Васил Левски и архимандрит хаджи Василий

На 6/18 юли 2025-а се навършиха 185 години от рождението на Апостола на свободата Васил Левски

Обективността налага да бъде преоценена ролята на архимандрит Василий в живота на неговия бележит племенник

В юношеските години на Апостола на свободата особено място в неговия живот заема хилендарският монах Василий. През 1852 г. Гина Кунчева поверява най-големия си син на своя брат, който от 1848 г. е таксидиот (пълномощник, събиращ помощи) на Хилендарския манастир в Карлово. Майката на Левски взема това нелеко решение, защото мечтае Васил да стане „учен човек“ – учител или свещеник. Оттук-нататък повече от десет години йеромонах, по-късно архимандрит Василий играе важна роля в израстването на своя племенник – роля, оценявана пристрастно и крайно негативно от неговите ранни биографи, водени от светски, антиклерикални и модерни до радикализъм схващания.

Архимандрит хаджи Василий Караиванов (ок. 1816-1874)

Василий (светското му име е Христо Караиванов) става монах на около 30-годишна възраст, като преди това е търговец. Вуйчото на Левски е колоритна личност, но образът, с който остава в историята, определено е неверен. Нека се отърсим от предубежденията и се опитаме да проумеем неговото истинско място в живота на бъдещия Апостол на свободата. Конфликтите между двамата, на които наблягат биографите на Левски, са породени от конкретни обстоятелства и надали са водещи при тяхното съжителство в продължение на повече от едно десетилетие. Тази едностранчива представа е наложена най-вече от Захарий Стоянов, но „слугуването“ на младия Васил в ежедневието и при обиколките по села и градове за събиране на помощи не се различава по принцип от отношенията между деца и родители в онази епоха с нейните патриархални норми. От друга страна, обещанията на Василий да изучи своя племенник в общи линии са изпълнени. Наистина, вуйчото не спазва дадената дума да изпрати младия Васил на учение в Русия, но това не бива да виси като непростима присъда над архимандрита. Така или иначе, на негова издръжка през 1853-1854 г. Левски е частен ученик при знаменития „даскал“ Райно Попович, през 1855-1858-а учи в престижното класно училище в Стара Загора и е възпитаник на едногодишния „курс за свещеници“ (семинария) на Атанас Илиев. Най-накрая, през 1863-1864 г., продължава образованието си при Йоаким Груев в училището в Пловдив, смятано в онези години за най-доброто по българските земи. Дори и да не ни се вярва, между вуйчото и племенника дълго време е имало сравнително хармонични отношения. Монахът Василий, през 1852 г. на тридесет и шест години, има нелеката задача да замести отишлия си рано от този свят баща на момчето... Ще припомним и думите на поп Минчо Кънчев, приятел и съученик на Левски в Стара Загора: „Вуйчо му хаджи Василий – какъв добър духовник беше! Много пъти ни съветуваше, но ний малко слушахме умните му духовни съвети…“ Василий на два пъти посещава Божи Гроб, „видял е свят“ и надали е онзи ограничен и алчен „калугер“, за какъвто най-често е представян в биографиите на Апостола.

Съвременниците отбелязват някои важни моменти на близост между вуйчо и племенник, особено когато пеят заедно в храма – съкровени моменти на духовно общуване, въпреки различията във възрастта и характерите. Нерядко се твърди се, че хаджи Василий е стоял встрани от църковно-националната борба – допускане, което не почива на доказателства. Напротив, едва ли Василий е безразличен към вълненията на своите сънародници, още повече че Хилендарската обител дава на България ярки личности като св. Паисий Хилендарски, Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, екзарх Антим I… Василий е близък приятел с рилския монах Кирил, човек с бунтовнически дух, който оказва влияние върху юношата „Василчо Левски“, както го нарича Кирил в спомените си. Василий е издигнат в сан архимандрит от пловдивския митрополит Паисий – владиката, изпращан на заточение заедно с Иларион Макариополски и Авксентий Велешки заради участието си в борбата за българска църква. Монахът Виктор, родом от Калофер, приятел на Василий, през 1872 г. е избран от Българската Екзархия за митрополит на Ниш. С други думи, надали Василий остава встрани от ставащото в църквата и обществото през онези бурни години. Освен че е пеел прекрасно, и то на български, той със сигурност е притежавал поне скромна библиотека. Дали Левски не е получил първите си уроци по патриотизъм от „Плач бедная Мати Болгария“ на хилендареца Неофит Бозвели и други книги, притежание на вуйчото?

