В основата на опита за етническа трансформация на българското население във Вардарска Македония след 1944 г. стоят югославски тайни служби

Пречупените човешки съдби периодично повдигат темата за отварянето на досиетата

Неизвестните нови борби на Македония

В поредица от публикации „Труд“ разказва за малкоизвестни или неизвестни факти от борбите на македонските българи през периода 1944 - 1991 г.

В основата на опита за етническа трансформация на българското население във Вардарска Македония след 1944 г. стоят зловещите югославски тайни служби УДБА и КОС. Замисълът за тяхното създаване е още от есента на 1941 г., но през септември 1943 г. те са трансформирани в Отдел за защита на народа при Върховния щаб на югославските партизани. През май 1944 г. за негов началник е назначен Александър Ранкович. В началото на 1946 г. тази югославска служба е реорганизирана, като към МВР функционира Управление за държавна сигурност (УДБА), а към Министерството на народната отбрана е формирана Контраразузнавателната служба (КОС).

В България до 1948 г. югославските репресивни органи са тема табу. Едва след рязкото влошаване на отношенията с Белград през 1948 г. се заговаря за зловещата УДБА, но вниманието е насочено главно към репресиите върху „информбюровците“. През този период основната информация за унищожаването на българщината в Македония се изнася от Македонските патриотични организации в САЩ и Канада. В многобройните им публикации се говори за агентите на Ранкович и югославската милиция, но едва в началото на 60-те години, след като няколко активисти на МПО посещават родните си селища в ресенския край, е събрана информация за антибългарската дейност на УДБА.

В резултат на това, на 1 септември 1960 г. МПО публикува едно от първите по рода си обобщения за „мракобесните похвати на УДБА“. В него се изтъква, че в Скопие „е централизиран огромен сръбски апарат за насилствено посърбяване на тая част от Македония. В тоя апарат влизат извънредно много сърби, а също така и местни хора, които са се продали на сръбската кауза. Последните никога не признават, че са сръбски оръдия, а се бият в гърдите и заявяват, че са за „македонска“ държава, но като днешната сърбокомунистическа“.

МПО обръща особено внимание на факта, че „базата на така наречената „македонска“ държава е армията и полицията. Но армията в Скопие и Македония не се състои от македонски войници, а само от сърби и сръбски и черногорски офицери... Към тая армия има грамадна мрежа от тайна сръбска военна полиция, известна под инициалите КОС, с разклонения из цяла Македония. Тя зорко контролира целия живот в Македония... Ако в УДБА има не само сърби, но и македонци, то КОС се състои само от сърби“.

Друг важен момент е, че сръбското влияние обхваща всички висши служби в Скопие. МПО констатира, че сърби „има в просветата, в стопанството, в полицията, даже и в местния „македонски“ печат. Във в. „Нова Македония“ в Скопие 90% от кореспондентите са чисти сърби. А най-важният материал се получава направо от Белград за печатане“. Но най-голямото доказателство за зависимостта от Белград е фактът, че „в Скопие и останалата част на Македония няма самостоятелно македонско дружество, учреждение или предприятие. Като се почне от така наречения „Съюз на комунистите на Македония“, та се изредят всички останали младежки, студентски, спортни, женски и каквито и да е професионални или научни организации, всички са клон от общите югославски съюзни или централни учреждения в Белград. Те имат локални централи в Скопие, които се ръководят от удбаши и под контрола на УДБА и КОС прокарват налаганите им от Белград програми за създаване на югославско (сръбско) съзнание. Това представляват и всички учреждения, банки, железници, полицията и пр.“
Интерес представлява фактът, че по време на голямото земетресение в Скопие през 1963 г., сред рухналите сгради е и тази на УДБА. Първата реакция на властта е екипи с доверени лица да ровят руините и да събират разпилените 100 хил. досиета. Към 1966 г. контролът на УДБА върху обществения живот на днешна Северна Македония е тотален. Оказва се, че на около 150 жители се пада по един щатен агент.

