Ватикана цензурира великите зографи на Ренесанса

Гоненията на Павел V към бохема и фустогонеца Караваджо

Най-интересна е историята на схватките с Ватикана на гиганта на Ренесанса - Микеланджело

Проблемите на Микеланджело със стенописите му в Сикстинската капела не приключили с кончината на неговия покровител-приятел

В частта от “Страшен съд”, посветена на прокълнатите души, той започнал да рисува съдията в Ада - Минос

Комичната история с изчегъртването на образа на премиерката на Италия Джорджа Мелони, изографисана като ангел в римската базилика “Сан Лоренцо ин Лучина”, развесели света в средата на седмицата. Но тъй като стенописът е бил изтрит от неговия автор - самоукият художник Бруно Валентинети, по заповед на Ватикана, случаят събуди стари и не съвсем приятни спомени за цензурата през вековете на Светата католическа църква на редица творби на изключително известни художници. Като се започне с гения на Ренесанса Микеланджело Буонароти, чиято величествена фреска с голи тела “Страшния съд” в Сикстинската капела на Светия престол става обект на ожесточени дебати на Църковния събор в Тренто от 1545-та до 1563 г. и участващите висши прелати решават всички стенописи в капелата да бъдат заличени, тъй като били богохулни.

Мине се през митичния майстор на четката, пияницата, фустогонеца и буен скандалджия Караваджо, много от чиито творби били низвергнати за това, че авторът им бил използвал за модели на сакрални сцени, тоест за образите в тях на светици и блажени жени, най-обикновени, ама красиви проститутки от римските кръчми. И се стигне до зографа Бруно Валентинети - световно неизвестен до миналата събота, когато бе раздухан случаят с обезсмъртената от него и после заличена Джорджа Мелони.

Разбира се, най-интересна е историята на схватките с Ватикана на гиганта на Ренесанса - Микеланджело, когото Господ Бог дарява с дълъг живот и той устоява на цензурните капризи и на невежите естетически забележки на... шестима папи! Като едва след смъртта му през 1563 г. последният от тези наместници на земята на Свети Петър - папа Пий IV, успява да наложи “неприличните” голотии, разбирай гениталите, в “Страшния съд” да бъдат покрити със смокинови листа, воали или с части от дрехи. Но така поне великата творба е спасена от пълно унищожение, за каквото настоявали висшите сановници от събора в Тренто.

Тази картина от Анастасио Фонтебуони изобразява момента, в който Микеланджело се представя пред папа Юлий II в Болоня.

А първи сред шестимата папи, за които стана дум, е Юлий II, управлявал Католическата църква от 1503-та до 1513 г. Светското му име е Джулиано Дела Ровере и се възкачва на папския трон след смъртта, вероятно причинена от отравяне, на Александър VI Борджия. Той е нарочен от съвременниците си за проблемен, импулсивен и деспотичен върховен духовен пастир, а според многобройните му критици и врагове - дори за содомит и сифилистик.

Но придава сила и мощ на Папската държава чрез хитра финансова политика, икономически и парични реформи, нови териториални придобивки. Остава в историята на Рим пък с оформения под негово ръководство първи план за рационално развитие на Вечния град, подобрява и тогавашната му ужасна хигиена. Но той е далновиден покровител и меценат, който ще превърне Рим във великолепна люлка на изкуството и културата благодарение на събраните да творят за него гении на Ренесанса - Браманте, Рафаело и Микеланджело.

Що се отнася до последния, в историческите книги и енциклопедиите пише, че с неговия труден характер и избухлив темперамент, той е имал мъчителни отношения на “любов-омраза” с Юлий II. Връзката им, за която някои хроникьори твърдят, че имала и хомосексуални нюанси, започва с поръчката от папата на Микеланджело да му сътвори грандиозен надгробен паметник. И вече известният скулптор отива в планината зад град Карара в Тоскана, където в течение на 8 месеца избира с присъщите му грижовност и педантичност необходимите за целта мрамори.

Но междувременно Юлий II, пленен от проекта на Браманте за изграждането на новата и величествена базилика “Свети Петър” загърбва идеята за надгробен паметник и разбирайки това едва когато керванът със скъпоценния материал влиза в Рим, Микеланджело побеснява от яд. И когато Юлий II го повикал, за да му възложи да изографиса стените и тавана на Сикстинската капела, където смятал занапред да бъдат избирани неговите наследници, той отговорил с едва прикрита арогантност. Натъртил, че е скулптор - скулптурата била смятана от Микеланджело за благородно и най-възвишено изкуство - и че няма вземане-даване с майсторлъка на фреската.

