Пламен Димитров, психолог, пред Труд news: На негласувалите им омръзнаха едни и същи лица, едни и същи костюми и билбордове

Избирателната активност на изборите на 2 април отново бе рекордно ниска, негласуващите българи бяха 60 процента. На какво се дължи това? Колко групи негласуващи има? Какви са те, какво ги отблъсква от урните? Кога избирателната активност е била най-висока? По тези въпроси разговаряме с психолога Пламен Димитров, който се занимава с този феномен вече 30 години.

- И на тези избори избирателната активност беше 40 на сто, а негласувалите са 60 процента. На какво се дължи това голямо „нямо мнозинство“, както го наричате, господин Димитров?
- Много са факторите. Тази група не е хомогенна и монолитна, тя е много разнообразна. И това, което ние психолозите знаем от нашите изследвания е, че има най-малко 12 стила на живот, които характеризират хората, които хронично вече пети път не гласуват. Те могат да се групират в три големи групи според нашите данни. В дните след изборите проверихме една извадка, която сме изследвали в края на миналата и в началото на тази година от близо 1 800 души. От тях в момента 920 са ни отговорили, че и този път не са гласували. Тази извадка не беше гласувала на изборите и през 2021 и през 2022 година. Това са икономически активни хора, работещи. Нямаме студенти и пенсионери, 56 процента от отговорилите са жени. Повечето от тях са в областните центрове. При тези хора, с които разговаряхме веднага след изборите, се наблюдават някои тенденции, които са устойчиви, все пак пет пъти тези хора сме ги питали дали са участвали в изборите и отговорът е „не“.

- Коя е най-голямата група от негласувалите?
- Те са т. нар. пасивно защитните като начин на живот хора. Например отдръпнати, отчуждени. Не е апатия, а е отчаяние. Или пък са конформисти - ако не им обещаят нещо конкретно, няма да им гласуват. Друга част от тази пасивно защитна най-голяма подгрупа от негласуващите са хората, които са толкова потопени в други проблеми на оцеляването си, че при тях политиката въобще не е на дневен ред. Особено в по-малките селища са от този тип хора. Това е най-голямата устойчива група, която пет пъти въобще не са приближили избирателна секция. Втората по големина група са т. нар. агресивно защитни в своя живот.

- Например?
- Например перфекционистите, които имат много високи идеали, но никой не съответства на тях. Или пък властолюбивите, които самите те искат да бъдат избрани, но никой не им е предложил да стават кандидати. Те са 33 процента от негласуващите. Но ако вземем избирателната активност под внимание, те биха могли да бият всяка първа политическа сила, тъй като 33 процента от 60 процента гласоподаватели е над 40. Коя от успешните партии има такъв процент? Но най-тревожното наблюдение, което имаме в тези пет поредни избора е, че имаме една хронично негласуваща група от 25 процента, които живеят успешно, ефективно, грижат се за своите интереси, имат добър социално-икономически статус. Те биха могли да бъдат гордост за всяка политическа партия като членове или симпатизанти. Тези хора се грижат за своето професионално и лично развитие, имат изключително добре развити социални и организационни умения и показват по-често от другите две групи социална отговорност - подкрепят благотворителни каузи, екологични дейности и практики, имат съпричастно отношение към нуждаещите се и им помагат. Но не искат да влизат в подкрепа на никоя от сегашните политически сили.

- Те нямат партия, която да харесват, или си мислят, че от техния глас не зависи нищо?
- Вижте, ние ги питаме други неща - как живеят, например. Ние 30 години правим едно и също психологическо изследване и наблюдаваме промени в тенденциите. Първото са 12 жизнени стила. Част от тях са градивни, съзидателни - постижения, развитие, ориентация, социална отговорност и готовност да помагат на нуждаещите се. Тези хора водят личен и професионален живот и бихме могли да ги наречем успешни. Те се справят с изискванията на живота. Успешните хора, тези 25 процента, не само че имат по-високо образователно и културно ниво, те са и с по-висок социално-икономически статус и мобилност. Знаете ли какво ми казват някои от тях - политиците не ме заслужават, не виждам кой може да бъде подкрепен, аз се справям въпреки тях, които и да са. А един колега сподели: а бе хората от тази група казват - на прав път сме, ама в неправилни влакове! Тези хора са избрали да се справят със свои сили и не зависят пряко от политическото представителство на сегашните играчи на полето. Тази група е най-критична. Другите са прогнозируеми - отчаяните и отчуждените, защото им трудно в живота. Те имат по-високи показатели в тестовете за риск, за проблеми с психичното здраве, имат по-ниска емоционална стабилност. Това са показатели, че са на ръба на отчаянието. Не са болни, но са рискови и много често въобще не им е до обществено-политическа дейност, за разлика от другата група - съзидателната. Хората в нея познават отлично тънкостите на обществено-политическия живот в България. И тези хора понеже са подвижни, интелигентни и с много ресурси, казват, че реално погледнато не е дошла голямата партия на реалната промяна. Ние си вършим по свой начин, правилно и без тях.

