На 10 декември 2019 да почерпят

Дневен хороскоп на Алена за вторник, 10.12.2019

Тихият талант, в който всички припознават Пирло

Мишел Бачелет: Глобалното затопляне може да предизвика кризи в сферата на човешките права

Трансджендър лудост в Холивуд

Кола се преобърна и падна в коритото на Старата река в Казанлък

Москва вдига ракетен купол над Арктика

Жълт код за мъгла в 13 области утре

Две деца и двама възрастни с опасност за живота

Премиерът Борисов: Винаги съм щастлив, когато има добри данни за българската икономика

България е 52-ра по човешко развитие Лидери сме на Балканите, изпреварваме и Турция

Нараства интересът към къщи край Бургас Най-скъп е кв. “Братя Миладинови”

Две деца пострадаха при челен удар в Шумен

Запечатват заведения на фирми бушони Трупат задължения за 1-4 млн. лв., но не ги плащат

Изкуствен интелект довършва 10-ата симфония на Бетховен

Режисьорът Стефан Командарев пред „Труд“: България тръгна във вярна посока, но забуксува Инфантилно е да се мисли, че като разрушим един паметник, от историята автоматично ще изчезнат 45 години тоталитаризъм

От петък по кината тръгна новият филм на режисьора Стефан Командарев – „В кръг“. Това е разказ за едно денонощие от работата на три двойки патрулиращи полицаи на 10 ноември 2019 г. – точно 30 години след промяната. Филмът вече получи шест престижни награди на фестивалите в Сараево и „Златна роза“. За разлика от типичните за Източна Европа мрачни филми, „В кръг“ се отличава със силни истории и огромно количество хумор, макар и на моменти доста черен. Предпремиерно „В кръг“ беше показан пред действащи полицаи в няколко български града и беше приет изключително радушно, не защото възхвалява униформените, а защото е честен и реалистичен. В лентата участват цяла плеяда български актьори – Павел Попандов, Асен Блатечки, Ирини Жамбонас, Иван Бърнев, Васил Василев-Зуека, Стефан Денолюбов, Стоян Дойчев, Герасим Георгиев-Геро, Николай Урумов, Анастасия Ингилизова, Ованес Торосян.

– Г-н Командарев, защо настояхте премиерата на филма да се състои в петък – 8 ноември?
– Формалната причина е, че действието във филма се състои през нощта на 9 срещу 10 ноември 2019 година, точно преди да се отбележи трийсет годишнината от началото на промените в България. Разбира се това не е основната тема, но тя през цялото време влияе и на разговорите, и на събитията, и на случките. За човек, като мен, който е роден през миналия век…

– Е, не само вие…
– … Да, много са родени преди 10 ноември и животът ни се дели на преди и след. Годините на прехода са една много сериозна част от този живот – цели трийсет години и няма как да не си направим една равносметка какво се случи през тях.

– Какво се случи през тях от ваша гледна точка?
– България тръгна в правилната посока, но нещо се обърка по пътя. Започнахме доста оптимистично да изграждаме демокрацията. Между другото деветдесетте години беше много бедно време, но много оптимистично. Едва връзвахме двата края, но всички бяхме убедени, че нещата ще станат и те започнаха да се случват. Тръгнахме в правилната посока – влязохме в Европейския съюз, присъединихме се към НАТО. И ако сме обективни, в крайна сметка сме там, накъдето се бяхме запътили. Движим се свободно, имаме алтернатива, а в магазините дори има и банани… и май сме дотук, като се замисля.

– Какво не е в ред?
– Погледнете държавите, с които тръгнахме преди трийсет години – Полша, Унгария, Чехия, Словакия, да не говорим за Румъния. Вие си спомняте, че в края на деветдесетте, като стана ясно, че ще преговаряме в пакет за членство в ЕС заедно с Румъния, какъв вой настана.

– Да, искахме собствена писта, искахме да се откачим от тях.
– Ами, да. Казвахме си, че румънците са много изостанали и как може да ни слагат в един кюп, а сега вижте къде са те, къде сме ние.

– Къде сме ние?
– На опашката. Във всички класации сме на опашката на Европа. Държавата ни по брутен вътрешен продукт е най-богата в цялата си история, а в същото време сме изчезваща нация, с криза в образованието, криза в здравеопазването, най-нещастна нация, най-голяма ножица в неравенството. Когато навремето стояхме по митинги и протести, аз конкретно участвах в студентските стачки, мечтаехме за съвсем друго нещо – просперираща нация, повече справедливост, ясна перспектива. Та, тръгнахме в правилната посока, но после нещо се изкриви, махалото тръгна от тоталитарен режим и отиде в другата крайност – на див капитализъм, в който държавата не присъства вече като регулатор.

