Курс към ВНС и нов основен закон - този ход повелява партийният интерес на ГЕРБ, но той се разминава с интересите на България

Политическият реализъм сочи, че вероятността наесен да се постигне нужното мнозинство от 160 депутати за одобряване на такъв проект, не е за подценяване

Борисов печели политическо време, отнема инициативата на президента и отчасти на протестиращите, отклонява част от гражданското недоволство в друга посока

В шахмата „гамбит“ означава да започнеш партията с преднамерена жертва на пешка или фигура с цел да спечелиш пространство за маневриране и стратегическо предимство. Това стори на полето на политиката лидерът на ГЕРБ - „жертва“ Конституцията и обяви курс към ВНС и нов основен закон. Това беше изненада доколкото подобни радикални ходове са по-присъщи за партия, която се къпе в обществено доверие, а не за управление, което ускорено губи подкрепа и се бори за оцеляване. И в същото време формалната политическа логика подсказва, че изненада няма, защото в предизборната програма, с която ГЕРБ спечели последните избори, ВНС и нова конституция са изрично разписан приоритет.

С този ход, ако успее да го реализира, г-н Борисов постига три тактически цели, които му дават шанс за рестарт на ГЕРБ и на неговото политическо лидерство. Печели политическо време, отнема инициативата на президента и отчасти на протестиращите, и отклонява част от гражданското недоволство в друга посока. Хипотезата: свикване на ВНС означава, че сегашният парламент ще действа до избирането на „великия“ парламент. При оставка на правителството и невъзможност да се състави ново в рамките на този парламент, не може да се стигне до служебен кабинет на президента, г-н Борисов ще управлява по формулата „правителство в оставка“, а съдбата му може да бъде решена от ВНС.

Очевидно, това повелява техният партиен интерес. Но, поне според мен, този ход се разминава с интересите на България. Най-малкото, защото нищо от днешните тежки проблеми не е продукт на Конституцията и няма да се реши с нова конституция - нито корупцията и клиентелизма, нито бедността, нито партийното невежество, което дерибейства в държавната и местната власт. Вместо това, обществото ще бъде вкарано в сложните процедури по свикване на ВНС, ще губи време и енергия за конституционен проект, вместо за конкретни действия за преодоляване на тези проблеми.

Още от 1994 г., когато бях избран за секретар на сдружение „Конституционализъм и демокрация“ с председател Гиньо Ганев, в което членуваха депутатите от VII ВНС, гласували действащата ни Конституция, участвам в публичната дискусия с тезата, че необходимост от нова конституция няма, защото действащата не е ситуативна, а програмна и съдържа всички необходими фундаменти и гаранции за модерната национална държава. Конституция, послужила за модел в Източна Европа, в чието изготвяне участваха колоси на конституционализма, като французина Бадентер. Естествено, тя не е „свещена крава“ - винаги, когато има реална обществена необходимост, могат да се правят промени, но не заради исканията на едно или друго радикално малцинство, а на основата на широко обществено, парламентарно и експертно съгласие.

Изцяло нова конституция означава да бъде формулирана нова конституционна философия. Предложенията, обявени от г-н Борисов, не съдържат нова философия. Лансират се идеи с процедурно-технически характер. Няма нито предмет, нито обществена необходимост от изцяло нова конституция. Прочее, внезапният конституционен порив на управляващите можеше и да мине за чиста монета, ако за последните 10 години именно те не бяха основният фактор, който ерозираше Конституцията - унизяваше парламента, както писах още през 2010 г., до степен на безгласен апендикс на изпълнителната власт.

И въпреки че принципно възразявам на идеята за „нова конституция“, политическият реализъм сочи, че вероятността наесен да се постигне нужното мнозинство от 160 депутати за одобряване на такъв проект и свикване на ВНС, не е за подценяване. Това ще зависи в най-голяма степен от БСП и ДПС. Ако подобно политическо решение бъде взето, държавата ще навлезе в качествено нова политическа ситуация и дългът на всички, които имаме отношение към конституционализма, ще изисква да заемем позиция и да участваме активно в конституционните дебати. Ето моята позиция. Има три „червени линии“, които не трябва де бъдат прекрачвани.

Първо, това са гаранциите за националната държава и идентичност. Не може да има никакво отстъпление от изричното конституционно закрепване, което имаме понастоящем, на всички ключови белези на националната идентичност и суверенитет, които са предпазна мрежа срещу глобалистките амбиции на наднационалните елити. Българският като официален език е закрепен на конституционно ниво, което не позволява малцинствени претенции за официализиране на други езици. Забранени са всякакви идеи за автономия или колективни права на малцинствени групи. При това при пълно уважение към индивидуалните права и свободи на всеки човек. И, особено важно, изричен конституционен запис на православното християнство, като знак за историческата и цивилизационна същност на българската република.

Второ, парламентарния характер и широкото политическо представителство следва да са императив. Те са под атака с предложенията за намаляване на броя на депутатите и по-скритите въжделения на някои среди за президентска република. В една неукрепнала демокрация парламентарното управление е тамян за дявола на олигархията. Рязкото намаляване на броя на депутатите до 120 е услуга тъкмо за олигархията, защото ограничава политическото представителство. Статистическите аргументи за броя на населението са валидни за укрепнали демокрации, където властта е под силен граждански контрол. А идеята за президентско управление, т. е. за концентриране на цялата изпълнителна власт в едни ръце, би бетонирало олигархичния модел. Президентът при президентския модел не е „държавен глава“, не е изразител на „единството на нацията“, а титуляр на изпълнителната власт, т. е. еднолично правителство. Това е мечтата на всяка олигархия, защото едноличната власт означава възможност за пълен контрол върху управлението. По-лесно е да си „произведеш“ и контролираш един президент, от чийто подпис зависи всичко, отколкото да лавираш между много партии, лидери и обществени дейци в парламента. Дори и най-безпомощната опозиция при парламентарното управление може да „извика“ един министър на парламентарен контрол и да му потърси отчет.

Това при президентския режим е невъзможно. Дори и най-добрият президент винаги е изразител на своята еднолична воля. Докато и най-лошият парламент винаги е средоточие на различните гражданските интереси. Примерите със САЩ и полупрезидентския модел на Франция са неуместни за България, защото за разлика от тези зрели демокрации, у нас няма нито силен граждански контрол върху властта, нито изградена демократична култура, нито достатъчно независими медии и съдилища. У нас президентският модел бързо ще заприлича на авторитарните режими в Средна Азия.

Трето, конституционна преграда за джендър-идеологията. Не подлежат на ревизия дефиницията за брака, като „доброволен съюз на мъж и жена“ и закрилата на семейните ценности (чл. 46-47 КРБ). Добре е обаче тези гаранции да се засилят. Така например, следва да се прибави изрична забрана със закон да бъдат въвеждани нови признаци за дискриминация, извън сега предвидените (чл. 6 КРБ). Така ще бъдем надеждно защитени от опитите за налагане на „джендърната идентичност“, т. е. ненаучното твърдение, че човешкият пол не е генетично детерминиран, а е въпрос на личен избор и този избор трябва да бъде защитаван от закона. Може да се предвиди също, че сексуално образование се въвежда само с изрично съгласие ва родителите.

И накрая, както и началото - не посягайте на Конституцията, можете да я променяте, ако има съгласие. Но във всички случаи я спазвайте!