Живият класик на родната литература става на 90 през септември

Триадата памет-идентичност-полифоничност бележи сътвореното от писателя за близо 70 години

“Антон Дончев има усета на Омир за разбирането и на българи, и на турци, чувството на почит пред неустрашимата вяра и отприщената дива енергия и на едните, и на другите”, пише в литературно ревю на авторитетния “Ню Йорк Таймс” за романа “Време разделно”.

На 14 септември живият класик на българската литература навършва 90 години. Вестник “Труд” ще отбележи кръглата годишнина на големия писател с поредица от публикации, тази е първата.

Триадата памет - идентичност - полифоничност всеобема сътвореното от акад. Антон Дончев за един период от близо 70 години. Не случайно акцентите в неговата биография трасират пътя едновременно на изследователя историк, етно-психолога, социалния антрополог и проникновения създател на фикция.

Роден в Бургас на 14 септември 1930 г., той завършва гимназия във Велико Търново и право в СУ (1953). Започва да пише още като ученик - разкази, очерци, репортажи. Постепенно погледът на младия писател се фокусира върху историческата тематика, интересуват го главно факторите за оцеляването на българския народ в периоди на изпитания: граничността на епохите, победите и пораженията, преобръщането на духовността, загубата на държавността.

Мащабните исторически платна, разгърнати в романите “Сказание за времето на Самуила” и “Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес”, баталните сцени с кинематографична точност и сензитивно внушение в “Трите живота на Кракра” няма как да бъдат продукт на случайност. Те са живата плът на писателското въображение, кръвният код на генетично ниво от векове насам, но и резултат от търпеливата работа над историческите документи. Да предадеш движението на епохата, да изобразиш във “Време разделно” амалгамата от българското като бит, вяра, идеи, емоционалност, природа, но и да въздигнеш човека като равнозначност на божественото, а свободата - като най-важното измерение на достойнството - всичко това предполага отказ от стихийното писане. Един такъв полифоничен роман се излива водопадно, но той със сигурност е обмислян дълго време. Земното и космичното са вплетени органично в тази хармония от противоречиви страсти и знаци на съдбата, достолепност и родолюбие, отстояване на българската идентичност и прогнозистика за съдбата на народа ни.

А живият класик Антон Дончев и днес върви изправен в българския духовен пейзаж като Странният рицар, който преминава от древността в Средновековието и поставя хуманистичните стълбове на 21 век. Той е носител на най-високите държавни отличия: орден “Стара планина” Първа степен, орден “Св. св. Кирил и Методий - Огърлие, Държавна награда “Паисий Хилендарски”, Голямата награда за литература на СУ, Националната литературна награда “Й. Йовков”.

“Би трябвало Антон Дончев да получи Нобелова награда за литература”, пише шведската преса в лицето на в. “Фалу Курирен” и “Труд” изцяло подкрепя тази идея.

Откъс от “Време разделно”

Махнете веригите!

Антон Дончев

Не сади лозе голямо, 
не гради къща висока,
не води жена гиздава,
не храни чеда хубави - 
да ти е мирна главата,
да си не найдеш белята.

Живееше в едно село под Пирин планина човек и неговото име беше Добрин. Той беше търговец и имаше трима синове. Най-малкият му син се казваше Никола. Това бях аз.

И когато станах на двадесет години, ето, една вечер чакахме баща ни да се върне. И кучето почна страховито да вие, та излязохме на портата. Срещу ни идеше по пътя човек, разпнат и завързан с вериги за дървен кръст. А кръстът не допираше до земята, та човекът можеше да движи пръстите на краката си. И тъй пръст до пръст той ходеше по пътя и всяка негова крачка беше колкото ширината на палец. Тоя човек беше баща ми. А зад него, в дъното на пътя, светеха факли и се смееше еничаринът на селото Хафуз бей.

И баща ни видя, че идем, та изгуби сили и падна като отсечен на камъните, и ръцете му бяха разперени и завързани за кръста. Веригите му страшно издрънчаха. Заслепиха ме сълзи и се хвърлих към пламъците на факлите. Ала двамината ми братя ме повалиха и като нямаха с какво да ме вържат, вързаха ме с веригите, снети от баща ни. А те още бяха горещи.

Турците червили черни вериги, та ги качили по баща ми. Белезите на нажежените вериги го обвиваха от плещите до коленете, крепко споени звено до звено, сякаш все още веригите висяха по него. И от тоя ден той късаше дрехата си и оставаше гол, та се мъчеше с нокти да изкърти страшните белези. И виеше:

- Махнете веригите! Махнете веригите!

И всичко това, защото с труда си и с труда на синовете си беше вдигнал къща на два ката.

