Проф. Ивайло Знеполски пред „Труд“: Демокрацията не е консумативно благо

Снимка: Николай Трейман

Политическият живот все повече се подчинява на механизма на "политическия пазар"

Министерският съвет предложи проф. Ивайло Знеполски да бъде удостоен с орден „Стара планина“ - първа степен, за неговия принос в областта на културата и хуманитарните науки. Това бе само повод да потърсим известния български културолог, изкуствовед и философ за интервю. Повечето ни политици наподобяваха музиканти слухари, те се стремяха да налучкат мелодията, но не познаваха нотите, а нямаше и как да ги познават. Много често песента звучеше фалшиво, понякога приемливо, но резултатът зависеше от случайността. Така описва образа на политиците ни в началото на демокрацията проф. Знеполски. Питаме го и защо политическият живот надделя над интелектуалния, в криза ли е демокрацията и защо продължаваме да бъркаме популизма с демокрацията?

- Професор Знеполски, в края на миналата година излезе последната ви книга „Измамната лекота на демокрацията“. В какво се състои тази измамна лекота, някой измами ли ни, или ние сами станахме жертва на самоизмама?
- Въпросът сякаш съдържа и отговора, но нещата са по-сложни. През последните няколко години нашата млада либерална демокрация навлезе в цикъл на криза, под влияние на призиви за преосноваването ѝ. Наблюдаваме огъване на демократичния нормативен ред на фона на относителна икономическа стабилност. Обикновено кризите се свързват с остри социални проблеми. Днешната по-скоро засяга модела - оспорва се представителната демокрация, радикализира се политическото противопоставяне, възкръсват ляв и десен политически активизъм и се пледира за директна, плебисцитна демокрация. Това дава повод да се върнем назад и да видим какво след 1989 г., при основаването на нашата демокрация не сме направили както трябва. Книгата ми по същество е хроника, почти година по година, на проблемите, пред които се е изправяло обществото ни по пътя към изграждането на действаща демокрация. За съжаление, с малки изключения, то не проведе с необходимата концентрираност и ангажираност дебати по тези проблеми и най-важното, не осигури механизми за гражданско образование, нито достатъчно публичност и медийно покритие на приетите общи принципи. Устремено по новия път, обществото бе погълнато от страстите на свободния политическия живот.

- Къде се оказахме?
- Не че проблемите не се решаваха, но се решаваха опипом. Повечето ни политици наподобяваха музиканти слухари, те се стремяха да налучкат мелодията, но не познаваха нотите, а нямаше и как да ги познават. Много често песента звучеше фалшиво, понякога приемливо, но резултатът зависеше от случайността. Не го казвам като упрек, може би точно по тази логика са се развивали в продължение на две-три столетия западните демокрации, за да достигнат до днешната си форма. Наистина, притежаваха и капацитет да обобщават пътьом този опит. Вярно е, че ние разполагахме с готови примери, но практиката показва, че нищо не върши по-добра работа от собствено изстрадания опит. Съветите и оценките отвън много рядко са верни и адекватни. Нямам никакво намерение от днешна гледна точка да поучавам когото и да било, всички бяхме част от тази среда и носим съответната отговорност. Освен това теоретичното разсъждение винаги е максималистично. Реално погледнато, въпреки проблемите обществото ни е извървяло огромен път - изградили сме нов тип цивилизация, България никога в историята си не е била по-демократична, отколкото днес, от гледна точка на индивидуалните и групови права и свободи, от гледна точка на социалните права. Но това не е достатъчно, днес живеем в непрекъснато сравнение с останалия свят, а това събужда апетити, за съжаление - повече неудовлетвореност, отколкото целеустремени действия. Цикълът на криза ни подсеща, че е дошло време да проведем задълбочен разговор за демокрацията.

- Май ще се окаже, че отърсвайки се от не-свободата, ние не сме влезли в реална демокрация...
- Демокрацията дойде изненадващо, в резултат на благоприятно съчетание на външни и вътрешни обстоятелства, но не бяхме подготвени за нея. Тя може да изглежда като синоним на свободата, но не е. Демокрацията е надграждане над свободата. Всъщност станахме свободни, но нищо друго не бяхме получили, предстоеше сами да изградим принципите и правилата на свободния си живот. За мнозина демокрацията представляваше един вид консумативно благо - да не се съобразяват с никого, да говорят без задръжки, да пътуват свободно, да се радват на богат пазар и т. н. За други демокрацията беше бойно поле, на което се срещат непримирими вражески сили. Ако резултатът от първия тип разбиране беше политическа незаинтересованост, то от втория тип резултатът е крайна непримиримост и сегментиране на обществото. Основното в една здрава демокрация е наличието на воля за съвместен живот. Нещо, което Реймон Арон свързваше с преодоляване на партийния егоизъм и чувството за компромис, способността да се признае частичната правота на другия и намирането на приемливи за всички решения. Това, разбира се, не е в сила за всички компромиси, само тези режими функционират добре, които използват правилния компромис. Конфликтите, сблъсъците и гражданските протести са част от инструментите за обновяването на демокрацията, но изкуството на използването им е много трудно, изисква добронамереност, честност и политически талант.

