В Скопие все още живеят в „онези времена“ на онази Югославия

Цялата кратка история на отношенията между България и суверенна и независима Република Македония е белязана от спорадични избухвания на този спор

Мине, не мине време и „езиковият спор“ избухне. И то по начин, който затормозява отношенията между суверенна и независима Република Македония, вече Северна Македония, и България. Може би и предназначението му е точно такова - да създава атмосфера на недоверие, да нарушава вече установени добросъседски връзки и да препятства комуникацията от двете страни на границата. И избухването на въпросния „спор“ винаги е било предизвиквано от страна на Скопие с неоснователната претенция България да признае изрично, че македонският език съществува и че той по своето възникване, развитие и обогатяване няма нищо общо с българския.

„Спорът“ си има своя история, дори и своя митология. Най-напред той възникна като настоятелно питане от страна на Скопие как така сме признали държавата им, при това първи в света, но не сме признали езика, пък и нацията им. Нашият отговор беше, че световната практика е такава, че държава признава държава, а не нейните отделни характеристики. „Не, не, нашите отношения са специфични - казваха откъм Вардар, затова настояваме изрично да признаете и езика ни, и нацията ни“. Не се получи и езикът бе вкаран в политическа употреба. Започна с един отказ на македонската страна да подпише двустранен договор с България в областта на културата и образованието. Тогавашният български ресорен министър Марко Тодоров бе оставен сам сред Скопие, без дължимото уважение от страна на домакините, защото отказа да подпише документа на македонски език. А онези пък не искаха да парафират текст и на български.

Започна един тъжен период в отношенията между младата държава и България. Основни договори и споразумения, които трябваше да нормализират и динамизират контактите между София и Скопие, останаха неподписани. Лично аз имам и една друга версия за поведението на политиците в Македония. И тя е свързана с убеждението, че тогавашното правителство на социалдемократа Бранко Цървенковски започваше масова приватизация на активите в страната. Години след това той е обвиняван в избора на модел, чрез който за една нощ директорите на ключовите предприятия, повечето активисти на неговия СДСМ, станаха собственици. Приватизацията си беше един истински грабеж, в който не биваше да бъде допуснат чужд инвеститор. И да е имало интерес от страна на български предприемачи да участват в процеса, той беше „отрязан“ от липсата на документално-правна основа за това. Тя пък не беше създадена поради нерационалния „езиков спор“.

И така да 1999 г., когато на 22 февруари в София премиерите на двете държави Любчо Георгиевски и Иван Костов намериха компромисна, но работеща формула да подписват двустранните документи - на езиците според конституциите на едната и на другата държава. Тази формула бе записана и при подготовката на Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество, подписан от премиерите сега Зоран Заев и Бойко Борисов. И тогава, и сега имаше въпроси „защо така?“, но в крайна сметка политическата воля надделя и документът бе подписан, за да отвори пътя на Република Северна Македония към евроатлантическата интеграция.

И сега, изведнъж на 3 декември Македонската академия на науките и изкуствата (МАНУ) излезе със своята Харта на македонския език. Не съм лингвист, но ми се струва, че под това претенциозно заглавие няма нищо съществено ново, което да не е вече известно на нашите езиковеди. И затова БАН излезе със своето становище, което като съдържание и позиция също е отдавна познато. С това дебатите от двете страни на границата влязоха в рамките на реципрочността - една научна институция заявява нещо си, друга научна институция u отговаря по същия начин. И понеже става дума за две сходни по статут научни структури, въпросът бе защо е било нужно МАНУ да изразява своята позиция тъкмо сега, при това публично. И да предизвиква своите колеги от София да направят същото, все в духа на реципрочността. Нали уж двете академии преди години дадоха пример за размразяване на отношенията чрез съвместни чествания, размяна на визити и участие в академични форуми, чрез съвместна екипна работа по определени проекти, които в някои случаи завършиха със съвместни публикации в книги. Изглежда, че взаимното доверие между учените от двете страни все още не е достигнало на това равнище, че „езиковият спор“ да се води вътре в академичните среди. Защото и за хората в МАНУ, и в БАН, темата е достатъчно чувствителна, за да не знаят, че нейното изнасяне в публичното пространство, при това с нетърпящ възражение и други доводи тон, е бомба, която взривява двустранните отношения. Значи, може би причината е друга.

