Робот вдига „на крака” хора в инвалидна количка Уникално българско изобретение дава нова надежда

Организират първата по рода си лятна строителна академия в Габрово Тя ще събере 64 ученика от най-престижните гимназии от 15 града в България

Увеличават се болните от варицела във Варна

Фюри „стана американец“, за да пребие Том Шварц

Аржентина и Уругвай останаха без ток

Министър Караниколов: Язовирите в тежко състояние ще бъдат ремонтирани от държавата

Журналистът Анна Заркова за злоупотребите с право: Криминални типове водят стотици дела срещу магистрати

Пак златна награда за Стоичков

Моторист загина след удар с кола във Враца

Пламен Марков, двукратният победител в анкетата за треньор №1 на годината на „Труд“: Вече трудно ще говорим за класирания

Конгресът на БСП прие политически доклад за евровота, отчетоха ръст на гласовете Националният съвет трябва да изготви предизборна платформа за местните избори до 31 юли 2019 г.

Президентът: Храмовете и вярата винаги са били сигурният брод на българския народ към съкровената ни национална идентичност

Язовир в Стражишко преля за втори път за една седмица

Борисов ще разговаря с еврокомисаря Мария Габриел за изграждането на суперкомпютър у нас

Президентът Радев: Корнелия Нинова се е доказала като човек, който знае какво прави и носи отговорност за своите постъпки Много е важно България да не остава без политическа опозиция, заяви държавният глава

Веселин Ранков: След лекарска грешка почнах да виждам малките неща

Първият ми час като студент беше на гробищата

Синът ми отказа да е актьор, защото „Много бачкат, малко им плащат”

Занимавал съм се и с търговия и ресторантьорство, все пак имам 4 деца

– Г-н Ранков, тази година е юбилейна за вас, защото само преди месец станахте на 60 години. А на колко години се усещате и успяхте ли да съхраните детето в себе си?
– Чувствам се по същия начин, както през първата минута след 2000-та година. Все си мислех, че нещо голямо сигурно ще се случи, като дойде този милениум, но минаха първата секунда, първата минута, първият половин час – едно и също, както си беше и половин час преди това. Така че, кой знае каква голяма промяна едва ли може да има, но хората казват, че колкото повече остарява човек, толкова повече се вдетинява. Решаващ фактор да запазиш младия човек в себе си е не само връзката ми с театъра, но и със студентите. Годините си оказват влияние, но както казва брат ми: „Първите 60 години човек работи за суетата си, а след това вече започват да се появяват онези малки неща, които го радват, като барбекю, като чаша хубаво вино, дори и ако се появи едно внуче и става още по-красиво. Аз все още нямам внуци от моите трима сина и една дъщеря, но се надявам и това да стане.

– За какво не ви достигнаха тези 60 години – на какво не успяхте да се научите?
– На много неща – не успях да стана хирург, не успях да стана режисьор и да уча режисура в Германия, но пък успях да си запазя едно почтено място във Военния театър, да направя четири деца, да се влюбя в много жени, голяма част от тях стоят все още в сърцето ми. Успях и в това, че сега живея с жена, която обичам, а се радвам и на изключителната обич, която съществува между мен и брат ми. Щастлив съм, че и мама все още е жива и съм доволен от това, че имам по 2-3 вечери свободни от театър и от преподаване през седмицата.

– Над какво работите в момента?
– Със студентите правим театрална адаптация на „Аз съм емоционално създание” по книгата на Ева Енслър, което е една много тежка задача за първокурсници. Преподавам актьорско майсторство в една нова специалност – „Театрална продукция” и на тях им е много интересно и се запалиха. Надявам се на изпита в начало на следващия месец да покажат това, на което съм ги научил. Иначе, в момента имам 9-10 заглавия в репертоара в няколко театри.

– Вие сте дублирал гласовете на любими герои в сериали като „Алф”, „Ало-Ало”, „Мистър Бийн”, „Напълно непознати” и „Модерното семейство”. Кой ви е най-любим от всичките персонажи, които сте озвучавал?
– Може би Роуън Аткинсън в „Мистър Бийн”. След като го озвучавах в началото и после почти всички телевизии ме викаха за неговия глас, а „Ало, ало” е излъчван сигурно над 36 пъти в българския ефир. Като цяло не съм озвучавал кой знае колко много филми, защото имам разпознаваем глас и както каза режисьора на дублажа Чавдар Монов: „Трябва да има специален персонаж за тебе”.