- Успяхме ли да излезем от фазата на посттоталитарната демокрация?
- Не, не сме излезли, дори още повече затъваме в нея, тъй като бяхме застигнати от една нова демократична вълна, обща за новите и старите демокрации. У нас през първото десетилетия на промяната изразът „посттоталитарна демокрация“ означаваше пренос на елементи от старата политическа култура и манталитет към условията на политически плурализъм. В същото време тя намери израз и в противоположната тенденция: крайно недоверие към насилствения колективизъм на комунизма и оттам в краен индивидуализъм и дори асоциалност. В доста по-цивилизовани форми, но не по-малко опасни, феноменът на посттоталитарната демокрация се прояви и в повечето от старите демокрации. И там през последните десетилетия, по други причини (края на студената война, изчезването на страха от външен враг), се наблюдава бавно, но постоянно подронване установения социален модел и форми на колективен живот. Това според един от водещите днес френски социални мислители - Марсел Гоше, се изразява в един нов феномен - на мястото на „ерата на масите“ идва „обществото на индивидите“. Засилването на индивидуализма е насочено към оспорването на всички видове авторитети. Ако в досегашната демокрация определящо е обществото, задаващо условията на своите индивидуални членове, то в новата ситуация индивидите претендират, че само те имат права. Ако разглеждаме индивидите по-широко, като малки групи със собствени интереси, те се оказват способни да упражняват значим натиск за приемане на държавни политики в тяхна полза, без оглед на общия интерес. Този нов частен индивид смята, че не дължи нищо на обществото, но изисква всичко от него. Това тласка обществото към неспособност за колективен порядък и все по-голямо подчиняване на политическия живот на механизма на „политическия пазар“. Утежняващото обстоятелство при нас е, от една страна, в недовършената работа по укрепване на либералната представителна демокрация (недовършена и в план на политическия живот, и в план на общата демократична култура на обществото) и навлизането ни, заедно с нашите по-развити партньори, в период на своеобразен демократичен фундаментализъм.

- Какви опасности крие това, че често бъркаме популизма с демокрацията? 
- Популизмът и демокрацията са в особени отношения: от една страна - демокрацията е полето, на което популизмът е възможен по силата на нейната толерантност към различни идеи, от друга страна - той паразитира и експлоатира нейните проблеми и кризи, но също така и слабостите на индивидуализма. Има един парадокс в радикалния индивидуализъм - той по същество е холистичен феномен. Две десетилетия след Втората световна война теоретиците на модерната демокрация забелязват нейната уязвимост: в един сигурен свят на права и изобилие от вещи тя е лишена от мобилизираща утопия - предлага живот, сякаш лишен от бъдеще, едно безкрайно сегашно време, в което се решават практически въпроси. Или, както беше казал някой, най-далечният хоризонт е изплащането на ипотеката. Това подхранва чувството на индивидите за самота, за липса на по-висша цел и т. н. И поражда необходимост от по-тесни връзки, от среда, от обединяващи емоции. Точно тук идват и предложенията на различните видове популизъм - на политическия пазар те предлагат органичната общност (национална, расова, класова, морална, религиозна) в качеството u на редуциран вариант на принципа на либералната демокрация за „живот заедно“. А органичната общност винаги изключва някого. Обикновено популистката демагогия тласка към симпатия спрямо силната ръка.

