Здравка Евтимова е родена на 24 юли 1959 г. в гр. Перник. Завършва английска филология във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ (1985). Автор е на кратки разкази, публикувани в 32 страни по света, носител е на национални и международни награди. През 2015 г. разказът й „Кръв от къртица“ е включен в учебниците по английски език за гимназиалния курс в Дания. От 1 януари 2019 г. е включен и в антология от препоръчани разкази за обучение по литература в прогимназиите на САЩ. Разказът ѝ „Васил“ е един от десетте, спечелили в конкурса за къс разказ от цял свят на радио BBC, Лондон за 2005 г.

В България Здравка Евтимова е двукратен носител на наградата за най-добър български разказ за годината „Златен ланец“ на вестник „Труд“ – 2006 г. и 2010 г. През 2014 г. тя спечели наградата „Балканика 2014“ за най-добра книга от балкански писател със сборника си „Пернишки разкази“.

През 2016 г. нейната книга „Една и съща река“ печели наградата за роман, публикуван през 2015 г. в България на фонд „13 века България -2015“. 

За своя първи "Мастер клас" на фестивала в Созопол "Аполония", за нещата от живота, за щастието и предателството, за новия си роман тя говори специално пред "Труд":

- Госпожо Евтимова, да се спасим от глобалния безпорядък днес. Бихте ли ни казали как един човек от Перник успява да се реализира в свободния свят, в Сейнт Луис. Кога стана това и кой Ви насочи към американския пазар? 

- Така се беше случило, че получих покана от българин, който живее там. Той се казва Виктор Кънчев. Има фондация и е много иновативен човек. Всъщност, познавахме се с него в България. Той също е учил в софийската Първа английска гимназия. С една година беше по-малък от мен. И от него получих тази покана да отида и да видим как ще работим там.  

- Пишете с невероятен хуманизъм към всичките си герои и към всички читатели. Защо се получава - защото ги обичате, или защото ги съжалявате? Част от сборниците Ви са наречени “Разкази за приятели”, “Разкази срещу тъга”. 

- Може би, защото никога през живота си аз не съм била началник и винаги съм била точно тази работеща трансмисия. Работното ниво, от което се очаква първо да създава продукт, такъв, че човекът, който поема този продукт, да каже: "Благодарен съм, че има такъв продукт!” Т.е аз осъзнавам, че много работа трябва да се влее във всеки продукт. От друга страна, работата е определящо, но не най-главно условие. Трябва продуктът да е много високо качествен. Така, че човекът, който се стреми да създава нещо, каквото и да е то, не може да бъде по никакъв начин надменен, не може да върви с вдигнат нос нагоре. Защото, правейки го това, няма да забелязва хората. Няма да забелязва болката, няма да забелязва смущението на другите. Пък аз всеки ден живея и със смущението, и с болката и затова знам, че, за да работиш добре, да създаваш хубав продукт, независимо в коя сфера, трябва да се бориш да намалиш болката, да увеличиш куража и да направиш човека готов да се срещне и да пие с радост кафе с теб, а не да си мисли “Не искам да го виждам”.  

- Публикувате в над 15 страни и много от тях звучат екзотично. Как български писател пробива в Индия, Израел, Китай...? 

- На първо място отново е фактът, че не разполагам с достатъчно средства за преводач. Аз сама си превеждам на английски или пиша на английски и след като книгата излезе в англоезични издания, преди всичко в САЩ, тогава получавам e-mail-и от такива издателства и питат дали биха могли да ги преведат на техните езици. Така че удоволствието е в написването. Вие сама пишете, знаете какво удоволствие е. Аз видях сълзите Ви в този прекрасен разказ, който написахте за Предателя. Така че удоволствието, мъката, щастието и свободата е в писането. Но след това преводът е най-мъчителната красота. И аз може би е много добре, че нямах пари за преводач и се научих сама да го правя. Пък аз съм доста проклет в превода човек. Никога не ми харесва. Винаги искам да е по-добре. Винаги. Зная, че може по-добре. Да си недоволен от това, което си направил, помага. Защото можеш да го направиш по-добре.  

-  Как се заражда идеята за даден разказ? Знаете ли сюжета предварително, или писането върви паралелно с него? 

