ВМРО: Предложението за депутатските заплати е популистко

“Левски” би “Верея” с резервите, лоша вест за Делио Роси

Таекуон-До клуб “Фолкън” с модерна зала в парк „Македония“

Разчистиха още незаконни обекти на плаж Слънчев бряг-север

Британец поиска да се ожени за любимото си ястие, от ресторанта приеха

77-годишна жена убита в момчилградско село Задържан е неин съселянин, който се бил заключил в къщата си

Църква благославя пиенето на алкохол

Рафаел Надал спря Григор Димитров на полуфинала в Монако

95% от населението на света диша мръсен въздух

Почина бащата на убитата в Борисовата градина Яна Кръстева

Над 170 кучета са осиновени в общинските приюти в София през 2018 г.

Елена Кучкова тайно роди момиченце Плеймейтката крие мъжа до себе си

Арменските служби предотвратиха серия терористични актове

ГЕРБ преизбра общински лидер в Бургас

Крепостта Царевец отново се превръща в сцена за опера, балет и мюзикъли

Писателят Владимир Левчев пред „Труд“: Много е опасно един народ да забрави историята си

След Брекзит, след избора на Доналд Тръмп за американски президент и изолационизма, който се вихри в САЩ, европейците разбраха, че единството няма алтернатива за бъдещето на континента. Това казва известният наш поет и преводач Владо Левчев. Тази година той ще навърши 60 години и това беше добър повод да поговорим за българските страхове, за европейските лутания и за книгите, които очакваме той да издаде.

– Преди точно 10 години се върнахте в България от САЩ. Не съжалявате ли вече?
– Заминах за САЩ през 1994-а, с Фулбрайтова стипендия. И останах там 13 години. Там отрасна сина ми. Признавам си, че първоначално мислех изобщо да не се връщам в България, да започна живота си “на чисто”. В САЩ съм правил какво ли не – бил съм продавач на хляб, пощаджия, преводач и преподавател по български в Държавния департамент, гимназиален учител по литература, университетски преподавател по литература и творческо писане. Там издадох 4 стихосбирки, две от тях в превод на Хенри Тейлър, лауреат на “Пулицър”. Там написах и романа “Крали Марко: Балканският принц”. Четох българския и сръбския епос в Конгресната библиотека. Тогава, по време на югославските войни, Балканите бяха регион, за който всекидневно се говореше. На България, една мирна страна в региона, се гледаше с много добро око. Постепенно започнах да изпитвам носталгия. Не толкова по мястото, колкото по времето – всичките тези 36 години преди отпътуването ми от България. Приятелите, младостта. Завърнах се в България малко преди да стана на 50, като преподавател по литература и творческо писане в Американския университет в Благоевград, където преподавам и до днес.

– Били сте близък с Алън Гинзбърг, най-известният поет-битник, който написа “Вой”. Може ли да разкажете за срещите си с него и какво научихте за пътя на битника?
– Аз съм преводачът на Алън Гинзбърг в България. Още в началото на 80-те излезе едно томче с мои преводи, но тогава те бяха цензурирани, “непристойния” език на поета-битник беше неприемлив за тогавашния соцреалистически контекст, макар че Гинзбърг беше “публикуваем” поради своята левичарска, анархистична, антивоенна поетика. Преди десетина години излезе “Вой” – ново разширено издание на поезията му в мой превод. Но междувременно, през 1984-та в дома му в Ню Йорк се запознах лично с поета. Той беше вероятно най-известният американски поет по света, но не се държеше с високомерието на знаменитост. Гостувах му в скромния му апартамент, с жена ми и невръстния ми син. Още при запознаването ни (ние, разбира се, бяхме кореспондирали преди това), той ни предложи ключа от апартамента си, защото щеше да заминава за някъде, а ние живеехме във Вашингтон.

– Каква България очаквахте да видите, като се върнахте на юбилея си и каква я виждате сега, когато ви очаква нова годишнина – 60?
– България през 2007-а, след 13-годишното ми отсъствие, ме очарова. Видях я като една все така красива, но напълно нова страна. Нямаше нищо общо с тоталната разруха и усещане за комунистическа и посткомунистическа мизерия от началото на 90-те. Беше друга страна. Непрекъснато чувам и до днес българи да казват, че никога не сме били по-зле, отколкото сме сега. Това просто не е вярно. Мисля, че паметта ни е прекалено кратка и същевременно прекалено много обичаме да се оплакваме. Всъщност, въпреки че сме все още сме най-бедни в ЕС – най-бедни сред най-богатите страни в света, а сме последни заради корупцията и безнаказаността на нашите посткомунистически олигарси, които на практика изяждат хляба на пенсионерите, все пак България днес е много по-добре от всяко друго време, което си спомням. Да не говорим за времето на концентрационните лагери и терор, или за времето на световните войни, което вече почти никой не си спомня. Имам чувството, че отнесени в мечтания Златен век на Симеон, или патриотическа поетизация на Възраждането, забравяме най-новата си история. Много е опасно един народ да забрави историята си. Както за един човек да изгуби кратковременната си памет. А в дълговременната ни памет мит и реалност, спомени, мечтания и сънища, винаги се смесват. Нека не забравяме и това, че мечтата на нашите възрожденци да се върнем на картата на Европа, да бъдем отново част от цивилизацията на демократична Европа, а не васали на някаква източна деспотия, днес с присъствието ни в Европейския съюз, се сбъдва.