– Но имаме свободен пазар.
– Всичките тези мантри за невидимата ръка на пазара, която щяла да реши всичко, че държавата е лош стопанин, са несъстоятелни и доведоха до такава крайност, каквато я няма в нито една от държавите, не само към които се стремим, но и които са около нас, тоест пред нас. На мен идеалът ми са скандинавските държави, които официално са държавите с най-висок стандарт на живот.

– Само не споменавайте Норвегия, че читателите са много чувствителни и заключват децата си, като чуят името на тази държава.
– Норвегия мога да я споменавам също съвсем спокойно, дори и в контекста на истерията около норвежкия модел на социални грижи за децата. Норвегия е част от симптома, който само показва нездравото ни общество. Винаги трябва да имаме някой, който да ни е виновен – външният враг. За тези трийсет години мнозина ни бяха виновни. Американците ни бяха виновни с техния план „Ран – Ът“, руснаците продължават да са ни много виновни, за Путин – да не говорим. Комунистите са много виновни, а сега пък стана модерно да са ни виновни норвежците, които ще дойдат да ни вземат децата. Не осъзнаваме, че не идват норвежците, а децата ни сами си тръгват от нас. Отиват да учат, отиват да работят и много малко от тях се връщат. България е с най-застаряващото население в Европа, така че няма норвежци в тази криза – неравенството, липса на усещане за общност, липса на оптимизъм. Много далеч сме от онова общество, за което мечтаехме.

– Това има ли го във филма?
– Има го, но пак казвам, че тази тема не е основната. Във филма се разказват историите на три патрулиращи двойки полицаи в една нощ. Има и много хумор, макар и на места доста черен. „Въраяти“ – най-престижното списание за кино в Холивуд, написа че най-вероятно „В кръг“ ще задмине „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ като гледаемост и изтъкнаха, че едно от най-силните оръжия на „В кръг“ е иронията, черния хумор

– Във филма се засяга и една тема, която дълбоко разделя българското общество – Паметника на съветската армия. Подчертавам за читателите на „Труд“, че това е само щрих, фон от спорове по радиото, докато се развиват основните истории във филма. Какво ви е отношението към този казус?
– Това, което прозира зад този спор, е онзи стар принцип на управление на масите, номер, който изглежда продължава да минава в България – разделяй и владей. „За и против“ паметника, „за и против“ главен прокурор, „за и против“ външнополитическа ориентация, евроатлантици срещу носталгици. Ние сме едно разделено общество, а то не е трудно да го делиш, когато имаш 8,3 индекс на неравенство, който е най-високият в Европа. Този принцип работи и нищо не може да го отмени и ни управляват, както си пожелаят. За мен голяма грешка беше и че срутиха мавзолея, например. Той можеше да бъде един прекрасен музей на тоталитарните режими, защото режимът не е само един. Можеше да бъде музей за съвременно изкуство. Можеше всеки ден да има опашки от туристи пред сградата. Вместо това има една гола ливада. И какво постигнахме с това? Инфантилно е да се мисли, че като махнеш едно нещо, като го скриеш под килима и то изчезва и от историята. Него го няма, то не се е случило. Ние и затова сме на това ниво, чисто психологически сме на инфантилно ниво, като народ.

– Какво означава това?
– Това означава, че криейки главата в пясъка, ние отказваме да поемем отговорност за действията си, за посоката, за бъдещето. Означава, че все ще чакаме някой друг да дойде и да ни спаси, да ни оправи като общество, да ни направи по-заможни, по-перспективни. Иначе като дойдат избори, точно тези, които най-много чакат спасителите, отиват за гъби, казват гордо, че това не ги интересува, че няма достоен кандидат за тях. Това детско мислене се проявява и към разрушението – ще разрушим един паметник и от историята автоматично ще изчезнат 45 години тоталитаризъм. Нали смисълът на паметника е това – да го виждаме и той да ни напомня какво се е случило.

