Българите не възпитаваме децата си добре

Атанас Буров е една от най-любопитните личности в политическия и обществен живот на Третото българско царство. Роден на 30 януари 1875 година в Горна Оряховица, Буров оставя трайна следа в нашата история като виден индустриалец, политик и държавник. След 9 септември 1944 г. е в опозиция, но комунистическата власт го осъжда на 20 години лишаване от свобода. Умира през 1954 г. в Пазарджишкия затвор, гробът му е неизвестен и до днес. Преди смъртта му журналистът Михаил Топалов (псевдоним на Михо Памукчиев) взима пространно интервю от него. То е публикувано за първи път във в. „168 часа“ през 1990 г. Поради непреходното историческо значение на казаното от Атанас Буров вестник „Труд“ публикува отново интервюто в поредица с продължение във всеки следващ брой.

- Г-н Буров, смятате ли, че някой ви е превъзхождал някога по нещо?
- Моля те, господин Памукчиев, премисляй въпросите си винаги. Сега ти ме обиди. Кой може да е по-умен от мене, от Буров? Само един човек - баща ми, който ме е създал. Аз не признавам друг по-умен от мене, както и ти не бива да признаваш друг, по-умен от тебе. Това те издига в твоите очи. Това те прави горд и щастлив. Защото ако наистина се смятам за умен, то е не защото съм толкова суетен и наивен, а защото винаги съм излизал от всяко положение с чест и с печалба.

Само веднъж не успях, когато направих фаталната си грешка на 2 септември 1944 г. Тя ме затри. Тя ме погуби. Тя ме докара тук, в Дряново. Ако не бе тя, аз да съм сега регент на България на мястото на Цвятко Бобошевски или на Венелин Ганев - но една грешка в живота се оказва фатална.

В търговията само грешки няма. Там има сериозни сметки и велика конкуренция. Там се иска ум, търпение, воля и упоритост.

Фирмите в България не успяваха, защото нямаше тези четири качества.

В Карлово имаше фирми за износ на вина, които пропаднаха, защото нямаха търпение да чакат сигурни клиенти с вкус и с пари.

Пенчо Семов от Габрово преуспя, защото той имаше не четири, а шест качества.

- Кои бяха те?
- Освен онези, четирите, още две - смелост и дързост, прозорливост и ударна мощ.

- Станаха четири.
- Две са основните - смелостта и дързостта. Всяка фирма на Пенчо Семов нанасяше удари и правеше грозни поражения. В 1923 г. по времето на Стамболийски той отива при Атанас Дамянов - директор на „Утро”, и му казва: „Давам ти по сто хиляди лева на година, за реклама. Но искам каквото дам, да излезе!“

Атанас Дамянов е бил на ръба на пропастта - аха да фалира. Тези сто хиляди биха го оправили. И казва: „Приемам. Всичко, каквото дадеш, ще излезе.“

„Ето ти парите“ - и Пенчо Семов му дава стоте хиляди лева. И пуща реклама, че Българската народна банка е с празен трезор. Че всичкото злато на България е изнесено от цар Фердинанд и се намира в германските банки.

Това излиза в една статия за нашите финанси с подпис на неизвестен човек, финансист. Следва нова статия - като скрита реклама - че правителството на Стамболийски е омразно на народа, че то не уважава никого, че бие опозицията.

Стамболийски се чуди защо го атакува „Утро”, защо го нападат така яростно - и не вижда, че това е една фронтална атака на Сговора против него, че той трябва да бъде сразен и убит.
Аз ако бях на негово място, щях да свикам моя банков съвет и три дни ще мислим - откъде иде вятърът, кой върти крилете на вятърната мелница на рекламата.

