Писателят Владимир Левчев пред „Труд“: Много е опасно един народ да забрави историята си

След Брекзит, след избора на Доналд Тръмп за американски президент и изолационизма, който се вихри в САЩ, европейците разбраха, че единството няма алтернатива за бъдещето на континента. Това казва известният наш поет и преводач Владо Левчев. Тази година той ще навърши 60 години и това беше добър повод да поговорим за българските страхове, за европейските лутания и за книгите, които очакваме той да издаде.

- Преди точно 10 години се върнахте в България от САЩ. Не съжалявате ли вече?

- Заминах за САЩ през 1994-а, с Фулбрайтова стипендия. И останах там 13 години. Там отрасна сина ми. Признавам си, че първоначално мислех изобщо да не се връщам в България, да започна живота си “на чисто”. В САЩ съм правил какво ли не - бил съм продавач на хляб, пощаджия, преводач и преподавател по български в Държавния департамент, гимназиален учител по литература, университетски преподавател по литература и творческо писане. Там издадох 4 стихосбирки, две от тях в превод на Хенри Тейлър, лауреат на “Пулицър”. Там написах и романа “Крали Марко: Балканският принц”. Четох българския и сръбския епос в Конгресната библиотека. Тогава, по време на югославските войни, Балканите бяха регион, за който всекидневно се говореше. На България, една мирна страна в региона, се гледаше с много добро око. Постепенно започнах да изпитвам носталгия. Не толкова по мястото, колкото по времето - всичките тези 36 години преди отпътуването ми от България. Приятелите, младостта. Завърнах се в България малко преди да стана на 50, като преподавател по литература и творческо писане в Американския университет в Благоевград, където преподавам и до днес.

- Били сте близък с Алън Гинзбърг, най-известният поет-битник, който написа “Вой”. Може ли да разкажете за срещите си с него и какво научихте за пътя на битника?

- Аз съм преводачът на Алън Гинзбърг в България. Още в началото на 80-те излезе едно томче с мои преводи, но тогава те бяха цензурирани, “непристойния” език на поета-битник беше неприемлив за тогавашния соцреалистически контекст, макар че Гинзбърг беше “публикуваем” поради своята левичарска, анархистична, антивоенна поетика. Преди десетина години излезе “Вой” - ново разширено издание на поезията му в мой превод. Но междувременно, през 1984-та в дома му в Ню Йорк се запознах лично с поета. Той беше вероятно най-известният американски поет по света, но не се държеше с високомерието на знаменитост. Гостувах му в скромния му апартамент, с жена ми и невръстния ми син. Още при запознаването ни (ние, разбира се, бяхме кореспондирали преди това), той ни предложи ключа от апартамента си, защото щеше да заминава за някъде, а ние живеехме във Вашингтон.

- Каква България очаквахте да видите, като се върнахте на юбилея си и каква я виждате сега, когато ви очаква нова годишнина - 60?

- България през 2007-а, след 13-годишното ми отсъствие, ме очарова. Видях я като една все така красива, но напълно нова страна. Нямаше нищо общо с тоталната разруха и усещане за комунистическа и посткомунистическа мизерия от началото на 90-те. Беше друга страна. Непрекъснато чувам и до днес българи да казват, че никога не сме били по-зле, отколкото сме сега. Това просто не е вярно. Мисля, че паметта ни е прекалено кратка и същевременно прекалено много обичаме да се оплакваме. Всъщност, въпреки че сме все още сме най-бедни в ЕС - най-бедни сред най-богатите страни в света, а сме последни заради корупцията и безнаказаността на нашите посткомунистически олигарси, които на практика изяждат хляба на пенсионерите, все пак България днес е много по-добре от всяко друго време, което си спомням. Да не говорим за времето на концентрационните лагери и терор, или за времето на световните войни, което вече почти никой не си спомня. Имам чувството, че отнесени в мечтания Златен век на Симеон, или патриотическа поетизация на Възраждането, забравяме най-новата си история. Много е опасно един народ да забрави историята си. Както за един човек да изгуби кратковременната си памет. А в дълговременната ни памет мит и реалност, спомени, мечтания и сънища, винаги се смесват. Нека не забравяме и това, че мечтата на нашите възрожденци да се върнем на картата на Европа, да бъдем отново част от цивилизацията на демократична Европа, а не васали на някаква източна деспотия, днес с присъствието ни в Европейския съюз, се сбъдва.

- Какъв е пътят на твореца?

- Пътят на истинския творец, за съжаление, най-често не е гладък, не е магистрала, по която се състезават луксозни мерцедеси, а по-скоро стръмна планинска пътека, или път в неизвестното, изследване на опасни нови територии. Много малко от големите творци на миналото са имали лесен живот. Да, творецът трябва да има свободно време да работи, а не постоянно да се бори за хляба си, но луксът и охолството, или безметежното съществуване в уюта на някой съвременен университет, разглезват твореца, особено писателя, и го лишават от неговия творчески материал - житейския опит. Лично за моя път, в навечерието на 60-годишнината ми, мога да кажа, че винаги съм се борил за оцеляване в суровата духовна среда на външна или вътрешна имиграция. През осемдесетте, ние (аз и моите приятели и съмишленици като Ани Илков, Георги Рупчев, Румен Леонидов, Едвин Сугарев и много други) бяхме последното поколение започнало творческата си кариера при комунизма. Чувствахме се аутсайдери, имахме собствена духовна йерархия, различна от официалната. Водехме някаква борба, и в литературата и в политиката, чието материално въплъщение бяха например самиздатските списания “Глас” и “Мост”, а след 1989-та и “Литературен вестник”, който основахме и започнахме да списваме като издание на нови поколения и нови времена. Когато се върнах от САЩ, аз осъзнах, че българската литературна сцена (с позакъснелия още тогава постмодернизъм) се е променила. Някои от по-младите изобщо не помнеха това, което ние сме правили през 80-те (а аз и физически бях изчезнал от страната за 13 години).