– Какъв е пътят на твореца?
– Пътят на истинския творец, за съжаление, най-често не е гладък, не е магистрала, по която се състезават луксозни мерцедеси, а по-скоро стръмна планинска пътека, или път в неизвестното, изследване на опасни нови територии. Много малко от големите творци на миналото са имали лесен живот. Да, творецът трябва да има свободно време да работи, а не постоянно да се бори за хляба си, но луксът и охолството, или безметежното съществуване в уюта на някой съвременен университет, разглезват твореца, особено писателя, и го лишават от неговия творчески материал – житейския опит. Лично за моя път, в навечерието на 60-годишнината ми, мога да кажа, че винаги съм се борил за оцеляване в суровата духовна среда на външна или вътрешна имиграция. През осемдесетте, ние (аз и моите приятели и съмишленици като Ани Илков, Георги Рупчев, Румен Леонидов, Едвин Сугарев и много други) бяхме последното поколение започнало творческата си кариера при комунизма. Чувствахме се аутсайдери, имахме собствена духовна йерархия, различна от официалната. Водехме някаква борба, и в литературата и в политиката, чието материално въплъщение бяха например самиздатските списания “Глас” и “Мост”, а след 1989-та и “Литературен вестник”, който основахме и започнахме да списваме като издание на нови поколения и нови времена. Когато се върнах от САЩ, аз осъзнах, че българската литературна сцена (с позакъснелия още тогава постмодернизъм) се е променила. Някои от по-младите изобщо не помнеха това, което ние сме правили през 80-те (а аз и физически бях изчезнал от страната за 13 години).

– Вие имате поглед върху политиката на САЩ, на Европа. Днес в САЩ на власт е един странен човек, макар и успешен, макар и милиардер. Великобритания се оттегли от Европа по някакъв безумен начин. Има ли логика в това, че това се случва?
– Както се казва, неведоми са пътищата Господни. В даден момент махалото се оттласна от просвещенските идеи на либералната демокрация към национал-популизма и изолационизма. Великобритания винаги е била с единия крак в Европа и с другия отвъд океана. В Америка също е имало силни изолациониски тенденции и в миналото. Но мисля, че това, което се случи в САЩ с избирането на Тръмп и с Брекзит, всъщност стресна европейците и те осъзнаха, че за нашия континент единството няма алтернатива. То означава обща отбрана и сигурност и силна икономика, която е в състояние да се конкурира със САЩ и Китай.

– Мислите ли, че национал-популистите ще наберат сила в Европа и ще се върнем към безумните години на омраза преди Втората световна война?
– Силно се надявам че това няма да се случи. След изборите в Холандия, Австрия и особено във Франция, с победата на Макрон, надеждата ми за бъдещето е по-голяма. Знаем до какво доведе национал-популизма в нацистка Германия, или по време на Югославските войни. Няма нищо по-добро за нас като държава от мира в света и европейското единство.

– Вашият син организира един уникален фестивал в Родопите. Може ли да разкажете за него?
– Фестивалът не е организиран от сина ми. Той, с неговия “творчески колектив” The Rising Sun (сина ми се занимава с електронна музика и живее в Лондон), са участници във фестивала вече втора година. По тази причина аз изобщо научих за Meadows in the Mountains, въпреки че този фестивал се провежда вече 7 години в село Полковник Серафимово, Смолянско, където имаме къща. Тази година тук са над 2 хиляди младежи главно от Великобритания, на възраст между 18 и 25. Има палаткови лагери. Самият фестивал, в живописна високопланинска местност, прилича на Уудсток, а музиката от три сцени не престава денонощно. Младежите са облечени като хипита от 60-те, атмосферата е изключително топла, фестивална, безметежна.

– Идват хора от цял свят, как приемат България, какво намират в Родопите?
– Изключително много им харесва. Както знаете, отдавна в Родопите и по други места в България, се заселват по-възрастни англичани, така е и в Полковник Серафимово. Но мястото е толкова магнетично, и природата, и сърдечните хора, че е станало привлекателно и за много младежи от Англия и други страни.