Прословутата „просия“, т.е. обиколките за събиране на помощи, е част от живота на младия Левски. Представата, че монасите таксидиоти „паразитират“ на гърба на „бедния народ“ отново е крайна оценка, дадена от радикалните дейци на светската интелигенция. В действителност, съществена част от даренията отиват за издръжката на училища, читалища, помощи за бедните… Обяснимо е негодуванието на Левски, когато вуйчо му е губел мярка в поведението си, но нека обърнем внимание на някои страни на таксидиотството. Обиколките по села и градчета помагат на бъдещия Апостол още като юноша да усети своя народ като общност, да бъде съпричастен към болките и радостите на другите. Будното момче се запознава със структурата на тогавашното общество, с местните първенци, интелигенцията и обикновените хора – при това „на терен“, а не от Цариград, Белград, Одеса или Букурещ… Животът „извън“ и същевременно „вътре“ в общността се оказват незаменима школа за бъдещия Апостол. Не е ли това една от причините Левски повече от всеки друг от водачите на революцията да познава отблизо „милия си български род“ –  без илюзии, интелигентски възторзи и разочарования? Църквата, тази древна институция, едновременно консервативен и демократичен „организъм“, е ключ към изградената у Левски представа за йерархия, дисциплина, чувство за отговорност. Създаваните от него „тайни“ и „частни“ (местни) революционни комитети напомнят както модерните европейски политически структури, така и ранните християнски общини. Затова няма причина да се търсят „масонски“ черти в дейността на Левски, както твърдят някои любители на сензациите и конспиративните теории…

Съвместният живот на младия Васил с неговия вуйчо му носи не само разочарования, но и безценен житейски и социален опит. Разбира се, хаджи Василий е имал своите недостатъци и очевидно неведнъж е прехвърлял мярката – и при „просията“, и в склонността му към търговски операции. Знае се, че неговият приятел архимандрит Виктор от Ниш изпращал своя дякон Генадий в Карлово да продава килими, а с посредничеството на хаджи Василий купувал карловски гайтан и шаяк. С други думи, въпреки монашеските одежди, вуйчото е предприемчив и относително богат човек. Това е причината и за неговото убийство с цел грабеж през 1874 г.

Василий е обвиняван, че през 1862 г. е предал своя непокорен племенник, защото е взел „вместо заплата“ коня му при заминаването си за Белград. Левски е хвърлен в затвора в Пловдив, където лежи около месец. В същност за прегрешенията на младия монах  властта е уведомена от мюсюлманина Тахир, назначен за въоръжена охрана при таксидиотските обиколки на Василий според тогавашните норми. Намерението на вуйчото през 1863 г. да изпрати Васил, вече йеромонах Игнатий, в Рилския манастир също не е злонамерен акт. Напротив, идеята е племенникът да бъде отклонен от опасния път на бунтовник… Наистина, няма данни Левски да се е срещал с вуйчо си при обиколките си като революционен апостол, но това също не трябва да се тълкува превратно – както личи от редица случаи, Левски се стреми да държи своите близки роднини далече от своята опасна мисия.

В заключение, няколко думи за годишнината, която отбелязахме вчера. Както бе показано от д-р Григор Бойков и проф. Пламен Митев, Левски е роден не през 1837-а, а през лятото на 1840 г. Откритието е факт, но все още не влиза в полезрението на „официалните фактори“ в мечтаната от Дякона република – поведение, което е неприемливо, ако не и обидно… Мерило за отношението ни към най-обичания наш национален герой трябва да бъде историческата истина, включително в нейните наглед „дребни“ детайли.