– Постановката „Лудории в съботната вечер”, в която си партнирате с Антон Радичев, Искра Радева и Милена Атанасова се играе вече 500 пъти на сцената. С какво си обяснявате нейния успех?
– Самата група е много приятна, а пиесата ми доставя истинско удоволствие, защото е смешна, но и леко тъжна.

– Коя е най-голямата лудост, която сте правил от любов?
– То не е толкова лудост, а по-скоро когато те обземе страх, като чуеш: „Бременна съм!” След това вече идва отговорността и така до следващата любов.

– Имате четири деца – това си е истинско геройство в днешно време. Съжалявате ли, че не се занимават с актьорство?
– Не, всеки един от тях си намери пътя в живота. Дъщеря ми, която е „златната ябълка” след тримата си братя, все още не е много наясно с какво ще се занимава, защото е само девети клас. Първите ми двама сина завършиха сериозни науки в Лондон, а третия можеше да стане актьор и даже имаше няколко роли в българското, американското и италианско кино. Последният му филм беше „Омбре” и той беше самият Омбре – едно 17-годишно момче със забавено развитие, но след това категорично се отказа да става актьор. Още в първото си интервю, след дебютния му филм „Принцът и просякът” с режисьор Мариана Евстатиева и една журналистка го попита дали ще стане актьор като порасне, а той беше категоричен: „Не, няма да стана, ще стана юрист, или адвокат!” На въпроса є защо, той отговори: „Много бачкат, малко им плащат”. В момента учи арт мениджмънт в Мадрид.

– За какви роли си мечтаехте като студент?
– Аз, като бях студент бях слаб, „красив, умен и талантлив”, или всичкото онова, което всеки млад актьор мечтае. Никога, ама никога не си представях, че мога да играя в комедия – аз, „красавеца”, а ето вече повече от 15 години повечето ми роли са комедийни!

– Много от завършилите НАТФИЗ признават, че първия им час в Академията е незабравим, така ли е и при вас?
– Моят първи час като студент при проф. Елка Михайлова беше на гробищата в „Орландовци”… Тя ни заведе на алеята на актьорите и ни попита: „Този актьор, или тази актриса, гледали ли сте ги?” Някои ги бяхме гледали, а други не и тя каза: „Ето това ще остане от вас.” Нашето изкуство е доста ефимерно, то е само в рамките на тези два часа, в които си на сцената и получаваме признание и може би поради тази причина неистово се стремим да се занимаваме с театър, защото веднага получаваме награда – аплодисментите на зрителите, за разлика от някои романисти, музиканти, или художници, които получават своето признание след време.

– Мислил ли сте някога да се занимавате и с нещо друго, освен с театър?
– О, аз съм се занимавал с доста неща – с търговия, с ресторантьорство, с какво ли още не, само и само да може да се живее, все пак четири деца трябва да се издържат.

– А с повече пари чувствате ли се по-щастлив?
– Парите са необходимо нещо, в крайна сметка Мерилин Монро има една много хубава мисъл: „Щастието не е в парите, а в пазаруването”.

– Има ли някоя театрална постановка, която ви е накарала да се замислите и ви е променила по някакъв начин?
– Предпоследната ми роля във Военния театър в постановката „След репетицията” на Бергман, с режисьор Валентин Ганев. В нея играем заедно със Стефка Янорова и Гергана Плетньова и мога да кажа, че придобих едни нови умения и преосмислих професията си.

– С брат ви сте много близки – как стана така, че той без да иска ви е контузил доста сериозно и имате ли любима роля от неговия репертоар?
– Когато той влизаше във флота в казармата, аз започвах четвърти клас и разликата ни е голяма, а тази смешна история с болката в гръдната кост се получи точно заради голямата ни разлика. Тогава той много се зарадва като ме видя и ме прегърна толкова силно от обич, че аз припаднах в ръцете му! Той беше доста едър и силен – каякар – и аз в началото си помислих, че ме изпитва колко силен мога да бъда и не му казах, когато ме заболя, а направо си припаднах в ръцете му, това беше историята. Нямах чак счупени ребра, но имах травма – болка в гръдната кост и една година след това ходих прегърбен. Иначе любима ми е една от най-бляскавите му роли – „Зорба” в Добричкия театър, която за съжаление вече не я играе.