А ние, тримата негови синове, цял ден и цяла нощ слушахме виковете на безумеца и като не можехме да изтраем от жалост и срам, напуснахме тая къща. При баща ни остана почернената ни майчица. И безумецът викаше:

- Махнете веригите! Махнете веригите!

И тя с кърпи и билки се мъчеше да изтрие страшните белези. Ала веригите оставаха.

Първият ми брат тръгна по течението на реката. Той стана търговец и взе да се гърчее. Вторият ми брат излезе на брега. Той стана игумен на манастир. Третият брат, а това бях аз, тръгнах срещу течението на реката. Тръгнах да отмъстя на Хафуз бей.

А беят разплакваше селата по Места, като влизаше във всяко село и вземаше момчетата, за да ги направят еничари. И аз ходех след него и по кървавите му дири из селата.

И видях страдания и ужас, та ме досрамя да разправям за моята мъка. Защото веригите, които ме овързваха, бяха белези, а същите вериги горяха месата на хората.

Един мъж ми каза:

- Взеха зърното ми до шепа и сега децата ми умират от глад.

Една мома ми каза:

- Двамина седнаха на ръцете ми, трети седна на главата ми. И четвърти разтвори коленете ми.

Една баба ми каза:

- Имах трима синове и три дъщери. И шестимата ги продадоха роби. И отваряха устата на синовете ми, да видят дали са здрави зъбите им, и мушкаха с пръст дъщерите ми, да видят дали е кораво месото им.

Тогава ушите ми писнаха и аз разбрах първата своя правда.

А тя беше, че навред по българските земи всеки, който говори български, страда и пъшка под петата на турците.

И като се отчаях, отидох в манастира при брата си.

В манастира намерих стари книги и хрисовули и прочетох за стари векове и битки. И видях по златните печати глави на страшни царе, с бради и корони.

И като тръгнах от манастир на манастир, навсякъде изравях из паяжините и праха стари спомени и стара слава.

Един монах ми каза:

- Ето, с тоя пергамент цар Асен подарил на нашия манастир три планини, три реки и три села.

А пергаментът беше целият окъсан.

Втори монах ми каза:

- Ето, с тоя меч цар Симеон е гонил гърците до Цариград.

А мечът беше ръждясал. Трети монах ми каза:

- Ето, това е костницата с костите на воините, които срещнали турците пред нашите земи.

А костите бяха огромна грамада.

Тогава ушите ми писнаха, та разбрах втората своя правда.

А тя беше, че сега може да страдаме и да сме роби, ала и българите са имали някога царство и са били свободни, та силни.

И като пламна кръвта ми, спомних си за бея и тръгнах да го диря.

Събрахме вярна дружина и хванахме гората. Ала ни стигна силна потеря и улови войводата ни Горан.

Когато го поведоха към бесилото, слязох и аз в село, та се размесих със селяните. И видях до бесилото моя бей, качен на кон и целият в злато.

И Горан крачеше по бяла риза към бесилото и пееше:

Откога се, мила моя майно ле, зора зазорила, 
оттогаз е, мила моя майно ле, войска завървяла.

За войска пееше, а крачеше сам и вързан. И наоколо селяните мълчаха.

Огледах се и видях хиляда българина и десетина турци. И помислих, че българската войска е тук, само че няма коне и копия.

Викнах с все сила:

- Братя, ние сме много, а турците малко. Да отървем войводата.

А народът се отдръпна от мене, както калта се отдръпва от хвърления камък и както се бяга от чумав. И аз останах сам и с отпуснати ръце в средата на площада.

И над мене се надвеси беят от коня си и сабята му падна като мълния върху главата ми.

Горана обесиха, а пък аз оживях. И от тоя ден освен невидимите белези на вериги по тялото нося и един белег от сабя, скрит в косата ми.

Когато сабята падаше върху ми, ушите ми отново писнаха и аз разбрах третата своя правда.

А тя беше, че може да страдаме и да сме роби и може да сме били свободни и да сме имали царство, ала още не сме се събудили и не сме узрели за свобода.

И брат ми калугерът ми каза:

- Пипни главата си и признай, че народът е кал. И стой в манастира.

Казах му:

- Човекът е направен от кал. И Горан преди е бил сред тия същите люде. Нима няма да дойде ден, когато всички ще станат горановци?

Той ми каза:

- Безумецо! 

Аз му казах:

- Беглецо!

И той ме изгони от манастира. Тъй останах без единия свой брат.

Отидох при другия, а къщата му беше богата, ала в нея говореха на гръцки. Щом брат ми излезе, жена му и детето му проговориха с мене на български. И жена му беше Цвета, която навремето бе дала на мене, не на брата ми, своята китка. После детето излезе и Цвета заплака, та ми каза:

- Никола, детето ми става грък и забравя езика ни.

Оставих й една от свещените книги, която носех със себе си. Книгата беше писана на български. И разбрах, че съм останал без братя.