Началото на съвременната фотожурналистика е сложено през 1925 г. в Германия, когато е била изобретена първата 35 мм камера. Този фотоапарат позволявал да се снима, без да се носи обемисто оборудване, светлини и стативи. Така вече било лесно да се правят снимки на хора по улиците, да се документират спортни и обществени събития.

Фотографията и днес е нашето преобладаващо средство за комуникация, като технологиите позволяват да бъдат заснемани и качвани над половин милиард изображения на ден. Появата на Интернет и смартфоните прави все по-трудна възможността да се изкарват пари от фотография.

Бих могъл да кажа обаче, че това си има своите ползи, тъй като качеството на изображенията се увеличава многократно. Въпреки милиардите изображения от мобилни телефони, публикувани във Facebook, Instagram и Flickr, огромното количество от емблематичните снимки, които запечатват големи събития, са направени от професионални фотографи. Девет от 10-те изображения в „Топ 10 снимки на 2013“ на списание „Тайм“ например бяха направени от професионални фотографи.

Когато говорим за професионални и качествени снимки не става дума за техническите параметри на едно изображение, а за историята, която те предават.

Изключителен пример за такава фотография е Кевин Картър.

През март 1993 г. Кевин Картър заминава за Судан. Близо до село Айод, Южен Судан, намира момиченце, което е спряло, за да си почине на път към центъра за храна на ООН. Докато момичето си почива, до нея каца лешояд. Фотографът изключително внимателно изчаква лешоядът да се приближи в продължение на 20 минути.

Не е сигурно обаче какво се случва с детето след като е направена снимката. Според някой, фотографът гони лешояда и спасява момичето. Според други обаче той не прави нищо, защото по това време в Судан има епидемия от болести и Кевин не рискува да се зарази.

След като снимката е публикувана в „Ню Йорк Таймс”, Кевин Картър е залят с въпроси защо не е помогнал на детето, а само го е използвал, за да го снима.

Тук е подходящ момент за въпросът кога разпространението на една история, бедствие или криза трябва да бъде показана, за сметка на нашите ценности, морал и това, което смятаме за правилно.

Фотожурналистът е награден с Пулицър за изображението, но скоро след това се самоубива. В предсмъртното си писмо той пише следното:

„Много, много съжалявам. Болката от живота побеждава радостта. В един момент радостта не съществува… депресиран съм… нямам телефон… нямам пари за наем… нямам пари за помощ за децата… нямам пари за заеми… пари!!! … Преследват ме ярки спомени за убийства и трупове, гняв и болка… образи на умиращи от глад или ранени деца, на полудели хора, които държат спусъка, на убийци екзекутори… Отивам да се присъединя към Кен (наскоро починал негов колега), ако имам това щастие “.

Фотожурналистите преминават отвъд собствения си живот за да уловят това, което човешкото око не може – или пренебрегва. Докато собствените ни технологични играчки ни позволяват да намерим зона за комфорт, фотожурналистите стъпват в неизвестното, за да ни позволят да откриваме нови светове, а не обикновеният, почти повтарящ се свят, който се вижда в потока на социалните мрежи.

Един добър фотожурналист е наясно, че при заснемането на събитие той поддържа ниво на обществено доверие, което не бива да се нарушава. Следователно, неговите образи трябва да бъдат точни, навременни и визуално стимулиращи, за да помогнат на зрителите да се идентифицират с разказаната новина.

Задачата на фотожурналиста е да разкаже история с картини. Може би по-важното е, че целта му е да предаде истината чрез образите, които заснема с камерата. По-скоро неговата цел е да подчертае важни въпроси. Забележително е, че той често може да направи това с една снимка.

Днес фотожурналистиката е в преход, предизвикан от цифровата революция. В много отношения това е освобождаващо, защото предлага нови възможности за развитие и на фотожурналистите, и на средата. Ролята на фотожурналистиката е голяма въпреки спада на доверие към традиционните медии, като нейната цел е да информира, а не да манипулира. С достатъчно източници на информация всеки човек може да си състави собствено мнение.

Новите платформи за разпространение позволяват фоторепортерската работа да бъде по-независима от всякога. Това е и предизвикателство. Днес трябва да си и създател на видео, разказвач, на "ти" със социалните мрежи. Информацията се пренася по-бързо и по-свободно от всякога, въпреки че цензурата продължава да съществува. Не всеки следи глобалните новинарски емисии или разбира техния език. Факт е, че с настоящите дигитални инструменти никога не е било по-лесно да направиш една снимка интересна. Ако си фотожурналист обаче, трябва да оставаш във връзка с реалността и да бягаш от изкушението да я пресъздаваш по-естетично. Реалността е достатъчно интересна и предизвикателството е да се улови с рефлексия върху проблема и уважение към хората, присъстващи на снимката. Добрите фотожурналисти не разчитат на трикове.

Фотографията върви на ръба на егото и емпатията и го прескача в зависимост от това дали е посредствена или запомняща се. Затова и хората постоянно споделят снимки в социалните мрежи – фотографията е универсален език, форма на общуване.

Професията на фотожурналиста е предизвикателство и за хората зад обектива, и за тези, които гледат снимките. Общото между тях е, че имат шанса заедно да променят света към по-добро.