– Гей ролите притесняват ли ви и имате ли такива приятели?
– Не ме притесняват. Това беше интересно приключение, което имахме с Вальо Ганев в „Клетка за сестрички”. В него ние не играехме клишето – гей, защото ставаше въпрос за една изморена връзка от 25 години, какъвто и човек да е до тебе – мъж, жена, ставаше въпрос за любов, но не беше такова начално влюбване и на всяка цена секс, а напротив играехме умората на връзката. Поради тази причина ролята ми стана много категорична. Даже мои приятели са ми казвали, че техни познати, с които заедно са гледали спектакъла са им казвали шепнешком: „Ние не знаехме, че Веселин Ранков е гей”, което е забавно. Аз имам такива гей приятели, както и мои студенти, които са ми признавали, че са такива още от самото начало и аз ги приемам съвсем нормално, само ги съветвам да не го демонстрират, защото в една трупа ние сме като едно семейство, на практика се „женим” за четири години и живеем заедно през това време.

– Случват ли ви се необясними неща?
– Като вземах първия си клас в Академията и някак си през главата ми мина мисълта, че трябва да има един портрет на Апостол Карамитев в аудиторията, в която съм – бившата 18, сега 202. Обаче от кандидатстудентски изпити и суматоха забравих… Сетих се, чак когато вече водех студентите към аудиторията и си казах: „Боже, какъв глупак съм, трябваше да взема един портрет на Апостол Карамитев”. Когато влязох, бях направо в потрес, защото там имаше негов портрет и той ме гледаше от стената усмихвайки се. Стоях някъде две минути без да мога да реагирам, а студентите си помислиха, че съм толкова развълнуван от срещата си с тях, но аз им разказах за това своеобразно чудо и те разбраха защо съм се държал така.

– Какво е вярата за вас и помага ли ви в трудни моменти?
– Когато бях на 29 години, имаше една нелепа случка с мен – стана една лекарска грешка и решиха, че съм болен от рак. Тогава за пет дни влязох в болница, усетих много неща, видях много неща… Първо – започнах да виждам, че има мравки по земята, че листата на дърветата се поклащат от лекото движение на вятъра, защото в ежедневието си ние не забелязваме такива детайли и подробности. Наскоро четох Емил-Мишел Чоран и ще го перифразирам: „Само хората, които са преживели и са имали страдания през живота си, само те са забелязали и осъзнали живота, защото иначе нищо не се случва и нищо не помниш”. Тогава, когато има някакво страдание е хубаво да отидеш и да постоиш някъде сам, да си поговориш с хората, които вече не са до теб, да помолиш Бог истински за смирението на душата си, за прошка и за подкрепа. Днес някак си всичко започна да се измерва в парични единици, има много гордост и много суета, а трябва да имаме смирение към нещото, което е по-силно от нас.

Нашият гост
Популярният актьор Веселин Ранков е роден в Балчик през 1959 г. Завършва ВИТИЗ в класа на проф. Елка Михайлова и веднага започва работа в Драматичен театър „Иван Димов” в Хасково. През 1984-та става част от трупата на театър „Българска армия” и е един от учредителите, както и дългогодишен водещ на наградите „Аскеер”. Талантливият актьор е изиграл редица запомнящи се роли в театъра, в постановки като „Тартюф” , „След репетицията”, „Ножица трепач”, „Подробности от пейзажа”, „Кротката”… Лицето му е познато и от сериалите „Дунав мост”, „Клиника на третия етаж”, „Забранена любов”, „Откраднат живот” и други. Негов брат е друг известен наш актьор – Красимир Ранков, но двамата са си партнирали само веднъж на сцената – в постановката „Сега, или никога”, която се играе над 200 пъти. Веселин Ранков е доцент в НАТФИЗ, където от 1994 г. започва да ръководи свой клас.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.