В криворазбраната технокрация избираме политици за постове, които трябва да се обединителни

Освен сигурната кандидатура на настоящият президент Румен Радев за втори мандат, до миналата седмица другите кандидати попадаха в две категории. Първата попада в определението „да издигнем някого, колкото да не ни намали резултата на парламентарните избори“ – тип Костадин Костадинов от „Възраждане“, Валери Симеонов, Волен Сидеров и другите партии, заявили че ще издигат кандидат (ДПС, ВМРО и т.н.).

Вторият тип беше от онези хора, за които се чудите дали наистина са психично болни и мислят, че имат някакъв шанс или (по-вероятно) просто се опитват да останат релевантни в общественото пространство още някоя година – Луна и другите екзотики. 

В тази връзка нека все пак споменем, че ако някой знаеше истинското име на Митьо Пищова (Димитър Маринов), той щеше да се радва на далеч по-добро представяне на всякакви видове избори.

През миналата седмица вече имаме двама кандидати с по-сериозни претенции - професор Анастас Герджиков, ректор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и Лозан Панов, председател на Върховния касационен съд. Издигнати от инициативни комитети и подкрепени съответно от ГЕРБ и Демократична България. За шансовете им за победа или поне балотаж със сигурност ще се говори от всички знайни и незнайни социолози, политолози и анализатори. Макар и важни, те не са най-интересното. Нека разгледаме посланията в контекста на президентския пост.

Юмрук, Обединение, Реформа

Едно от най-често срещаните клишета, макар и конституционно разписано, е че президентът трябва да олицетворява единството на нацията и да е равно отдалечен от всички политически субекти. Без да се изпада в апологетика на настоящия президент, това в нито един момент не е било реалност. Нито Желю Желев, нито Георги Първанов, нито (пази Боже) Росен Плевнелиев, нито дори Петър Стоянов, бидейки единственият нормален заемал този пост са били равно отдалечени от партиите или пък са обединявали „народа“. Всеки един от тях беше повече или по-малко с ярки политически позиции, в някои случаи дори не същите на партията, която го е издигнала.

В този смисъл, президентската функция никога не е била изпълнена с първоначално замисленото си съдържание. Нещо повече - това е проблем, който е невъзможен за решаване на принципа „само да изберем правилния човек и всичко ще е точно“. Това е обусловено от два фактора - първият е, че дори най-силните мажоритарни кандидати имат необходимост от партия зад гърба си, за да бъдат избрани. Вторият е, че няма как да се игнорират обществените събития, реакцията към които е ключова за преизбиране. Единството на нацията е абстракция, която може да се основава на символи, история, идеи, но не и на временни и зависещи от електорални нагласи позиции. Абстракция, която по смисъл е антиполитическа, тъй като самата същност на Политическото е в конфликта и разделението приятел-враг.1

Изходите също са два - единият е широко прокламираната напоследък, особено от близки до президентството, „Президентска република“, а вторият - премахване на институцията Президент като цяло. Редно е да се отбележи и че Президентът (заедно с Конституционния съд) се намира извън трите власти - законодателна, изпълнителна и съдебна.

Какви са посланията на основните кандидати? Радев и Панов залагат на активната политическа позиция за реформа, под наслов, който може да се обобщи с „Баш па тия няма да обединяваме“. Герджиков залага на буквалистичната интерпретация на президентската функция - обединението. И в двете има смисъл и електорален потенциал, но верният отговор ще се корени във въпроса: след една година без никакво движение (нито напред, нито назад), какво чувство предпочита мнозинството българи - още конфронтация до пълна победа на „здравите сили“ или някакво временно примирие с тези, които не харесва.

Алпийска фирма П. П. П. П. са канадци - лъжат ви!

Като заговорихме за чувства, няма как да пропуснем и казуса с канадското гражданство на Кирил Петков. По същество за него ще се произнесе Конституционният съд, но нека обърнем внимание на казаното в прав текст „чувствам се невинен“. Макар и небрежно подминато, това всъщност е разковничето на всичко, което се случва в политиката в глобален мащаб през (особено) последните двадесет години. Важни не са фактите, а това как се чувства човек - независимо дали става дума за невинен, местоимение, 38-ми пол или етажерка за баня. Примерно.

Особено „забавни“ примери за това се развихриха покрай пандемията. Бомбата беше заложена много отдавна още с идеята, че не просто всеки има право на мнение, а че тези мнения имат еднаква стойност и еднакво значение. „Всеки сам си преценя(ва)“. Хумористичната ирония се засилва от това, че точно тези, на които всяка втора дума им е „демокрация“ - до степен на паразитна вметка, сега трябва да обясняват как това не било точно така. What goes around comes around.
Точно по Оруеловски, официално никога не бе имало смяна на съюзника. Океания винаги е била във война с Евразия. Важното е каква реалност на „чувствата“ ще бъде изградена от паралелната реалност, важното е, че този е от „наш‘те“.

Бедни, бедни Трифонов! Защо не умря при Гредетин?

Това ни води и до Слави Трифонов - наглед направи всичко правилно, дори победи на изборите. Опита се поеме цялата отговорност и според своето гледище - да бъде принципен докрай. Допусна една-единствена грешка - но фатална. Подцени паралелната реалност, която се създаде от вече споменатата паралелна държава на проектопартньорите му. В обществото на чувствата няма място за истина, а само за това, кой ще успее да надвика другия. Има Такъв Народ нямаха абсолютно никакъв шанс да наложат своята теза и подцениха медиите на доскорошните си съюзници. Не заслужиха дори бел. ред. на старите статии.
Но дори само това са симптоми на болестта.

Криворазбраната технокрация

В криворазбраната технокрация избираме политици за постове, които трябва да се обединителни, експерти за политически длъжности, активисти за експертни функции, магистрати за активисти, академици за агенти и агенти за академици, истерици за законотворци, законотворци за говорители, вечни жертви за лидери, лидери за работяги и хора, които презират собствения си народ за негови (вице)предводители.

Това не е неочаквано - новоизградения храм на институциите е без основи. Вместо да имат изпълнителни функции, те са превърнати в божествено провидение сами по себе си. По силата на модерен обществен договор, с властта на ефимерен „суверен“. Този договор, дори не онзи на Бърк, между вчера, днес и утре, а само с днешното общество, несъмнено страдащо от биполярно разстройство.

Институциите са пряко изражение именно на „суверена“ - и с добрите, и с лошите му страни. Но никога не са виновни самите институции - прогресивната догма с трансхуманистки плам диктува, че не те трябва да се променят, а трябва да променим хората и да „превъзпитаме Ганя“. Олтарът на новия Бог - Институциите, е изграден в катедралата да произтича сам по себе си в религията на „гражданското“. Единственото, което можем да наблюдаваме с интерес, са обречените на провал опити на ницшеанския Последен човек да се превърне в Свръхчовек.