- Вие имате поглед върху политиката на САЩ, на Европа. Днес в САЩ на власт е един странен човек, макар и успешен, макар и милиардер. Великобритания се оттегли от Европа по някакъв безумен начин. Има ли логика в това, че това се случва?

- Както се казва, неведоми са пътищата Господни. В даден момент махалото се оттласна от просвещенските идеи на либералната демокрация към национал-популизма и изолационизма. Великобритания винаги е била с единия крак в Европа и с другия отвъд океана. В Америка също е имало силни изолациониски тенденции и в миналото. Но мисля, че това, което се случи в САЩ с избирането на Тръмп и с Брекзит, всъщност стресна европейците и те осъзнаха, че за нашия континент единството няма алтернатива. То означава обща отбрана и сигурност и силна икономика, която е в състояние да се конкурира със САЩ и Китай.

- Мислите ли, че национал-популистите ще наберат сила в Европа и ще се върнем към безумните години на омраза преди Втората световна война?

- Силно се надявам че това няма да се случи. След изборите в Холандия, Австрия и особено във Франция, с победата на Макрон, надеждата ми за бъдещето е по-голяма. Знаем до какво доведе национал-популизма в нацистка Германия, или по време на Югославските войни. Няма нищо по-добро за нас като държава от мира в света и европейското единство.

- Вашият син организира един уникален фестивал в Родопите. Може ли да разкажете за него?

- Фестивалът не е организиран от сина ми. Той, с неговия “творчески колектив” The Rising Sun (сина ми се занимава с електронна музика и живее в Лондон), са участници във фестивала вече втора година. По тази причина аз изобщо научих за Meadows in the Mountains, въпреки че този фестивал се провежда вече 7 години в село Полковник Серафимово, Смолянско, където имаме къща. Тази година тук са над 2 хиляди младежи главно от Великобритания, на възраст между 18 и 25. Има палаткови лагери. Самият фестивал, в живописна високопланинска местност, прилича на Уудсток, а музиката от три сцени не престава денонощно. Младежите са облечени като хипита от 60-те, атмосферата е изключително топла, фестивална, безметежна.

- Идват хора от цял свят, как приемат България, какво намират в Родопите?

- Изключително много им харесва. Както знаете, отдавна в Родопите и по други места в България, се заселват по-възрастни англичани, така е и в Полковник Серафимово. Но мястото е толкова магнетично, и природата, и сърдечните хора, че е станало привлекателно и за много младежи от Англия и други страни.

- Изтъкнахте преди малко това, с което и аз съм съгласен – оплакваме се прекалено много. Обаче усещането е за безпътица. Къде е надеждата в българската безпътица?

- Мисля, народите, както и хората, имат свободна воля. Има неща които не зависят от нас - като една световна война, или заразна болест. Но и в такива тежки съдбовни ситуации народите и хората имат някаква възможност за избор, някакъв контрол върху съдбата си. Много е важно да вярваме в силите си и идеите си. Чувството за безпътица често се дължи на неспособност да направим избор, или страх от бъдещето. Мисля че за България като страна пътят е ясен - пътя на европейското единство - отвън и борбата с корупцията - отвътре. Ако човек изгуби вяра и надежда - губи всичко. Трябва да имаме ясни цели. Останалото е труд за постигане на целите ни.

- Имате план да посрещнете 60-годишнина с нова книга. Ще разкажете ли повече за нея?

- Всъщност очаквам цели три книги. Едната е избрано, поезия, под заглавието “Любов на площада” - гръбнакът на книгата са любовни и политически стихотворения, писани през последните 35 години. Другата е една тънка стихосбирка, озаглавена “Марс” с нови неща. Освен това очаквам публикуването и на един сборник с есета на културни и политически теми, озаглавен “Краят на една епоха”. Сборникът има цялостна концепция и идеологическо послание. Освен това очаквам през зимата големия театрален режисьор Теди Москов да започне работа по поставяне на моята пиеса “Марко от Прилеп” в театър София. Пиесата е базирана на романа ми “Крали Марко: Балканският принц.”

- Доста сериозна културна програма. Минава ли бързо времето? Надявам се, че не.

- С остаряването времето минава все по-бързо. Но целта на изкуството е именно да намери тази вечност вътре в отделния миг. Да ни накара да осъзнаем, че времето всъщност не съществува. Тук е и близостта между религия и изкуство. Такава е общо взето идеята на последната ми стихосбирка “Точно време”.

Нашият гост

Владимир Левчев завършва Английската гимназия в София (1976) и изкуствознание във Висшия институт за изобразително изкуство “Николай Павлович” (1982). Редактор е в издателство “Народна култура” (1982-1989), издател на нелегално отпечатваното преди 10 ноември 1989 г. независимо списание за литература и публицистика “Глас”, зам.-главен редактор на “Литературен вестник” (1991-1994). Член е на изпълнителния комитет на Екогласност и главен координатор на Свободно поетическо общество. През 1994 г. заминава за САЩ с Фулбрайтова стипендия. Между 1996 и 2007 г. преподава литература и писане в University of Maryland (Балтимор). От есента на 2007 г. преподава литература и писане в Американския университет в Благоевград.

Коментари

Задължително поле