Докато в натовските столици течеше интензивно взаимно убеждаване доколко твърди и единни трябва да са спрямо Русия, Ердоган си реши проблемите сам

Ердоган можеше да си позволи спокойно (дори снизходително) да наблюдава случващото се на срещата на върха на НАТО във Варшава. Защото вече си бе свършил работата. Докато в натовските столици течеше интензивно взаимно убеждаване доколко твърда и единна трябва да бъде общата позиция спрямо Русия, Турция си реши проблемите сама - буквално дни преди това, на дипломатическото поле, в двустранни контакти. Директно с Русия. Паралелно - и с Израел. Само няколко месеца след споразумението за бежанците, договорено с ЕС. Излизайки от международната изолация, в която беше попаднала.

След неуспеха си да ангажира САЩ и НАТО с по-активна намеса в Сирия (в двата важни за Ердоган плана - срещу Асад и срещу кюрдите), опитвайки се да използва и да засили конфронтацията между НАТО и Русия чрез свалянето на руския изтребител, Турция се оказа за дълго в напрегнати отношения с всички - в пълен дисонанс със стратегията за нулеви проблеми със съседите, залегнала в основата на идеите на неоосманизма. Включително и със САЩ - заради американската подкрепа на кюрдските военни формирования в Северна Сирия във войната им срещу „Ислямска държава”. Нещо повече - силно бе ограничен наборът от инструменти и партньори за влияние върху процесите в региона. Като се добави към това гражданската война срещу кюрдите в самата Турция, зачестилите атентати на ИДИЛ в турските градове и засилената критика в Европа за авторитаризъм и нарушаване на демократичните и граждански права, става очевидно, че Ердоган беше изправен пред „война по всички азимути” и спешно се нуждаеше от затваряне на поне няколко фронта.

С оглед амбициите да се утвърди като регионален лидер и глобален фактор, на Анкара бе необходимо преди всичко да възстанови своето присъствие и влияние върху процесите в Близкия изток.

Ердоган се възползва от стремежа на Русия да намери контрабаланси на Полша и Прибалтика сред страните членки на НАТО преди Варшава и поднесе своите полуизвинения за свалянето на руския изтребител, които позволиха рестарта на руско-турските отношения. Турция получи отмяна на икономически санкции и на забраната за посещение на руските туристи, възможност за размразяване на проектите в областта на енергетиката, договореност за сътрудничество в борбата срещу тероризма. Демонстрирана бе и готовност да се избягва пряката конфронтация в Сирия, като Турция прие необходимостта подкрепяните от нея опозиционни групировки да се изтеглят от районите, контролирани от джихадисти. С оглед очакваната среща между Ердоган и Путин в недалечно бъдеще, се появиха дори твърдения за възможно смекчаване на турската позиция и спрямо Асад (от типа на подхода, лансиран от американския държавен секретар Кери: „Асад няма политическо бъдеще”, но в настоящето е допустим преходен период) - промяна, която би подпомогнала диалога и с Вашингтон.

Пътьом Ердоган остави в твърде неуютно положение редица политици в Букурещ, Киев, Тбилиси, а и в София. Ангажирайки се с идеята за създаване на „черноморска флотилия”, той ги накара да повярват, че Турция има готовност да преразгледа дългосрочната си стратегия на тясно взаимодействие с Русия и недопускане на разширено натовско военно присъствие в Черно море. При това с подсигурени политически дивиденти както в случай, че идеята се реализира (защото това на практика би дало доминиращи позиции на Турция в съвместния флот по силата на огромното превъзходство на турските военноморски сили над тези на останалите евентуални участници), така и в случай на провал (използвайки отказа от реализация на проекта като знак на добра воля за нормализацията на отношенията с Русия).

Извинение, но в обратна посока, към Анкара, позволи възстановяването на отношенията на Турция и с Израел, прекъснати преди шест години след като израелски командоси атакуваха турски кораб с хуманитарна помощ, пробил израелската блокада на Газа, като убиха девет турски граждани. След няколкомесечни преговори и постигане на съгласие и по другите две турски условия: за финансови компенсации за семействата на убитите (чрез създаване на специален фонд) и осигуряване на достъп за хуманитарна помощ за палестинците в Газа (по силата на компромис, като помощта се доставя и проверява в израелско пристанище) бе договорена нормализация на отношенията.

За Анкара сделката имаше два ключови компонента - политически и икономически. В политически план тя си осигури сътрудничество с Израел (включително и възстановена размяна на разузнавателна информация) срещу един от основните си регионални съперници - Иран (разглеждан от Израел като първостепенна заплаха за собствената му сигурност). Неслучайно и сунитска Саудитска Арабия активно способстваше за турско-израелското сближаване, доколкото Турция и Израел са нейни важни партньори в борбата за ограничаване на иранското шиитско влияние в региона.

В икономически план Турция търсеше алтернатива на руските енергоресурси чрез договорка за внос на израелски газ от находищата в Средиземно море.

На пръв поглед парадоксално, но подобряването на отношенията на Турция с Русия и Израел бе приветствано от САЩ и сне част от напрежението и в турско-американския диалог. САЩ се бояха, че руско-турската конфронтация не само затруднява сериозно усилията им за сътрудничество с Русия по постигане на политическо решение за Сирия и в борбата срещу ИДИЛ, но и че непредсказуемите турски действия рязко повишават риска от въвличане на НАТО в директен сблъсък с Русия.

Доста прагматично Турция подходи и спрямо ЕС. След трусовете в Европа, предизвикани от британския референдум за излизане от ЕС, Турция предпочете да не форсира договореностите за безвизов режим за турските граждани в Европа - част от споразумението с ЕС за бежанците. По този начин тя извади тази тема, генерираща силен антитурски политически потенциал в Европа, от центъра на общественото внимание и си осигури повече пространство за политическо маневриране.

Дипломатическата блицофанзива позволи на Анкара до голяма степен да възстанови разклатените си позиции на международното поле. Но рисковете за Турция, а и за региона, се крият в самата Турция - в авторитарната непредсказуемост на Ердоган.

* Авторът е директор на Института за икономика и международни отношения