- Ако зная сюжетът предварително, или зная края, то ще се движа, както всеки ден отивам на работа Перник - София с влака. Аз обичам много изненадите. Било то - добри, било то - лоши. И във всеки разказ, мои, или всеки, който чета, за мен огромната радост е изненадата. И тъй като винаги се връщам, когато е късно, когато спят хората от моето семейство, на следващия ден, когато се събудя, винаги слагам една карантина на разказа от две - три седмици, ако е роман - до половин година. И го чета и си казвам: “Това не може да съм го написала аз”. А аз съм го написала, защото съм била уморена и то само е излязло от мен, за да ме освободи от умората, от унижението, от обидата. А друг път - да ме освободи от щастието, което е вътре. 

- “Кръв от къртица” е знаков разказ за Вас, изучаван в учебниците в САЩ и в Дания. Докъде състраданието е ценност и защо се злоупотребява с добротата? Отказвате ли помощ, ако това може да Ви навреди? 

- Никога не съм видяла човек да злоупотребява с добротата. Дълбоко в себе си всяко човешко същество усеща доброто и, ако злоупотреби с него, злоупотребява със собственото си щастие, със себе си. Има и такава поговорка - хапеш ръката, която ти подава хляб, но ти губиш тая ръка завинаги. Губиш един човек, който може да ти подари не само щастие, но и красота, красиви изненади. Може веднъж да се възползваш и какво? Губиш човек. Губиш една Вселена. Кой е губещият в случая? Този, който ти е дал добро и ти си му отхапал ръката, или самият хапещ? Смятам, че е “хапещият”. “Хапането” е голямото губене в крайна сметка.  

- Кое е нещото, което най-много Ви радва и какво може да Ви разплаче? Може би - текст? 

- Най-много ме радва да видя хората да бъдат здрави. Здрави, здрави. Или, ако имат някакво страдание, то да е лечимо. И да се отърват от болката, от болестта. Това най-много ме радва. Аз съм много твърд човек. Трудно се разплаквам, защото вече през какво ли не съм минала през годините, с които мога да се гордея. Но когато видя силен текст, който може да ме разплаче, той ме прави щастлива, вместо да ме разплаква. Ето след Вашия текст за предателя аз си викам “Боже мой! Хубаво нещо!”. Такива текстове имаха всички в нашия Мастър клас. Когато видиш дори едно красиво нещо в текст, не само че не се разплаквам, а сияя от щастие! 

- Да поговорим за света ни днес - има война, деца умират от глад, възрастните от Ковид, у нас - политическа, здравна, социална криза...Какво му остава на човек, “когато е най-смазан”, ако мога да ползвам цитат от “Близнаците”? 

- Когато човек е най-смазан, се намира в състояние на събиране на гняв, на събиране на сила. Смазаността е другата страна на монетата на силата. А една монета не може винаги да стои обърната със състоянието на безсилие. Безсилието е само крачка към състоянието на слабостта, на яростта. А как става измъкването? С практически стъпки. Войната...Като подпомогнем страдащия народ. Български писатели се организирахме и събрахме не много, но пари в помощ на бежанците. Ние сме против агресията на Путин, същевременно страдаме за руските майки и за хората, които срещат синовете си в ковчези и за хората, които са принудени да се бият срещу братски народ. Моето дълбоко убеждение е, че това е една много мръсна война. Че съсипва отношенията на приятелство и братство между два народа и това е най-жалкото. Няма да се преодолее поколения напред. Политиците, смятам че, живеят в много трудно, но благодатно време. Сега е моментът те да направят така, че имената им утре да стоят върху табелки на улици. С техните имена да бъдат кръщавани детски градини. Някои, повечето - ми се струва, са изкушени да натрупат лесни пари с крадене, с измама. Но това са дела, срамни, позорни, гнусни. И смятам, че бъдещите потомци на тия хора ще скриват фамилните си имена. Защото фамилните имена на крадците, мошениците, измамниците винаги са оставали в народната памет. Спомням си това прекрасно стихотворение “Грамада”. Ако ние днес хвърляме на практика камъни върху името на политик, който граби, лъже и мами, то ние хвърляме нашите духовни камъни на отвращение. Смятам, че това не може да остане така, на пусто, защото силата на разочарованието, мъката на излъгания има огромно значение. Науката не е измислила механизъм, който да измери в точни мерни единици силата на разочарованието на, не искам да използвам думата омраза, но на дълбоката неприязън към лъжеца и  измамника. Но съм убедена, че разочарованието и неприязънта имат своята малка сила. Знаем, че малката сила ще постигне бавно това, което огромната ще постигне за секунда. Но мерзавецът след това ще бъде забравен и гладен. Където я има малката сила, там ще има път, там ще има човечество. Затова нека поне някои политици да направят така, че да видим имената им на булеварди и да кажем на децата си “Ето този човек направи нещо, помогна да се излекува това дете, помогна да се направи детска градина, направи културен дом, даде стипендия на талантлив младеж, който няма възможност да развива таланта си, така че светът да споменава името му и това на България”.  