- Имате ли обяснение как се случи така, че в страната ни политическият живот надделя над интелектуалния?
- Поставяте един много болезнен и грижливо избягван въпрос. В първите моменти на прехода разпознаваемите интелектуални фигури, създадени в късния комунизъм, трябваше да направят политически избор, тъй като най-важният въпрос беше за пътя, по който ще тръгне страната. Те съзнателно станаха част от един или друг от оформящите се политически лагери. Това беше верният морален избор, но постепенно той доведе до загубване на собствения им език, а оттам - и на глас. Защо да слушаме един писател или кинематографист, ако той ще повтаря това, което директно може да чуем от партийната централа, тоест от тези, които решават. Така интелектуалците останаха задълго заложници на своеобразния синдром на прехода, дори и след като вече не стоеше въпросът за избор на пътя. За това спомогна и отношението на политиците, а и на политически пристрастната публика - от интелектуалците се очакваше подкрепа, но много рядко се проявяваше интерес към продуктите на тяхната интелектуална дейност. Смятат някого за интелектуалец заради това, което е казал, а не заради това, което е създал, не заради качеството на идеите му. За интелектуалците се сещат обикновено в критична ситуация, третирайки ги като подлежащи на мобилизация партийни редници в периодично избухващите и до днес войни на петиции. Измерват влиянието им в количество подписи. Така се стига до индустриално производство на „интелектуалци“.

- Защо и малкото интелектуалци, които влязоха в политиката, се отказаха от участие в нея и в момента е много трудно да намерят място в листите на която и да е партия?
- Интелектуалците не се оказаха много полезни в оперативната политика, а изглежда и че интелектуалците, доколкото ги има, изпаднаха в един вид анонимност. На практика интелектуалецът е продукт на едно сложно двойно производство: преди всичко той сам трябва да се създаде като личност с талант и морал, а след това трябва да го създаде обществото, да го направи видим чрез своя интерес, чрез търсене и коментиране на интелектуалния му труд, чрез позоваване и необходимост да чуе гласа му. Точно това не се случва в България, не съумяваме да ценим и създадем новите си интелектуалци. В това отношение медиите също носят вина. Днешната ситуация се усложнява и от все още неосъзнатата от обществото ни промяна на водещия интелектуален тип - в либералните общества това вече не е толкова творецът, а мислителят. Големият писател винаги ще упражнява влияние и ще бъде по-популярен, но първо, той е рядкост и второ, неговите средства са други, езикът му не е свързан с конюнктурата, а с вечните въпроси на съществуването. Либералното общество, което е в постоянно движение и е постоянно изправено пред нововъзникващи конфликти и кризи, от чието обсъждане и решаване зависи равновесието му, се нуждае от истински дебат. И този дебат се води от представителите на социалните науки - социолози, политически философи, теоретици на икономиката, юристи, историци... Все научни направления, които доскоро се считаха за неперспективни и безполезни, далеч от реалното производство и лишени от всякаква държавна подкрепа. Ако в България, например, има някакви успехи в изследването на времето на комунизма, това стана възможно благодарение подкрепата на една частна институция - фондация „Америка за България“. Нека го кажем открито - едно дори високо развито технократично общество без развита култура на социален живот е обречено на провал.

- Да се прехвърлим малко на територията на предстоящия вот. Основателни ли са, според вас твърденията на някои политици, че изборите на 4 април ще са толкова важни, колкото и изборите след 1989 г.?
- Само ако някоя от партиите с тежест в политическия живот открито заяви, че нейната програма предвижда промяна на политическия модел, някаква нова форма на демокрация или на геостратегическа ориентация. Ако няма такава открита заявка, предстоящите избори ще бъдат избори като всички останали, резултатът ще се изрази в обичайната промяна на лицата.

- Възможно ли е да се прогнозира на кого ще заложат този път гласуващите наказателно български избиратели?
- Нека оставим отговора на този въпрос на доста активните млади политически анализатори, които са много по-добре запознати с тънкостите на българската политическа игра. А и прибавянето на още един сценарий, към десетките, които се разиграват вече, е безсмислено занимание. Дотук се опитвахме да говорим за някакви по-общи неща, а от опит знам, че когато разговор за ценности и принципи се смеси с разговор за текущата политика, това създава условия за поставянето на ценностите и принципите в частни контексти и съответно до дискредитирането им. А в днешната българска ситуация това не би било полезно.

Нашият гост
Ивайло Знеполски е роден през 1940 година в град София. Завършва философия в Софийския университет през 1965 г. В периода 1970-1980 г. е научен сътрудник към Института за съвременни социални теории. От 1984 г. е професор в СУ “Св. Климент Охридски”, а по-късно е и ръководител на катедрата по История и теория на културата на Философски факултет (1991-2003), гост-професор във Висшето училище по социални науки в Париж (1997-1999) и в Университета Монтескьо в Бордо (2001). От 2005-а е директор на Института за изследване на близкото минало. През 2012 проф. Знеполски бе удостоен с престижното отличие на Франция -  “Кавалер на ордена за заслуги”.

Коментари

Регистрирай се, за да коментираш

Още от Интервюта