Не вярвам на тези, които правят тези класации за свобода на словото. Просто не им вярвам. Това не е така. В България има свобода такава, каквато самите журналисти могат да направят. Никой не пречи на журналистите

Обратното броене до извънредните парламентарни избори на 11 юли започна. През изминалия уикенд партиите откриха своите кампании. Започнаха провокации, започна истинска предизборна битка. Точно преди 30 години в България се проведе най-мащабният митинг на Съюза на демократичните сили. Близо милион души излязоха на „Орлов мост“ и заляха пространството и на километри по бул. „Цариградско шосе“. Дали се въртим в кръг след толкова много години? Има ли разлика между протеста днес и по онова време? Кои са гарантите на България, за да не отстъпва от демокрацията, в която живеем. Коментираме с един от създателите на СДС - проф. Михаил Неделчев.

- Навършват се 30 години от най-големия митинг в България, когато над милион души демонстрираха с присъствието си желанието за промени в страната. След толкова време сме пред нови промени. Изглежда пак хората са недоволни. Въртим ли се в кръг, проф. Неделчев?
- Категорично трябва да кажа, че съм против това да се правят каквито и да е аналогии с минали събития, защото всяко събитие, дори когато има някакви прилики с предишни минали такива, те стоят в други цикли и друга сюжетика, така да се каже. Желанието за промяна днес очевидно съществува. Очевидно е също, че управлението на ГЕРБ през годините се износи и хората искат нещо различно, нещо ново. Очевидно е също, че има умора от един лидер, който стои начело на държавата от доста време. Има съмнение дали това е лидерът, въобще. Това аз няма да анализирам това. Ще кажа само, че за мен основната ценност, която съществуваше през изминалите трийсет години, и която беше гаранция, че че ще се случи европейското бъдеще на България, беше съществуването, наличието на нещо, което аз наричам „демократична общност“. Демократичната общност не е идентична на съответните партии, които я изразяват. Тя е нещо по-широко. Тя е една виртуална потенция, така да се каже, и тя получава израз в различни формации. Разбира се най-силният израз беше, когато Съюзът на демократичните сили беше наистина коалиция. Тогава беше обхваната цялата демократична общност в страната и тя извърши промените.

- Да припомним, че в нея присъстваха партии и организации, които бяха дори антагонистични - проповядваха от лява до най-дясна идеологии.
- Да, но тя беше гаранцията за европейското бъдеще на България. Тази общност беше и е гаранция, че този път към Европейския съюз, към НАТО, е необратим.

- В какво състояние е тази демократична общност сега?
- Това, което се случва днес, е сложно и противоречиво. Аз съм притеснен около партиите, които днес претендират да са демократична общност. Така наречените партии на протеста са твърде разнородни и част от тях не произлизат, те не идват от демократичната общност. Аз в никакъв случай не мога да се съглася и не мога да преценя, че формацията „Изправи се! Мутри вън!“ принадлежи към демократичната общност. Просто не съм съгласен. Аз помня всички предишни жестове, предишни ситуации, в които беше забъркана Мая Манолова - от това, че беше предложила Делян Пеевски за шеф на ДАНС, през „Костинбродската афера“, която беше гигантска провокация към цялото българско общество. Така че аз не мога да се съглася, че тя е за промяната.

- Какво ще кажете за най-голямата формация при протестните партии - „Има такъв народ“?
- „Има такъв народ“ за мен е загадка. Тя, в някакъв смисъл също излиза от границите демократичната общност. Разбира се, така да се каже обхваща и части от нея, особено тези млади хора, които в някакъв смисъл не са се осъзнали, че принадлежат към тази виртуална, грандиозна демократична общност.

- Вие променихте ли си отношението към тази общност?
- Като човек, който продължава винаги, абсолютно винаги да гласува за тези формации, които идват от демократичната общност, аз примерно сега поддържам „Демократична България“, поддържам ДСБ и другата партия - „Да, България“. Въпросът е, че редица жестове на някои от лидерите, които търсят съгласие, търсят единодействие с така наречените партии на протеста, мен силно ме притеснява, че тези жестове излизат извън логиката на поведението на хора, които принадлежат към демократичната общност.

- Какви са тези жестове?
- ...