- Говорите и с изключително разбиране за героите си - маргинали. Ние народ - фон ли сме, та и до днес се прекланяме ту на Изток, ту на Запад? Стоим по средата. 

- За мен въобще не сме фонов народ. За мен другото име на всеки българин е талант. Било то талант да пишеш, да създаваш математически чудеса, да откриваш компютърни програми...Някой има талант да бъде сърцето на групата, да донася усмивки по лицата им. Трети има талант да ти поправи обувките или двигателя на колата. Важното е, за да не стоим разкрачени, както Вие казахте, да открием таланта в човека срещу нас. Убедена съм, че, когато заложиш на таланта, той може да намери своя израз. Той е посока към доброта и благоденствие. Аз не се страхувам от това разделение в българското общество. Важното е това разделение да не служи за прерязване на гърла. Ние, като един изстрадал народ, би следвало да се научим да извличаме позитивното и от едната страна, и от другата страна. Нито една страна не е крайно опропастяваща за нас. И от всяка можем да извлечем нещо позитивно. Умният човек, политикът днес, не наричам политик този, който сляпо следва само една посока, а този, който се опитва да извлече полезното от своя опонент и да загърби разприте, го може. Нека да загърбим разприте. Това, което се е случило преди 137 г. по време на Съединенито на България, е най-яркият пример. Тогава също е имало “за” и “против” Съединението, “Това ще ни съсипе, ще ни подпали чергата”. Обаче в крайна сметка Иван Вазов казва, че Съединението на България е най-лесната революция, защото тази революция вече е победила в сърцата на хората. Хората искат това Съединение. И тогава нашите политици са се издигнали на нивото на своя народ. Нека и днес нашите политици да се издигнат на нивото на своя народ, който е много изстрадал. Не му е лесно. Аз познавам хора, които пътуват от Дупница на работа в София. 25 000 ежедневно пътуват Перник - София. Да не говорим за хората от Искърския пролом, които отиват в София. Лесно ли им е? Техният работен ден е 12-13 часа. Но стенат ли тези хора, оплакват ли се? Отчитат, че им е трудно, да, това обаче не е стенание. А казват: “Ние ще се справим.” Ето на тази висота трябва да са политиците, а за да бъдат на тази висота, не трябва да гледат колко пари ще сложат в банковата си сметка, а да не превърнат банковата сметка на сърцата си в тиня. Това не трябва да правят. Трябва да е обратното. Да направят така, че човек да си каже “Този политик не е крал, този е честен”. И това е най-златният медал, който може един политик да получи. 

- Говорихме за таланта. Какво очаквахте, какво намерихте и какво се получи по време на Мастър класа Ви в рамките на фестивала “Аполония”? Сред участниците има литературен критик, журналист, романист, писател на български народни приказки, ученици...Имаха специални срещи с Божана Апостолова, Калин Терзийски. 

