва в България за негови годишнини. Преди това Джери е имал у нас близка връзка с Яна Пипкова, дъщеря на Любомир Пипков и съпруга на Рангел Вълчанов. А кой лично е организирал покушението върху Георги Марков в Лондон си остава загадка - документите на ДС са унищожени.

В началото животът на Атанас Буров (1875-1954, на 79 г.) е престижен и лек - завършва право и финансови науки в Сорбоната, Париж (1903), след завръщането си е шеф на различни предприятия и банки, включва се в дейността на Народната партия (1899), сътрудник е и издател на в. „Мир”, избират го за народен представител, а след това е заместник-председател на парламента (1911-1912). Когато започват войните (1912), той завършва школа за запасни офицери, напуска Народното събрание и отива доброволец на фронта. Сражава се при Чаталджа, едва оцелява, получава орден за храброст и се завръща в парламента, но е назначен за министър на търговията, промишлеността и труда в правителството на Стоян Данев (1913), обаче то управлява само 40 дни. В същата година се оженва. После отново е на същия пост в коалиционното правителство на Александър Стамболийски (1919-1920). От 1918 до 1923 е емигрант във Франция, а не след дълго е за трети път министър - този път на външните работи и изповеданията (1926-1931) в трите правителства на Андрей Ляпчев, участва в Женева в заседание на Обществото на народите и е избран за член на комисия. Тъй че той не е само банкер, а и политик, държавник, дипломат. Не се свършва дотук - по време на Втората световна война като русофил той е против съюза ни с Германия, на 2.9.1944 отново е министър без портфейл в правителството на Муравиев, което не успява да попречи на нападение от страна на СССР. След идването на комунистическата власт е осъден от Народния съд на една година затвор, а след освобождаването му се присъединява към опозицията.

И оттук започват страданията му на стари години - интерниран е в Дряново (1947), след това е тикнат в концлагер край Дулово, а след това осъден на 20 години затвор и изпратен в затвора в Шумен, а после в Пазарджик, където според свидетелства е удушен в килията си на 79 години, макар това да е обявено като сърдечна недостатъчност. А наследниците му заминават далече и живеят в чужбина. Михаил Топалов-Памукчиев е издал книгата „Срещи с Буров” (1990) след разговори с него по време на изселването му. И Нено Неделчев е създал книга за него и напомня, че той е успял да постигне опрощаването на окупационен дълг от 1,7 милиона златни франка (1930).