Дълготрайните и луксозните стоки стават ненужни

Дени Дидро, известният френски философ и писател, изпада в неприятна житейска ситуация през втората половина на XVIII век. Или поне така гласи известният анекдот, в който се разказва как Дидро, който цял живот е живял в бедност, въпреки световната си известност, се налага да плати за сватбата на дъщеря си. Липсата на финансова възможност сериозно го измъчвала и когато руската императрица Екатерина Велика, която в последствие ще привлече Дидро за част от обкръжението си, разбира за финансовите тегоби на философа, му дарява днешната равностойност на над 150 000 долара. Дидро омъжва дъщеря си и започва да живее по-добре. Купува си една великолепна алена роба, с която заменя старата си вехта такава.

Проблемът обаче е, че Дидро вече има една красива вещ, но с нея се нарушава хармонията на дома му - преди алената роба всичко, което той притежава, е старичко и овехтяло, но в прекрасен унисон едно с друго. Сега той има една великолепна вещ, която прави останалото му притежание да изглежда отчайващо грозно. Новата роба разрушава координацията и красотата на дома му, просто с факта на самото си съществуване. Това кара Дидро да започне да променя гардероба си, обзавеждането си, килима си, масата си, столовете си и прочие, и прочие. Една промяна води до следваща, която до нови две, които до още и още, и още. И така се ражда онзи феномен на почти безконечно потребителско потребление, което антропологът и изследовател Грант Маккракън ще кръсти „Ефектът на Дидро“.

Ефектът на Дидро е част от общоизвестното функциониране на модерното общество. И това не е толкова строго икономически въпрос, колкото въпрос на структурата на самия социум. В този смисъл това е въпрос на право, въпрос на политика, дори въпрос на философия. Хората винаги искат по-хубави и по-добри неща, с които да се заобикалят и са готови да работят, за да повишат качеството си на живот и заобикалящия ги стандарт. И в това няма абсолютно нищо лошо, докато не се превърне в прекалено импулсивно и необмислено поведение. В крайна сметка, всички искаме да живеем по-добре и да сме заобиколени с по-красиви и добри неща. Днес обаче, след появата на коронавируса, правилата на играта сякаш се обръщат. Заради необходимостта от социална изолация, наблюдаваме обърнат ефект на Дидро - хората потребяват по-малко, което води до преосмисляне на необходимостта от друго ново потребление и така, докато придобиването на вещи се свива почти изцяло до продукти от първа необходимост. Дълготрайните и луксозните стоки стават ненужни. Това е така, защото хората чувстват несигурност в утрешния ден, което ги кара да оптимизират разходите си и да ги планират по-добре. Човек започва да се пита дали наистина има нужда от нов смартфон или е по-добре да спести пари, защото не се знае колко време ще продължи тази криза.

Горе-долу такава спирала на нескончаемо намаляване на потреблението доведе до първия път в човешката история, в който цената на петрола стана отрицателна. Производителите бълват „черно злато“, а потребителите не си карат колите и не се возят на самолети, което води до толкова големи наличности на петрол, че вече няма къде да се складират. Следователно, да притежаваш тази стока се превърна за няколко седмици от актив в пасив. Толкова е могъща хватката на коронавируса, че за седмици пренаписа учебниците по финанси, икономика, право и ако щете дори философия. Социалната изолация, породена от коронавируса, буквално променя структурата на самото общество.

Няма необходимост да се заблуждаваме. Коронавирусът се появи изведнъж, но няма да изчезне изведнъж. Ще се превърне в част от живота ни, поне докато не се появи ваксина. А такава към момента не се задава на хоризонта. Намаляването на заболелите ще води до отслабване на мерките, което ще води до нарастване на случаите, след което ще последва ново затягане на мерките и така този цикъл ще продължи, докато човечеството не намери начин да се отърве завинаги от този подъл невидим враг. Практиката до момента рисува горе-долу такава картина. За сведение, вижте как Сингапур, Япония и Южна Корея, които в началото бяха овладели кризата, днес отново са по първите страници на пресата с данни за ръста на заболеваемостта там. Отмени се Октоберфест, отложената с една година Олимпиада е под въпрос дали да не бъде отложена с още година.

