Българските опълченци от Македония

По думите на княз Александър Дондуков-Корсаков: „Само от Македония в Българското опълчение постъпиха близо хиляда души…“

Сред опълченците откриваме корави „хъшове“ от революционната емиграция и представители на възрожденската интелигенция

През августовските дни на 1877 г. се води една от най-важните битки в освободителната Руско-турска война – отбраната на Шипченския проход. Събитията са последица от дръзкото, но неуспешно настъпление на отряда на ген. Гурко в Тракия, където турското командване прехвърля 40-хилядната армия на Сюлейман паша. В резултат на превъзходството на противника Стара Загора и ред други селища стават жертва на кървав погром. При отчаяната защита на Стара Загора Българското Опълчение влиза в първата си битка с вековния поробител. Третирано от руското командване като помощна формация, Опълчението дава доказателства за ролята си на първокласна военна сила – въпреки остарялото си оръжие и кратка подготовка.

Както е известно, опълченците заедно с части от Орловския и Брянския полк поемат защитата на стратегически важния Шипченски проход. Срещу превъзхождащия ги многократно противник се изправят петте опълченски дружини (шестата остава в резерв) и руски части, общо 7500 бойци.

Шипченската епопея обхваща дните между 9/21 и 14/26 август, а най-критично е положението на 11/23 август. Поради лошото оръжие, недостига на боеприпаси и снаряжение се стига до бой с “камъни и дървье” – реална ситуация, а не просто поетичен образ на Иван Вазов... Гибелната заплаха от пълен провал на цялата война е преодоляна от опълченците и техните командири начело с ген. Столетов. Нещо повече, в един от критичните моменти д-р Везенков, за когото ще стане дума по-нататък, повежда в контраатака леко ранените! В броя на “Труд” от 20 август 2021 г. разказахме как “Шуми Марица” обръща хода на битката: “Марш, марш, с генерала наш!” пееха всички опълченци… Погледите отново блеснаха, дружната песен се носеше като стихия... След това се превърна в ураган!“

Подвигът на Шипка, довел до обрат във войната, е дело на българските опълченци и войниците от двата полка, съставени от „малоруси“ (украинци). Забележителен е духът на национално единство, присъщ на Опълчението – гражданската енергия, изявена при борбата за независима църква, легиите в Белград, вътрешната комитетска мрежа на Левски, Априлското въстание... Ядро на Опълчението са поборниците от българските дружини в Сръбско-турската война (1876 г.), а при неговата организация постъпват хора от Добруджа, Мизия, Тракия, Македония, Поморавието, емиграцията в Бесарабия, Румъния, Сърбия… По обективни причини най-голям е броят на опълченците от градовете и селищата от двете страни на Балкана, част от които са в Румъния от години, други емигрират след Априлското въстание. Стотици са опълченците от Търново, Свищов, Русе, Габрово, Севлиево, Ловеч, Плевен, Пловдив, Пазарджик, Кюстендил, София, Враца, Видин, Сливен, Ямбол, Казанлък… Подценено остава участието на българите от Поморавието, но знаем имената на няколко десетки опълченци от Ниш, Пирот, Враня и т.н.

Ще насочим вниманието на читателите към Македония – изконната българска земя, от която се включват стотици, независимо от отдалечеността на областта от местата, където се формира Опълчението. В доклад до военното министерство в Петербург княз Дондуков-Корсаков пише: „Само от Македония по време на войната в Българското опълчение постъпиха близо хиляда души…“ Масовото участие недвусмислено показва не само тяхното самосъзнание, но и като какви са възприемани те от своите събратя от останалите български земи, от Руската империя и т.нар. Велики сили. Очевидно за всички Македония е земя на българи!