- Във всеки случай не очаквах това, което намерих. Намерих разнопосочен талант. И това е толкова вдъхновяващо за човек, който работи с млади хора. Винаги ми казват: “Има спадане на нивото на образованието, невежеството се настанява дълбоко в нас”. Аз дълбоко вярвам, че, ако има невежество, то е много краткотрайно. Ето вие в Мастър класа показахте, че България е обречена да ражда талант. Например, Вашият талант какъв е. Аз Ви виждам като човек, който ражда основата на филми, музикални произведения. Този талант е много рядък. Да напишете нещо, което да вдъхнови музикант. Като виждам какви ритми има вътре, какви пламенни характери, все едно слушам операта “Кармен”. Има звук и  светлина, и образи. Михаела пък е писател - хамелеон, който би могъл така да поведе читателя, да го приласкае и накрая - да го разтърси. Данила Райчева пък е различен талант. Тя е младо момиче и е попила красотата на говора в родното си село Драганово, което показва, че навсякъде, във всяко кътче на България има талантливи хора. И колкото повече си с хората, толкова повече вземаш от тяхната мъдрост и толкова повече мъдрост им даваш. В случая с таланта, колкото повече даваш, толкова повече расте талантът. До нея стои Симеон. При него виждам един роден талант за сюжетност. И това трябва да му се каже. Той има силата да държи читателя в случката до последно. Йоанна. Тази Йоанна, толкова е странна! Аз просто не можех да повярвам как прави така всяко нейно изречение да е един шрапнел, който да е насочен към някаква цел, винаги намира цел. Изпълнено е с напрежение. Това, което искам от нея, а подозирам, че съществува, е да напише нещо, изпълнено със сарказъм и остра ирония. Защото подозирам, че го има. Такъв сорт проза. До нея е Йоан, този много млад човек, пишещ проза - тип Кафка. С философия, която е едновременно и аналитична, и изпълнена с разбиране. Човек, който носи съчувствие към героя. Нона е нашето лъвче, което свири на китара, пее професионално, занимава се с музика. Тя ме учуди и дори много ме уплаши в началото с нейния безкрайно мрачен разказ. Но след това ние успяхме - и това го считам за едно от хубавите постижения на нашия клас, да я разтърсим, да я предизвикаме, да я накараме да си покаже литературните зъби. Успях да я свържа с поета Георги Константинов, който работи с много млади хора. Мила е много странна. Човек като я погледне, излъчва само доброта. Аз бих казала, че това е нежно цвете, не роза, защото розата има и бодли. Тя има нещо повече от бодли. Тя има остро наблюдателно око. Зад усмивката, която винаги огрява лицето й, има наблюдателност, прецизност. Това го забелязах още първия ден. Зад тази усмивка казваше много точно намерени критически бележки за всеки един от вас. Започва да казва “Аз не знам”, но под това незнание се скрива откриване на слабости. Тя започва разказа нежно, красиво, смятам, че тази нежност ще завърши разказа като стрела, която се забива в съзнанието на читателя. Нейната проза е като камък - гранит, обрасъл с мъх. Човек мака мъха и отдолу е непоклатим. Искам да видя всеки от вас широко реализиран и ще положа всички усилия това да се случи. Възможно е да направим литературно четене в Софийска градска библиотека под егидата на ПЕН център. Надявам се младите хора да оценят млади хора.  

- Фурор в галерията на Созопол предизвика промоцията на романа Ви “Резерват за хора и вълци” в последния ден на “Аполония”. Ако животинското у хората има нужда от правила, какво тогава е свободата? 

Огромното ми желание е да покажа, че колкото и да е страшен някой насилник, не  може да превърне един град в глина, която да мачка и да тъпче с мръсните си ботуши, да къса от нея парчета и да се подиграва с хората. Това не е възможно, може да има временно състояние на уплаха и страх, но това е една настръхнала уплаха. Аз се страхувам от настръхналата уплаха. Тя не само избухва. Това, което тя причинява, е страшно. Може самите хора да преживеят тежко нещо, но идва момент, в който вълците идват на помощ на хората, защото хората не могат да дойдат на помощ на другите хора. В крайна сметка хищници и хора се съединяват, за да се борят с насилника. Надяват се тоя насилник да бъде доведен там, където му е мястото. Не само до презрението на хората, но и в самотата си. Животинското у хората...Ние сме създадени от същите биологични компоненти като животните. Това, което ни прави хора,) е, в най-тежките моменти да помогнем на другите. Когато няма храна за всички, да ядем по-малко, а не да изтръгнем тази на другия. Това са истинските животни, не вълците. Ако всички се превърнем във вълци, тогава цялото човечество ще пригризва гърлата си, ще останат два вълка, единият ще пригриза гърлото на другия и кой остава? Няма човечество. Няма нищо. Аз не вярвам това да се случи. Човечеството затова е запазвало младостта, затова са се раждали деца въпреки егоизма, въпреки желанието да мачкаш някого. Има такива хора, които се противопоставят на силния, има и такива, които се страхуват, но тайно отиват и помагат на слабия. Това е не само рецептата. Това е единствената пътека към оцеляване на човечеството. Именно - увеличаване на неговата човечност.