- Как изглеждат възрастово тези групи?
- Последната група - съзидателната трябва да бъде изследвана. Казвали сме го в предишни доклади и някои партии дойдоха и поискаха информация. Имахме такива срещи още през февруари-март, преди кампанията да се разгърне, но не зная доколко са достигнали с посланията си. Тази група е важна за нашето общество. Защото 1/4 от това „нямо общество“ са хора с ресурси, с потенциал, които нямат представителство, гласът им остава нечут. И ресурсът им не се включва в действие. Когато ги питахме участвали ли са в протестите, 90% от тези група са били на улицата и са протестирали. За съжаление тази група е устойчива. Тези хора съвсем спокойно ни казват: И този път не видях основание да гласувам. И трябва политолози и самите политици да се свържат с тях.

- Казвате, че от 30 години изследвате тези процеси. Как намалява избирателната активност?
- Най-висока беше на президентските избори за Петър Стоянов. Тогава имаше много инициативи, гражданското общество играеше голяма роля. В периода 1995-2003 г. бях заместник директор на програма „Демократична мрежа“. Основната цел на тази програма, която се подкрепяше от Американската агенция за международно развитие, беше да подпомогне активното и компетентно гражданско участие в изграждането на политики и тяхното следене, това което наричаме сърцевина на демокрацията. Нашата задача беше да подкрепяме неправителствените организации. Тези организации оказваха натиск и изчезнаха след като влязохме в ЕС, защото начинът, по който се разпределяха средствата, направи гражданския сектор много по-зависим от политически партии и административни структури - знаете как се разпределят еврофондовете. И тая зависимост позволи да се отпусне натискът, който гражданското общество оказваше върху партиите. Първо отслабна активността на изборите, отслабна това, което наричаме гражданско участие между изборите - натиск за срещи. Виждате колко от партиите, които сега участват в изборите нямат офиси по места, структури с известни лица и фигури, а номинално се спускат централно листи. Това може да е много евтино участие в политическия живот и придобиване на властови ресурс, но не е автентичното издигане на кандидати, които са познати. Знаете как изтъня членската маса на големите партии, те наистина се превърнаха в електорални кампании. Изчезнаха дискусиите, непрекъснатите срещи с избиратели, решаването на проблеми и докладването от депутатите - гражданската демокрация решава проблема с избираемостта. А избираемостта е основният фактор за избирателна активност. Ако ти имаш потенциално познати компетентни, ангажирани, лоялни, хора които могат да бъдат избирани, няма проблем да отидеш да гласуваш. Ще подкрепиш тази политическа сила, или тези кандидати, които са свършили работа между изборите.

- Тъй опираме до пропорционалната и мажоритарната система?
- Не, не, говорим за прости неща. Да се видиш с избирателите си е относително трудно сега. За много депутати това е едно пътуване до родните места или избирателния район и минимален брой срещи, протоколни. Не говорим за публични срещи, дебати по инициатива на граждански структури. Намаля не просто активността, а компетентността. Медиите иззеха каналите за информация, социалните мрежи заместиха реалните срещи с хора. Вече кандидатите ги мързи да правят митинги и събрания, на които да се правят системно анализи на политики, не говоря за предизборна кампания. Това доведе до липса на отговорност и това, което ние наричаме отчетност. Оттам политическите партии се превърнаха в лекторални кампании.

Хората обсъждат помежду си, но не участват политици. Фейсбук е пълен с коментари, които са много ценни, ако някой им отговори, препоръки има даже. Имаме огромен ресурс от компетентни, вещи хора, които разбират политиката, но не виждат диалога, затова стоят встрани.