Да помислим. Първо, Северна Македония се намира в предизборна кампания. Битката е изключително остра и вече отдавна включи „българската тема“ в дебатите. Позицията „за“ или „против“ Хартата на македонския език може да донесе електорални бонуси или загуби на политическите партии. Старата македонска приказка: „е, сега да видим кой е по-голем патриот и кой е отчаян предател“. Но това е традиционна причина, да речем. От друга страна си мисля, че в момент, когато работата на Съвместната комисия за история и образование едностранно бе прекъсната и отложена във времето, когато политиците правят опит да върнат деловитостта там, оповестяването на Хартата за македонския език от страна на МАНУ може да се приеме като знак към София, че там разполагат с още оръжия да блокират експертния диалог. Нали ви казах - „езиковият спор“ със своята ирационалност е пълен с потенциал да блокира каквото и да е.

Има и нещо трето, специфично. Хартата на македонския език която ни раздразни толкова, бе оповестена публично в един момент, когато Венецианската комисия бе дала своето становище - или предстоеше да го даде, за ограничаване на употребата на албанския език като втори служебен в държавата. Знаете, през януари миналата година парламентът в Скопие прие Закона за езиците, който дава правото албанският език да се ползва на цялата територия на страната и във всички институции като втори служебен език. Това законово решение предизвика тревога сред политиците и учените в Скопие, защото в него видяха възможност за намаляване на влиянието на македонския език, за неговото омаловажаване и дори подменяне. И затова те се обърнаха към експертите от Венецианската комисия с молба да тълкуват Закона за езиците. Идеална ситуация за нотабилите от МАНУ да излязат от анонимност и да покажат, че не напразно получават големите си възнаграждения. И хоп - Харта на македонския език, с която се потвърждава оригиналността му, отделността му и значението му като опора на македонската идентичност. Ура!

Не вярвам Венецианската комисия да е взела предвид това становище на МАНУ, но така или иначе нейното решение съвпадна, или почти съвпадна с Хартата. Венецианците препоръчаха да се ограничи използването на албанския, особено в правосъдната система - съдилища, прокуратура, следствие и изобщо това, което бе записано в Закона за езиците, да бъде преразгледано, а някои неща се отхвърлят като ненужни. Например, банкнотите от македонския денар да не са на албански, или емблемите на униформите на войниците да не са двуезични, както и още няколко подобни препоръки. Решенията на Венецианската комисия не са задължителни, а само препоръчителни, но се намериха колеги журналисти, които старателно издириха и посочиха примери за последствията, които някои други държави са понесли, когато са решили да пренебрегнат препоръките на венецианците.

И накрая - докато у нас политиците запазиха мълчание, в Скопие с изявленията си тамошните нарушиха академичната реципрочност. Давайки още веднъж знак, че нямат намерение да се откажат да ползват езика за политическа употреба. Зоран Заев оповести, че щял да търси решение на въпроса на политическо ниво в разговор с Бойко Борисов. Така той потвърди опасенията, че в развитието на двустранните отношения с България е ангажиран само един тънък слой от обществото в Северна Македония. Да не кажа, че този „слой“ са Заев и Борисов. Което пък означава, че то няма устойчив характер. От друга страна, президентът Стево Пендаровски високомерно цитира документ от времето на Титова Югославия, с който в ООН били признали македонския за език. И който не го признава, да си гледа работата.

Пък аз си мисля, че противно на всички претенции от Скопие за някаква „модерност“ в отношението към езика и историята, там все още живеят в „онези времена“ на онази Югославия. Жалко!