– Изтъкнахте преди малко това, с което и аз съм съгласен – оплакваме се прекалено много. Обаче усещането е за безпътица. Къде е надеждата в българската безпътица?
– Мисля, народите, както и хората, имат свободна воля. Има неща които не зависят от нас – като една световна война, или заразна болест. Но и в такива тежки съдбовни ситуации народите и хората имат някаква възможност за избор, някакъв контрол върху съдбата си. Много е важно да вярваме в силите си и идеите си. Чувството за безпътица често се дължи на неспособност да направим избор, или страх от бъдещето. Мисля че за България като страна пътят е ясен – пътя на европейското единство – отвън и борбата с корупцията – отвътре. Ако човек изгуби вяра и надежда – губи всичко. Трябва да имаме ясни цели. Останалото е труд за постигане на целите ни.

– Имате план да посрещнете 60-годишнина с нова книга. Ще разкажете ли повече за нея?
Всъщност очаквам цели три книги. Едната е избрано, поезия, под заглавието “Любов на площада” – гръбнакът на книгата са любовни и политически стихотворения, писани през последните 35 години. Другата е една тънка стихосбирка, озаглавена “Марс” с нови неща. Освен това очаквам публикуването и на един сборник с есета на културни и политически теми, озаглавен “Краят на една епоха”. Сборникът има цялостна концепция и идеологическо послание. Освен това очаквам през зимата големия театрален режисьор Теди Москов да започне работа по поставяне на моята пиеса “Марко от Прилеп” в театър София. Пиесата е базирана на романа ми “Крали Марко: Балканският принц.”

– Доста сериозна културна програма. Минава ли бързо времето? Надявам се, че не.
С остаряването времето минава все по-бързо. Но целта на изкуството е именно да намери тази вечност вътре в отделния миг. Да ни накара да осъзнаем, че времето всъщност не съществува. Тук е и близостта между религия и изкуство. Такава е общо взето идеята на последната ми стихосбирка “Точно време”.

Нашият гост
Владимир Левчев завършва Английската гимназия в София (1976) и изкуствознание във Висшия институт за изобразително изкуство “Николай Павлович” (1982). Редактор е в издателство “Народна култура” (1982-1989), издател на нелегално отпечатваното преди 10 ноември 1989 г. независимо списание за литература и публицистика “Глас”, зам.-главен редактор на “Литературен вестник” (1991-1994). Член е на изпълнителния комитет на Екогласност и главен координатор на Свободно поетическо общество. През 1994 г. заминава за САЩ с Фулбрайтова стипендия. Между 1996 и 2007 г. преподава литература и писане в University of Maryland (Балтимор). От есента на 2007 г. преподава литература и писане в Американския университет в Благоевград.

Коментирайте от Фейсбук

Коментари (3)

  1. “В нас социалистите са зараза, щом поискат да сеят социализъм на българската неблагоприятна почва. Ние съветваме нашата младеж да се пази от тия душевно болни хора, за които Отечество не съществува. От българската интелигенция се изисква само едно: да пази тя своята земя от всякакви чужди доброжелатели, да се стреми към запазванието свободата и независимостта на България и да поддържа и насърчава само онова правителство, което строи и гради Нова България и ония деятели, които са доказали вече своя патриотизъм. А който иска подкладки, освобождение на труд, мискинлък, славянство и социализъм, нека иде да продава краставици в Русия на мужиците и бабулите.
    Европейска България няма нужда от такива ципори!“ – Захари Стоянов, откъс от статията „Социализъмът в България”, 1887 г.

  2. Евреина говори за – тоталната разруха и усещане за комунистическа и посткомунистическа мизерия . Обаче не казва че баща му беще част от върхушката. Любимец на управляващите.
    ЕДИНСТВЕНОТО ПО ЛОШО НЕЩО ОТ КОМУНИСТ ТОВА Е ПРЕБОЯДИСАНИЯТ КОМУНИСТ

  3. “Всъщност, въпреки че сме все още сме най-бедни в ЕС – най-бедни сред най-богатите страни в света” Абе,момче,осъзнай се,бе! Най-бедни сред богатите.Сред кои богати? Баба ми е със сто и шейсет лева пенсия.Да скача ли от радост,че е сред богатите? Къщата й се руши,няма пари за доктор.Без зъби е. И не само тя.Акранките й и те са така.Лекар се вясва два пъти в седмицата. И той трябва да посещава три села.Какви ми ги плещиш, господин полуамериканец? Най-бедни сред богатите сме били………… Я се скрий!

Отговорете

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.