Но той не свиква такъв съвет. Защото не знаеше закона на властта - че това е безпощаден, жесток закон, който не търпи узурпатори и врагове. Пенчо Семов и г-н Петрович кредитираха преврата на 9 юни и започнаха фронтални атаки със скрити реклами. В „Слово” излиза една статия - „Накъде отива България” под наивно и скромничко заглавие за икономиката, за политиката. И там се доказва с факти, че Стамболийски не разбира нищо от земеделие, търговия, индустрия, занаяти, че даже и от селска политика не разбира нищо, като премахва чифлиците в България. През април 1923 г. във в. „Победа” излезе на първа страница малко антрефиленце под заглавие: „Монархия или република”. И всички, които са чели тази статийка, са разбрали - говоря за умните хора, - че това е вече началото на края на Стамбо.

Стамбо сам си отсече главата - царят му е взел мярката и му доказа, че ще бъде монархия, а не република. Зад царя с кесията с парите е бил Пенчо Семов, зад Пенчо Семов - полковник Иван Вълков, зад Вълков - г-н Петрович, царят на житарството в България - и превратът стана. Преврат и сватба не стават без много пари, г-н Памукчиев. Превратът е скъпа работа и скъпо струва. Затова за сватба и за преврат пари не се броят - те се дават с шепи, за да си ги получиш обратно с вагони... Това е закон на живота. Толкоз.

Друго да ти река, господин Памукчиев, как ние не възпитаваме децата си добре. Винаги се стремим да подсигурим първо себе си, после децата си.

Брут уби синовете си, когато застанаха срещу него и срещу Рим. Показа на римляните как трябва да се служи на Рим, на държавата, на империята. И затова Рим стана велика империя.

За нещастие, всички български политици в миналото - в това число и аз, се оказахме лоши психолози и лоши педагози. Нито един от нас не бе Брут. Нито един от нас не наказа поне малко децата си. Не стори нищо за тяхното възпитание, та да станат като Анибал.

Кой българин кали децата си?
Никой. Рачо Петров имаше две дъщери, две уруспета, и един син Благой, който накрая искаше да праща баща си в лудницата, защото пилеел парите си. Представяш ли си - баща му спечелил пари с труд, с ум, с търпение, а синът иска да го праща в лудницата, да ги пилее той, синът, а не човекът, който ги е спечелил.

Това е, господин Памукчиев - синовете са непризнателни. Дъщерите - коварни и неблагодарни - когато не им дадеш нищо, когато стане дума за пари.

Само сред бедните хора има пиетет, има уважение към старите хора. Те намират винаги кора хлебец за бащата, за майката, за дядото, за бабата.

И таз хубава черта на българския селянин - да уважава баща си, майка си, дядото, бабата е най-хубавата ни черта. Нея трябва да насърчаваме.

Аз срещнах един ден Анещи Влахов, македонец, дребен чиновник в Популярните банки, хубав, добър счетоводител и му казах: „Анещи, синко, ела на работа при мене, в моята банка. Ще ти плащам тройно по-голяма заплата, защото работиш за трима, а издържаш семейство от тринайсет души.“

„Господин Буров, трогнат съм. Но не мога да напусна Популярните банки. Защото когато останах без работа и нямахме залък хляб вкъщи, аз отидох при Илия Палазов - директора на Популярните банки, и му казах мъката си. Веднага извади и ми даде три хиляди лева аванс и ме назначи на работа. Как мога аз да го напусна сега? Не, не мога. Даже децата ми да затърсят работа, ще ги доведа пак в Популярните банки. Ние трябва да уважаваме хората, които са ни подали ръка или хляб, господин Буров. Но ви благодаря.“

- И не прие?
- Да. Не прие.

- Какво стана с този човек?
Не знам. Сигурно още работи там. Той е честен човек и ще удържи на думата си. Ето, на това трябва да възпитаваме българина, господин Памукчиев. На честност. На трудолюбие. И на уважение към рода, към семейството, към бедните, стари хора. Когато човек е млад, светът му е до колене. Но когато остарее, той става като дете. И понеже говорих за детето Анибал, искам да ти кажа, господин Памукчиев - изучавай историята. Изучавай живота на великите мъже, за да се поучиш от тях на търпение, воля, работа и мъдрост.