Искахме да проведем светкавична война срещу коронавируса. Да го подложим на безжалостен блицкриг, в който бързо да излезем победители. Обективната фронтова обстановка обаче подсказва, че в момента врагът ни е подложил на тежка обсада. Бихме могли да проведем нападение над обсадилия ни в домовете ни невидим враг едва тогава, когато се сдобием с необходимото - ваксината. Без оръжие няма как да бъде разкъсана обсадата и ще трябва да се научим да поживеем в нея колкото е необходимо. Такава е реалността - докато не се въоръжим, трябва да сме готови да преживеем продължителна обсада. Тук не става дума да сме черногледи или песимисти, а просто да приемем новите реалности и да продължим напред.

С оглед на обстоятелството, че поне за момента този вирус ще продължи да е част от ежедневието ни, трябва да намерим как да продължим да живеем в условията на пандемия. Социалната дистанция ще трябва да продължи да се спазва, но трябва да намерим и как да рестартираме икономиката и като цяло живота си. Следва да се начертае план за действие. Да е ясно, че докато опасността е още активна, трябва да сме нащрек и да сме готови на позиционна война, в която ту ще излизаме от обсадата, ту ще се връщаме в безопасността на домашните си замъци. Като всяка голяма криза и тази обаче не е само в черни окраски, защото предоставя и възможности, както гласи познатото клише. Според мен трябва да се възползваме от поднесените ни лимони по най-подходящ начин.

На първо място, необходимо е да направим истинско електронно управление. Дърдорехме по тези въпроси с години, изхарчихме два вагона с пари и общо-взето сме си все още насред гола поляна. Е, сега възниква реална необходимост от електронно управление. Ако до вчера това беше нещо пожелателно, днес вече е наложително. Заради спазването на дистанцията трябва да се намали човекопотокът в държавните институции без това да блокира гражданите и бизнеса. Единствената логична крачка е качествени електронни услуги. И ако може този път да ги направим като хората, а не както обикновено.

На второ място, следва скоростно и безжалостно да намалим административната тежест над бизнеса и гражданите. Загнилите части трябва да се изрежат без капка колебания. Много лицензионни режими следва да станат разрешителни, разрешителните - регистрационни, а регистрационните директно да отпаднат. Има практика по света колкото искаш, няма нужда да откриваме колелото. Задушаващата административна хватка трябва да бъде отпусната и да тръгне кислород из икономическия ни организъм. От икономическа криза се излиза само при наличие на здрава средна класа, каквато ние кажи-режи въобще нямаме. Малкият и среден бизнес са моторът на средната класа и те трябва да бъдат освободени от ненужните административни спирачки. Няма успешна държава в света, в която бумащината и бюрокрацията да тържествуват над свободната стопанска инициатива.

На трето място си мисля, че е редно да използваме това време на криза и за други структурни реформи в обществото. Например защо не се насърчи иновацията и човешката мечта за по-добро утре като се въведе някаква форма на данъчна ваканция за стартиращи и/или иновативни предприятия? Защо да не проведем големия разговор за ролята и мястото на здравната система? Трябва ли тя да продължи да бъде третирана като обикновена търговска дейност или следва да се намери друг подход? Много сектори на обществения ни живот биха могли да бъдат рестартирани и обновени.

Въобще, кризата ни дава добра възможност да си подредим къщичката. Да създадем едно по-добро бъдеще за себе си и децата си. В зависимост от това кое общество ще излезе обновено от кризата и кое ще си заравя главата в пясъка и ще чака да се върне доброто старо вчера, ще се реши кои ще са лидерите на утрешния ден. Имаме историческата възможност да превърнем България в едно ново място, с което истински да се гордеем. От нас зависи дали ще уловим тази възможност или ще наблюдаваме безучастно как ни подминава.