За тридесет и три години македонският основен закон е променян осем пъти

Най-голям брой поправки са внесени след подписването на Охридския мирен договор от август 2001 г.

Знаехте ли, че за 33 години от провъзгласяването на Република Северна Македония на 8 септември 1991 г. за суверенна и независима държава нейният основен закон е променян осем пъти? Сигурен съм, че не.

Знаят го може би само експертите по конституционно право, а вероятно и някои политици, които по силата на своето професионално любопитство са се поинтересували с оглед на това, че условието за продължаване на съседната ни държава по европейския интеграционен път е тъкмо извършване на промени в конституцията.

На 8 септември 1991 г. чрез референдум Република Македония бе обявена за суверенна и независима държава. На 17 ноември същата година парламентът прие новата ѝ конституция, а само три дни по-късно на тържествено заседание я провъзгласи като основен закон на новата държава. Имам снимки от този акт, все познати лица са на предните редици в старата зала на Събранието. Киро Глигоров - първият президент на страната, е там. До него е Васил Тупурковски, който в онзи момент носеше ореола на висш югочиновник и основен претендент за наследството на Глигоров. Министри, академици, други видни личности, които впоследствие се превърнаха в основни фигури на прехода. Конституцията бе приета с 93 гласа от всички 120 депутати. Както може би се досещате, за нея не гласуваха албанците, които бяха представени от Партията на демократичния просперитет (ПДП). Мотивите бяха, че не са защитени колективните права на албанската етническа общност в държавата. „Реваншът“ бе взет десет години по-късно с Охридския мирен договор от август 2001 г., под който стоят подписите на лидерите на две албански партии - Арбен Джафери на Демократичната партия на албанците и Имер Имери на ПДП. Оттам насетне и двете политически формации тръгнаха назад. ПДП я няма никаква, а ДПА има само един депутат в лицето на лидера си Мендух Тачи.

През годините, които последваха приемането на новата конституция, много политици се опитваха да се самопредложат като нейни „бащи“. Нещата обаче са изяснени, писал съм за това. Трима преподаватели в Скопския университет са авторите ѝ. Единият от тях - Лазар Китановски, е покойник. Другите двама продължават да са публични личности - професор Любомир Фръчковски и професор Владо Поповски.

И тримата в различни периоди заемаха различни министерски постове. Фръчковски бе вътрешен, а после и външен министър, а до неотдавна представляваше Северна Македония в ООН. Поповски пък бе начело на отбраната, а в един момент отиде да създава Агенцията за разузнаване. Лазе Китановски също бе министър на отбраната, преди ракът да го победи.

Добра, лоша, конституцията на Република Македония бе вътрешно дело, направиха я местни учени и каквито недоволства и дори критики да има срещу тях заради последвали постъпки като личности или експерти, заслугата им не може да бъде поставена под съмнение. Според изработения от тях текст, обществено-политическата и икономическа  система в Република Македония се основава на принципа на върховенството на правото, правата и свободите на човека, подялбата на властта, пазарната икономика и другите ценности на демократичното общество.

За изминалите 33 години конституцията на Република Северна Македония е „отваряна“ цели осем пъти, като направените в нея поправки са общо 36. Първата промяна се случи още на 6 януари 1992 г. С внесените две поправки се утвърди, че държавата няма териториални претенции към съседните държави и няма да се намесва в суверенните права и вътрешните работи на други държави. Това беше твърде важно от гледна точка на това, че даде гаранции, които специализираната комисия на ЕС прие и светна „зелена светлина“ пред Република Македония и още три бивши югорепублики да обявят своята независимост. Комисията се оглавяваше от видния френски конституционалист Робер Бадентер, който, както ще видим, отново ще помага в Скопие години по-късно. Така, след становището на комисията, се стигна до датата 15 януари 1992 г., когато България първа призна суверенитета и независимостта на Република Македония. Нещо, което напоследък взе да се забравя.

Най-обемна промяна в основния закон на Република Македония бе направена на 16 ноември 2001 г. Внесените и приети поправки бяха - внимавайте! - общо 15. Те бяха продиктувани от задълженията, поети с Охридския мирен договор от 13 август същата година, с който се сложи край на гражданския конфликт през пролетта и лятото на 2001 г.

По съвсем нов начин бе уреден въпросът за използването на служебния език и неговото писмо в държавата и в местното самоуправление. Там, където една етническа общност надхвърля 20% от населението, тя има право да използва като служебен своя майчин език. Разбирай, албанския. Въведе се изискването за справедливо представителство на етническите общности в органите на държавната власт, съобразно процента от общия брой на населението. Преброяването през 2002 г. показа, че албанците са 25,7% от общия брой на населението, което означаваше, че всеки четвърти в администрацията и управлението трябва да е албанец. Така нареченият „балансьор“ трябваше да регулира изпълнението на това задължение, не само за албанската етническа общност, но и за другите, вписани в преамбюла на конституцията. Впрочем една от първите мерки на новите власти начело с ВМРО-ДПМНЕ бе да закрие този механизъм с обещанието, че ще подготви и внесе нов закон със същото предназначение, но много по-съвременен.

Създаден бе Комитет за отношенията между етническите общности. И най-важното, въведен бе принципът на „двойно мнозинство“ от гласовете, наречен още Бадентерово мнозинство. Сещате се защо - защото бе идея тъкмо на вече споменатия Робер Бадентер. Според него за закони, които пряко засягат културата, използването на езиците, образованието, личните документи и употребата на символите, парламентът решава с мнозинство от присъстващите депутати, при което трябва да е налице и мнозинство от присъстващите пратеници от общностите, които не са мнозинство в държавата. С други думи, ако някой закон засяга културата и езика на албанската етническа общност, освен подкрепата на „голямото“ мнозинство от всички присъстващи в залата депутати, то трябва да има и подкрепата на мнозинството от депутатите албанци. Разбира се, текстът на поправката се отнася за всички етнически общности, които не са мнозинство в държавата, но за всички бе ясно, че става дума за албанците.

Последното по време „отваряне“ на конституцията стана на 11 януари 2019 г. То бе последствие от Преспанския договор с Гърция. Внесените и гласувани поправки бяха четири, като най-важната, и трябва да признаем, болезнена, бе смяната на името от „Република Македония“ на „Република Северна Македония“. Заедно с това се направиха промени в преамбюла, гарантира се суверенитетът, териториалната цялост и политическата независимост на съседните държави и грижата за диаспората. Пътят на съседната ни и близка държава към НАТО бе открит.

Имаше и други промени, но се спрях на най-важните. Те пък от своя страна показват, че са продукт на политическа зависимост и неизбежна необходимост при реализацията на важни вътрешно и външно политически цели на държавата. Та се питам, такава цел не е ли и пълноправното членство в ЕС?

Тогава, какво чакат?