– Нашето общество е разделено далеч преди 10 ноември 1989 година, далеч преди 9 септември 1944 година и повтаря едни и същи грешки. Въртим ли се в кръг?
– Заглавието на филма излезе от това, че самите полицаи казваха, че се въртят в кръгове – маршрутите, по които патрулират, но в общ смисъл – да, колата буксува, в най-общ смисъл въртим се в един и същи кръг на собствените си грешки. Пак казвам – вижте какво се случва с държави като Чехия, Словакия, Унгария и Румъния, а уж тръгнахме заедно. Това е основният проблем, а не, че посоката е грешна.

– Много рискована тема сте избрали – полицаите. Отношението на обществото към тях също е в двете крайности.
– Отношението към полицаите е генерално лошо. А всяка генерализация е погрешна. Сред тях има много читави хора.

– По време на подготовката на филма, вие се срещахте с много действащи полицаи. Как ви се струва системата отвътре?
– Първо, оказа се, че в системата има не малко достойни полицаи и това ме изненада много приятно. Второ, хич не е лесно да си полицай – работиш за малко пари, всички те мразят, вземаш по 25 стотинки на час за нощен труд, лошо си облечен. Влизах в няколко полицейски управления – то е страшно. Балатумът е от преди 1989 година. Шкафчетата се разпадат. Това са условията им на труд. Това, което се опитваме да покажем във филма, е реалността. Мен искрено ме радва, че всички полицаи, които са гледали филма досега, споделят, че действителността и филмът са едно към едно, че никога не са виждали толкова честно и коректно да се пресъздава техния труд, техния живот. Разбира се филмът е игрален, художествен, но опитвайки се да покаже една реалистична картина и мисля, че тази истина може да помогне за подобряване на условията на труд, за достойнството на самите полицаи. От самото начало работим със синдикатите на полицаите, но и от самото начало те бяха наясно, че няма да ги идеализираме, но ще бъдем максимално честни и те имаха смелостта да го приемат, защото ние показваме и корупцията, и лошите страни на професията. Нямам претенциите да правя цялата картина на полицията, просто разказваме три истории на три патрулни двойки, но пък това което разказваме, е стъпило върху стабилна основа, в следствие на много срещи, много разговори.

– Предишният ви филм – „Посоки“ също се развива в един ден, в София, но в различни таксита. „В кръг“ сякаш продължавате да рисувате картината на обществото, но от друг ъгъл. Екипът е същият, до голяма степен и актьорите. Каква е разликата между двата филма?
– „В кръг“ навлиза повече в дълбочина на характерите на персонажите. „Посоки“ е повече пъзел, калейдоскоп от много малки истории, докато тук следим изцяло трите двойки през цялата нощ. Има и още нещо, което в „Посоки“ го заложихме, а тук го доразвихме много повече. Това е хуморът. На моменти черен, на моменти – не толкова черен. Даже след една от прожекциите ни посъветваха следващият филм да бъде изцяло комедия, защото ни се получавало.

– Как беше работата с актьорите?
– Както и в предишния филм – приятелство, много съмишленици, много, много репетиции, което ни позволи да заснемем филма за 12 нощи, защото толкова ни беше и бюджетът. Този филм е с най-ниския бюджет от всичките, които съм заснел.

– Това не се ли казва липса на бюджет?
– По европейските стандарти „В кръг“ се води между нискобюджетен и безбюджетен. Имахме малка подкрепа от Националния филмов център – около 150 хиляди лева, което ни позволи да намерим допълнително финансиране от копродуценти от Сърбия и Франция, с което да закърпим бюджета и благодарение на репетиции, приятелство с актьори, които се превърнаха и в съмишленици и съавтори на сценария и така успяхме да заснемем филма за кратко време.

Нашият гост
Стефан Командарев е роден през 1966 г. Завършил е Медицинската академия в София (1993) и кино и тв режисура в НБУ (1999). Член на Европейската филмова академия. Вторият му филм “Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” е най-разпространяваният български филм в света – в 92 държави в Европа, Америка и Азия. Носител е на над 35 международни филмови награди, половината от които са награди на публиката. Достигнал до краткия списък (shortlist) от 9 филма в номинациите за чуждоезичен “Оскар” за 2010 г. Следващият му филм “Съдилището” дебютира в официалната селекция на Варшавския филмов фестивал, спечели “Златна роза” на кинофестивала във Варна и още десетки награди. Следващият му филм – “Посоки”, прекъсна повече от 30-годишното отсъствие на България от фестивала в Кан. Лентата попадна в официалната селекция на фестивала в раздела “Особен поглед”.

error: Съдържанието на trud.bg и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.