- Има ли някаква разлика между тези, които са избрали „Не подкрепям никого“, и тези, които не гласуват изобщо?
- Те приличат най-много на тези 30 процента от негласувалите, които казват „Не ставате“. Но те са си направили труда да отидат до урните, което значи, че в тях има повече гняв. В тази група има хора, които също се интересуват от политическия живот, въобще не са апатични, но не припознават играчите за техни представители. Някои от тях са готови да им го кажат в лицето, други се въздържат да го направят. Да отидеш до урните, само за да кажеш „Не подкрепям никого“ и това са 110 хиляди реални граждани. Това, което е опростенческото тълкуване, че видиш ли, не гласуват хората, защото били изморени от избори. Не, те са изморени от участниците в изборите. Отегчени са някои от тях и буквално чакат да се махнат, нещо ново се чака. Както Айнщайн го е казал, че е глупост да правиш едно и също и да очакваш различен резултат. Един от тези конструктивни, градивни хора ми цитира това, аз лично говорих с него, защото го познавам, той ми каза - няма да отида, искам да видя в тази криза да се роди нова възможност, така се случва в бизнеса ми. Когато сме най в криза, измисляме най-оригиналните идеи, само че не с тези хора. Българите имаме по-арогантен виц с мотиката - веднъж, два... но пет пъти си е мазохизъм. Това не го правят избирателите. При ниска избираемост, това е официален термин от англосаксонската традиция в парламентаризма, се проверява избираемостта на кандидати още преди предизборната кампания. Това означава да ги познават, да знаят начина им на живота, мисленето, да знаят, че не зависят просто механично да гласуват под строй в партийна група. Че тези хора могат да станат в парламента и да се опълчат срещу лидера на своята партия, ако той прави грешки.

- Както стана с Борис Джонсън...
- И тези неща с избираемостта са изцяло отговорност на политическите лидери. Те трябва да създадат вътрешнопартийните условия за промяна, развитие, а какво виждаме - едни и същи лица, в едни и същи костюми, на същите места билбордове. Това е инертност и некомпетентност.

- Означава ли това, че проблемът не е психологически, колкото политически?
- Вижте, психологията неизбежно казва, че нещо по-дълбоко ни движи. Когато имаш хора, които живеят успешно, лидери са в професионалната си практика и не участват в избори, това значи, че си изпуснал капитала на страната да бъде част от вземането на решения. Той е намерил други, може би по-ефективни за себе си форми на влияние върху процесите в обществото, в икономиката и практически това означава, че си се делигитимирал като политическа система. Ремонтът трябва да дойде от горе надолу. Имаме прекрасни политически анализатори. Това, което и аз знам от тях, е, че е много ниска консултативната готовност на нашите партийни водачи и техните централи. А процесът на вземане на решение как да излезем от това положение и да не настъпваме мотиката шести път, е да има консултативен процес, да се вземат експертни мнения и да се води диалог. Както междупартиен и надпартиен, защото много от приоритетите на хората въобще нямат партийно оцветяване - доходи, инфлация, справяне с кризисната ситуация. Кризата е екзистенциална. Как ще оцелеем и ще напредваме ли. И всички заклинания, които са традиционни в политическата система, не вършат вече тази работа, трябва да се пренапишат по разбираем, но и убедителен начин и да се допълнят с резултати. Хората вече искат да видят продукт, а не обещания. За мен лакмусовиият тест или това, което ще покаже, че са осъзнали след тези резултати партии и лидери, е на местните избори да се появят по-избираеми кандидати и активността да бъде ориентирана през дискусия с гражданите, с ангажименти за конкретни политики, за да дадат решения. Хората искат решение на проблемите, а не тяхното непрекъснато повтаряне и повтарянето, че някой друг е причинил.

Нашият гост
Пламен Димитров е психолог, психотерапевт и организационен консултант от 40 години. Голяма част от тях - между 1985 и 2004 г. ръководи програми като “Корпус за гражданска демокрация”, “Демократична мрежа”, в които непрекъснато са правени изследвания за активното, информирано и компетентно гражданско участие, на което се крепи демокрацията. Завършил “Психология” в Софийския университет “Св. Климент Охридски”. Защитава дисертация в БАН. Специализира психотерапия и организационно консултиране в Холандия, Англия и САЩ, където е много по-търсен, отколкото в България.