- ... Свидетели сме на един много интересен казус. „Демократична България“ реално е наследник на Съюза на демократичните сили. Коалицията е и сред протестните партии, които днес се борят за смяна на управлението на страната и връщане към реформите. В същото време марката СДС е част от коалицията на управляващите - ГЕРБ. Тя изглежда повече като апендикс на ГЕРБ, отколкото като самостоятелна партия. За вас, като човек, участвал в създаването на Съюза, има ли драма в това противоречие?
- Няма драма. Това СДС, което е в съюз с ГЕРБ, е просто една отломка от предишното СДС и то си принадлежи към демократичната общност. Там са хора, които традиционно си принадлежат към СДС. Те имат сантименти към самото название и те ще си останат верни към него. За мен, назад във времето, беше много драматично това преобразуване на Съюза на демократичните сили от пъстра коалиция в така наречената Синя партия. При това преобразуване беше извършено нещо, от което аз много се тормозя. Тормозя се от този исторически спомен.

- Това не е ли началото на разцеплението на демократичната общност?
- Да, точно така. За да се случи тази трансформация от съюз в партия, трябваше да бъдат изхвърлени или демотивирани хора, които бяха най-активните наши членове, които бяха се разпределили в съответните координационни съвети - аз имам предвид в провинцията, имам предвид малките и големи градове. В София е по-сложно, по-драматично.

- Какво се случи?
- Това бяха едни близо 50 хиляди, които бяха върнати вкъщи по обиден начин. Бяха отказани да участват в процесите. Тъжното за тях беше, че се оказа се стават ненужни, че не са могли да дочакат своя миг да се занимават с политика. Този роцес за мен беше много мъчителен, много жесток. В някакъв смисъл това беше и моята съдба, но хайде, аз си имам професия, имам си занимание, които си обичам. Но това и моята съдба. Аз просто останах част от масовката - човек, който гласува, но който не членува, не принадлежи. Защото и нашата Радикалдемократическа партия беше разрушена, унищожена.

- Има ли ирония в последвалите събития? След създаването на синята партия, България много ударно тръгна към Европа, но присъединяването ни към НАТО беше подписано от президента Георги Първанов - очевидно отломка на комунизма. Присъединяването ни към ЕС беше по времето на Тройната коалиция, но при подписването отново присъства Първанов.
- Това само показва, че този път, който демократичната общност прокара е необратим. Необратим е дори за тези хора, които смятаха, че това е някаква моментна игра, някакво временно състояние. Те не разбраха, а включително и до ден днешен не разбират, че това е окончателно, че това е път, който ни включва в една друга геополитическа ориентация и стратегия, но ни включва в друг цивилизационен кръг, друга цивилизационна парадигма. Те това не го разбраха.

Вижте, самият факт, че някакъв си полковник, който се оказа руски шпионин, но се води натовски офицер да декларира, че е сталинист. Как е възможно това? Как си бил натовски полковник от службите, но вярваш в Сталин? Очевидно е, че в средите на социалистическата партия продължават да съществува бляна по Съветския съюз, който не съществува. Просто го няма от десетилетия. Русия е друга държава. Тук не става дума дали харесваме тази Русия или не, но Русия не е Съветския съюз. А те продължават да бленуват по Съветския съюз. Тези, дето днес се правят на русофили още вярват, че той е там. Не, не е там. Просто го няма. Русия е една една капиталистическа държава, олигархическа. Може да не ни харесва, с този едноличен режим, с тази твърда вътрешна и външна политика и да спорим, но това е друго нещо.

- Засягате една много гореща и важна тема - разделението на българите по темата Русия? Едни виждат в нея единствен гарант на сигурността, при условие, че се натисне емоционалното копче „Турция - неоосманизъм“. Колко дълбоко е това разделение у нас - на русофили, русофоби?
- Дълбоко е това разделение. То е наследено и спорът днес се подновява за и против Русия редовно, при това по един абсурден начин. Спорим сякаш сме в XIX век. Ами, не не сме в XIX век. Тези хора би трябвало да разберат, че дори по онова време Русия не е била същата. Не е била такава, каквато са си я представяли техните прадеди. През XIX век и сега Русия си има своите интереси, като всяка империя, като всяка огромна страна. Не u пука за никаква България. Русия не е гарант за България. В момента страната ни има един гарант за своята независимост и сигурност и това е НАТО. Нямаме друг истински гарант. Това, че сме членове на този Съюз е българската гаранция. Да се правят други стратегии, други сюжети е абсурдно.

