Страната отново е разсечена на две - 50% от хората са с „другия”, светски и прозападен манталитет

Неочакваният 4-ти изборен триумф на проислямистите бе голямата изненада на предсрочните избори, на които Турция отиде с временно служебно правителство и разтърсена от терористични удари. Резултатът вече не буди съмнения за посоката (и цивилизационната ориентация), по която ще продължи да върви „Нова Турция”.

Първите извънредни избори в историята на републиката приключиха с непредвидим дори за победителите резултат - смазваща за всички опозиционни партии победа за Партията на справедливостта и развитието (ПСР) с близо 50% (316 депутати). Много повече от 276-те места, достатъчни за обикновено мнозинство, но по-малко от 330 за „абсолютно”, с които можеха да променят сами основния закон. Кюрдите загубиха 3% и прескочиха на косъм 10%-ния праг (спад от 13,2% на 10,75% и 59 места в парламента), но за сметка на това, по брой на депутати изпревариха националистите и са на трета позиция в новия 4-партиен Меджлис. Интегрираните или „турцизирани”, консервативно настроени и религиозни кюрди, които през юни гласуваха по етнически признак, този път се върнаха обратно в лоното на ПСР. Демирташ загуби значителна част от дадените даром гласове, т.нар. наказателен вот на турците, които го упрекват, че не събра кураж да хвърли ръкавица на ПКК и да докаже, че е новата лява партия и e на двата народа. Тези избиратели оттеглиха кредита на доверие и се върнаха при социалдемократите. „Големият губещ” е несменяемият от 20 години лидер на Партията на националистическото действие (ПНД) Девлет Бахчели, когото медиите прекръстиха на Мистър “Не” и посочват като главния виновник за пропуснатия шанс за коалиционно правителство след изборите на 7 юни. Неговата партия се стопи с 4% (от 16 на 11,9% и 40 депутати), с което преля „свежа кръв” на проислямистите.

Само голямата опозиционна Републиканска народна партия начело с Кемал Кълъчдароглу, която е основателка на светската република на Ататюрк, (наричана от управляващите „90 -годишната старица”), не мръдна от устойчивите си 25% и увеличи само с две кресла местата си в Меджлиса (134 депутати). Очакванията за поява на 5-а партия от недрата на вътрешната опозиция в ПСР, която да оглави бившия президент Абдулах Гюл, също са изпратени в политическото небитие, както и надеждите за споделянето на властта със социалдемократите или националистите.

Въпроса, който бистрят наблюдателите от неделя насам, е какво се промени за 5 месеца и на какво се дължи драстичният скок с близо 10% за проислямистите - въпреки 13-те години еднопартийно управление, умората, „преяждането с власт”, най-големия корупционнен скандал, задушаването на свободата на словото, но най-вече въпреки загубата на мнозинството на последните избори на 7 юни.

Изтощените от избори турски граждани, които за година и половина отидоха 4 пъти до урните (на местни, президентски, парламентарни и предсрочни парламентарни избори) решиха най-сетне да сложат край на мъчителната сага, която така или иначе щеше да продължи до преизбирането на ПСР, ако не сега, напролет. С вота си те връчиха 4-ти пореден мандат на проислямистите, но и отговорността те да спазят всички предизборни обещания.

Другият парадокс, който се опитват да изтълкуват анализаторите, е как така хаосът, безредието, терористичните атаки и разклатилата се икономика вместо да сринат, увеличиха гласовете на проислямистите. Терористичната вълна на ПКК, която заля страната през лятото, отне живота на стотици цивилни и военни и от двете страни. До края на крехкото примирие се стигна след отказа на кюрдските сепаратисти безусловно да предадат оръжие, за да седнат на масата за преговори и отказа на Ердоган от турско-кюрдския мирен процес броени дни преди критичните за политическата система избори през юни - с характер на референдум „за” или „против” налаганата „отгоре” президентска система. Прокюрдската Демократична партия на народите на Селяхатин Демирташ заплати най-висока цена затова, че се закле пред своите избиратели, че няма да позволи на Ердоган да стане „избираем султан”, с което беше спечелил вота и на милиони турци. Жертви на самоубийствените атентати на “Ислямска държава” в Диарбекир (6 юни), Суруч (20 юли) и „кървавата събота” в Анкара (10 октомври) станаха стотици цивилни - предимно кюрди, алевити и лявомислещи симпатизанти на ДПН. Все още не е ясно кой стои зад тях. Официалната версия е, че са извършени от местна клетка на джихадистите, но “Ислямска държава” и до днес не е поела отговорност. Според Ердоган и Давутоглу става въпрос за „колективен терор”, комплот на външни сили и техните турски изпълнители, в който участват и служби за сигурност на съседни (неназовани) държави, и „паралелната държава” (на Фейтулах Гюлен). А тяхната обща цел е да дестабилизират страната, да разбият единството и целостта на Турция и да я въвлекат в „близкоизточния батак”.

Според опозицията до тази „кървава баня” се стигна най-вече заради погрешната външна политика, с неоосманистки нюанс и романтика, чийто архитект е Давутогулу, когото призоваха да се върне към фабричните настройки на външната политика от 2002 г. за „нулеви проблеми със съседите”, вместо практикуваната „за нулеви съседи”.

Ето при такива изключително тежки условия турските граждани бяха изправени пред труден избор на първите извънредни във всеки един смисъл на думата избори. „Народната воля” бе притисната в ъгъла да избере сигурността и стабилността, които Ердоган обеща, че ще бъдат възстановени само ако отново гласуват доверие на неговото еднопартийно правителство, или да предпочете правата, свободите, правовата държава и демокрацията - които опозиционните партии обещаваха да възвърнат с едно коалиционно правителство.

На този неформален референдум за бъдещето на страната опасенията за икономиката и даже идеологическият фактор отстъпиха пред психологическия климат на страха и несигурността и желанието на хората животът им най-после да се нормализира. Това обаче не променя факта, че Турция отново е разсечена на две по средата. 50% от хората са с „другия”, светски и прозападен манталитет на „Старата Турция”, които са против режима на Ердоган, и продължават да живеят в тази страна, макар и отчуждени и апатични, при условията на изостряща се поляризация. Очакването на тези „пораженци” от опозиционния блок е приемането на нова, но наистина по-демократична конституция, която да прегърне всички граждани. А това може да се случи само ако властимащите извършат истински демократични реформи, но преди това положат усилия за постигане на социално помирение между разделените драматично слоеве, обществен и политически консенсус и спазване на принципите на правова държава, в която признак за демокрация е не мнозинството, а плурализмът. Затова първата реформа на новите-стари управляващи трябва да бъде премахването на антидемократичната 10% бариера, позволяваща на една партия да се окупира във властта и да овладее всички институции.