Въпреки че през същата година УДБА е реорганизирана в Служба за държавна безопасност (СДБ), а нейният шеф Ранкович е отстранен, дейността и по същество не е променена. Преди няколко години стана известно, че през 1966 г. СДБ е следяла 96 351 души, които са имали лични досиета. Година по-рано техният брой е достигнал 136 682 души или 10% от общото население на днешна Северна Македония.

КОС, УДБА и нейната наследница СДБ, са пряко ангажирани с преследването на лицата с българско самосъзнание. Така например в разсекретеното досие на Алексо Стоименов от с. Велюса, струмишко - дългогодишен политически емигрант и член на дружество „Тодор Александров“ в Брюксел“ - се съдържа доклад от 1968 г. на секретен сътрудник на СДБ, който информира, че А. Стоименов с други емигранти е обсъждал създаването на емигрантско дружество в Швеция, в което „член може да бъде всяко лице, което душевно и телесно изцяло се чувства българин, който е готов да работи за запазване на българщината в Македония и да се бори за нейното освобождение. Апелираше да създадем компактно дружество, каквото било това в Белгия. Говорейки за дружеството „Тодор Александров“, разказа как членовете му били много привързани и отдадени на идеите на Ванчо Михайлов“.

Все в този дух, през 1984 г. СДБ издава служебна бележка, съдържаща сведения от информатор за позициите на Алексо Стоименов: „изтъкна, че емиграцията още от лагера Лаврион в Гърция се организирала в неприятелски групи, преди всичко на Ванчо-Михайловистки позиции с цел по-нататъшна дейност... След това говореше за създаването на дружество „Тодор Александров“ в Брюксел, за което открито призна, че е член и че бил активен в развиваната от него дейност... Изтъкна, че (Алексо Стоименов) открито твърди, че е българин, и че ние, македонците, сме българи“.

Пречупените човешки съдби периодично повдигат темата за отварянето на досиетата на югославските комунистически служби в Северна Македония. Въпреки че там след голяма съпротива беше приет закон за досиетата в бившата социалистическа Македония и през 2011 г. бяха частично разкрити някои агенти, като цяло архивите на УДБА останаха затворени, а на КОС непокътнати. Затова през 2021 г. по настояване на евродепутата Андрей Ковачев бе приет текст, който „насърчава органите да извличат и отварят съответните архиви на югославските тайни служби“ и че това „е стъпка към по-нататъшна демократизация, отчетност и институционална стабилност, както в самата държава, така и в региона на Западните Балкани като цяло“.

Тук трябва да се посочи, че за съжаление тоталитарното минало в Северна Македония съвсем не се припокрива само с югославския период. На базата на целенасочената приемственост в използването на порочните практики, СДБ и след 1991 г. продължи да води старите досиета и да репресира лицата с българско самосъзнание. Това се потвърждава от документ от 1994 г. на СДБ за същия Алексо Стоименов, който е „останал последователен на своите пробългарски убеждения, в потвърждение на което говорят честите му пътувания в България и контактите му с работещите в посолството на България в Белгия... Съдействал е на дейността на върховисткото дружество „Яворов“ и българската църква, а подпомагал и обучението на македонски студенти в България. Особено се респектирал от Ванчо Михайлов, с когото се срещал често в Рим, а и в цялост поддържал програмата на МПО... Налага се потребността от интензивни и всеобхватни мерки за следене, разкриване и възпрепятстване на техните общи действия, насочени към разпространяване на големобългарския върховизъм в Р Македония“.

Този и хиляди подобни на него документи от периода до 1998 г., когато се спря частичното разсекретяване, по категоричен начин потвърждават, че Северна Македония все още не е изживяла своя катарзис по пътя към истинската демокрация. Желанието за членство в ЕС неминуемо изисква скъсване с тоталитарните практики от миналото.