- Съвсем прясна е войната в Нагорни Карабах, където Турция и Русия се противопоставиха една на друга. Сблъсъкът беше не само териториален, но и религиозен, етнически. За тази емоция питам.
- Да, и не видяхте ли, че двете претендиращи за империи страни си гонеха собствените интереси, без да се интересуват от малките народи. Арменците бяха изоставени, предадени от Русия, заради собствените u цели. Турция също постигна своето.

- Говорейки за Турция, се сещам за думата „родина“. Как коментирате изказването на лидера на ДПС - Мустафа Карадайъ, при посещението му Турция?
- Това е гигантска провокация и за мен е голяма изненада. Преди години имах един много тежък разговор с Ахмед Доган, когато той ми каза - в един късен час, след една конференция в Костенец - „Защо вие българите не сте достатъчни патриоти? По каква причина аз трябва да бъда истинския патриот?“ Той беше доста емоционален и доста искрен в това, което казва. В случая има нещо, което аз не мога да си обясня. Дали Доган е дал съгласие за такава изцепка на Карадайъ или това е самостоятелно действие на лидера на ДПС? Или, попаднал в съответния контекст на доста агресивно мислещите турски управници в момента, които също действа имперски, е действал инстинктивно. Употребата на думата „прародина“ е всъщност идеята на Кемал Ататюрк. Тя проповядва, че тези хора, които са в околните части на прародината, трябва да се бъдат обединени и да се превърнат в една огромна държава, в която всички да бъдат турци. Кемал Ататюрк привидно сваля противоречията между раята и господстващата нация, но само привидно.

- Какво очаквате да се случи след извънредните избори на 11 юли?
- Имам голямо опасение, че част от така наречените партии на протести просто са обещали на президента да работят за нещо, от което аз не знам какво може да се случи. Например да не направят отново правителство. И това е опасно. Какво ще се случи? Това път ли е към някаква президентска република? И как ще се случи това? Чуваме най-различни гласове около него, че президентска република е това, което трябва да се направи и може би се прави нещо в тази посока.

- Ние също не можем да разберем крайните намерения на протестните партии, особено що се отнася до „Има такъв народ“...
- Пак казвам, за мен те са неясна партия. Първо, това са хора, които двайсет и няколко години са облъчвани от един телевизионен канал по различен начин и с различни послания. Това са хора, които по някакъв начин дълбоко в съзнанието им са вгнездени най-различни призиви. Аз не ги познавам тези хора, не разбирам от тях. Дори заради начина, по който се съчетава чалга музика с политическото действие. Разбирам, че част от успелите българи в чужбина не са успели, фактически. Това са хора, които са снизили социалния статус два-три пъти, тоест ако тук е бил инженер, там е станал бачкатор. Тези са хората, за тях са призивите и посланията на „Има такъв народ“. Винаги съм се изумявал на хора, които са в Лондон и отиват на едни големи концерти, каквито организира Слави Трифонов. Какво правят там? В Лондон има такива музика, такава класа в културата.

- Може би носталгия към родината?
- Така де. Но дали тази общност може да бъде удържана. Не разбирам какво означава така.

- Намираме се на наградите за телевизионна журналистика „Свети Влас“ и присъствахме на една доста интересна дискусия, в която споровете за свободата на словото бяха доста горещи. Приемате ли 112-то място на страната ви класацията на „Репортери без граница“?
- Аз не вярвам на всичко това. Не вярвам на тези, които правят тези класации. Просто не им вярвам. Това не е така. В България има свобода такава, каквато самите журналисти могат да направят. Никой не пречи на журналистите. Това, че някой ги потиска и те не могат да напишат и кажат това, което искат е съмнително. Това просто не е вярно. Пък, да не говорим, че такава не-свобода в националните медии просто не съществува днес. Ако някъде шефовете, собствениците уволняват, махат, преназначават - това е друг проблем. Това означава, че вътре са се събрали хора, които не могат да се защитят сами себе си. Никой не може да те защити, ако не се самоорганизираш, ако не се противопоставиш. Тези класации - 112, 113 място - това са неверни неща.

Нашият гост
Професор Михаил Неделчев е почетен професор на НБУ. Роден през 1942 г. в София. Завършва славянска филология и философия в СУ “Св. Климент Охридски”. Редактор във в. “Литературен фронт” и сп. “Родна реч”. 15 г. работи в издателство “Български писател”. Активен участник в създаването на СДС и член на ръководството на Радикалдемократическата партия. Участник в Кръглата маса през 1990 г. Народен представител от СДС във ВНС и в 36-ото народно събрание. Преподавател в Нов български университет. Член на Гражданския съвет на Реформаторски блок 2.