Известни по име са около 500 опълченци от Македония. Руските писари са отбелязали имената на 73-ма от Битоля и Битолско, повечето от самия град. Сходна е картината с Охрид и околните селища – 56 опълченци, 49 от които от старата българска столица. От Велес и района са 28 бойци, 24 от Тетовско, 24 от Горна Джумая и района, 16 от Неврокопско, 13 от Гостиварско, 16 от Кумановско, 13 от Дебърско, 12 от Прилепско, 12 от Солунско, както и от Крива паланка, Струмица, Щип, Сяр, Кукуш, от още по-далечените Лерин, Костур, Корча… Без конкретен „адрес“ са отбелязани още 49 души „родом от Македония”. В географските представи през онази епоха в пределите на областта е включван и Призрен, по принцип в Косово, откъдето в Опълчението се включват 37 българи. Така стоят нещата и с Враня в най-южната част на Поморавието, откъдето са записани 9 опълченци.

На практика почти всички поборници от Македония се сражават на Шипка, където оставят костите си Христо Димитров от Битоля, Йордан Янков от Велес, Спиро Иванов от Охрид, Петър Марков от Призрен и още двайсетина македонски българи. За проявен героизъм отличия получават десетки, сред които изпъкват д-р Константин Везенков, прапоршчик Атанас Дуков, унтер-офицер Атанас Янков и др. По-подробни данни читателят може да намери в сайта „Makedonia. Croraina.com“. Така или иначе, необходимо ли е да доказваме, че Шипченската епопея е важна, повече от автентична страница от общата ни история с днешната република Северна Македония?!

Да кажем по няколко думи за някои от македонските българи, свързали съдбата си с Опълчението. Сред тях има корави „хъшове“ от емиграцията в Румъния, участници в Ботевата чета и т.н., но в случая ще щрихираме портретите на трима забележителни българи. Ще започнем с д-р Константин Везенков (1848-1878) от Крушево, възпитаник на българското училище в Цариград, който завършва медицина в Москва. При обявяването на войната се включва в организирането на Опълчението и е член на приемателната комисия в Плоещ. Назначен е за военен лекар на Трета опълченска дружина и старши медицински чин на цялото Опълчение. Както стана дума, в боевете на Шипка младият лекар повежда знаменитата контраатака на леко ранените в най-критичните минути на 11/23 август 1877 г. За нещастие, при по-нататъшните действия през януари 1878 г. е тежко ранен при с. Кадър факлии, Карнобатско, което днес носи името Везенково. Изпратен на лечение в Руската империя, младият и талантлив лекар умира в болницата във Феодосия на Кримския полуостров.

Емблематична е фигурата на Бранислав Велешки / Георги Левков (1834-1819), ученик на братя Миладинови, участник в Първата българска легия, личен адютант на „патриарха“ на националната революция Георги Раковски до самата му смърт. Нещо повече, името, с което остава в историята, му е дадено от Раковски. Бранислав Велешки е активен участник в революционното движение, близък с Каравелов и Ботев. Участва в Сръбско-турската война, а през 1877 г. постъпва в Четвърта дружина на Опълчението и е ранен в боевете на Шипка. Установил се в Пловдив, старият „хъш“ участва в Съединението през 1885 г. и е активен деец на македоно-одринското дружество в града.

Виден македонски българин, свързан трайно с революционната кауза, е Спиро Костов Киприята (1852-1931). Като емигрант в Румъния е близък с Каравелов и работи в неговата печатница. Участва в Сръбско-турската война, след което се включва в Първа дружина на Опълчението и се сражава на Шипка. След Освобождението участва в Кресненско-Разложкото въстание. Установява се в Източна Румелия и като старши стражар в Голямо Конаре е един от най-активните дейци на съединисткото движение. Трябва да се подчертае, че именно Спиро Киприята е в основата на създаването на БТРЦК с председател Захарий Стоянов и е избран за началник на тайната комитетска полиция. Взема дейно участие в Съединението и води доброволческа чета в последвалата Сръбско-българска война. Десет години е шеф на пожарната команда в София, като продължава участието си в борбата за свободата на Македония.

Примерите са много повече, но ще завършим с показателния факт, че военната формация от Руско-турската война е образец за създаването на Македоно-Одринското опълчение по време на Балканската (1912-1913 г.) – и тогава, както през 1877-1878 г., заедно с “македонци” и “тракийци” се включват стотици патриоти от свободна България.