След това обърнал вкиснат гръб на папата и му препоръчал със заядлив тон да се обърнел за капелата към Рафаело, който наистина бил художник и подходящ за изпълнението на задачата. Но инатът бил темпераментна черта и на двамата, Юлий II продължавал да настоява, че иска него и само него за зограф, тогава Микеланджело извикал колкото му глас държи, че никога, ама никога няма да приеме поръчката. В крайна сметка обаче папата надделял и подпомогнат от повиканите нарочно петима флорентински художници, геният се заел с начинанието.

Но непоносимият му сприхав характер скоро довел до непримирими спорове с неговите асистенти и те един по един си тръгнали, затръшвайки с трясък вратата зад тях. Микеланджело пък ги смятал за толкова некомпетентни, че изтрил всичко изрисувано от тях и се заел сам да изпише площ от 1110 квадратни метра!

Рисувал най-вече, докато лежал по гръб на високо скеле и с осветление само от няколко трепкащи свещи, като залягал под тавана на Сикстинската капела и наоколо в продължение на четири безкрайни години. Работата била трудна, дотеглива, но ставала непоносима поради постоянното, мълчаливо и смръщено присъствие на папата, който всеки ден бил издиган на скелето, за да види отблизо как действа енергичния, холеричен, самотен, но изумителен гений.

А преквалифициралият се в зограф скулптор не харесвал да бъде наблюдаван по време на работа, подлудявала го авторитарната намеса на покровителя му, когато той го карал да изтрие, тоест цензурирал, образи и цели сцени. И на другия ден след поредното натякване, Микеланджело заключил вратата на капелата, но дошлия отново папа започнал да тропа и да настоява с груб глас да бъде пуснат пуснат в параклиса, за да видел за какво плаща.

Накрая маестрото му отворило, Юлий II сам се изкачил по скелето с бастуна си и след като видял до къде е стигнал Микеланджело, запитал с троснат глас кога ще бъде завършен проектът. “Когато аз остана доволен като художник от свършената работа!” - бил отговорът на живописеца. А папата му креснал в лицето: “Искам да завършиш бързо и да ни удовлетвориш напълно!”. След което халосал гения с бастуна си, Микеланджело веднага си събрал багажа и си тръгнал, но бил догонен от пратениците на Юлий II, които му поднесли официално извинение от името на папата и той се върнал.

След близо четири години работа скелето било премахнато, но виждайки свършеното, художникът не останал много доволен, искал да доизкусури куп неща и да прибави нови. Но Юлий II не можел да чака повече, втурнал се към параклиса, останал изумен от цялостната композиция от над 300 фигури и на 31 октомври 1512 г. осветил капелата пред просълзения от удивление елит на Рим и Ватикана. Тези четири години под тавана и върху скелето обаче състарили преждевременно художника, деформирайки го физически и още повече душевно, той отказал всякакви почести и побързал да си тръгне за родната Флоренция с препечеленото.

Но на следващата година Юлий II починал и Микеланджело се завърнал в Рим, за да се изяви този път като скулптор и да използва докарания някога от Карара мрамор. Ами по собствена инициатива вдигнал в базиликата “Сан Пиетро ин Винколи” - любимата на Юлий II - надгробния му паметник, казват с много любов. И според съвременници и днешни изкуствоведи лицето на основната фигура на Моисей имало чертите на мразения, но изглежда и обичан от гения папа.

Но проблемите на Микеланджело със стенописите му в Сикстинската капела не приключили с кончината на неговия покровител-приятел. По време на властвалия във Ватикана от 1534 до 1549 г. папа Павел III художникът бил поканен да освежи някои от стенописите си в Сикстинската капела, която все още не била използвана “по предназначение” най-вероятно заради голотиите, смущаващи уж целомъдрените прелати. Микеланджело веднага се отзовал, заел се с работата и един ден папа Павел III решил да провери докъде бил стигнал Микеланджело със “Страшният съд”, като помолил своя церемониалмайстор - Биаджо да Чезена, да го придружи.

Като една от първите жертви на новия курс става “Страшният съд” на Микеланджело.

Възстановителните и допълнителните работи по грандиозната фреска били в пълен ход и папата попитал своя спътник за мнението му. Биаджо да Чезена веднага остро разкритикувал творбата, твърдейки, че изобразената голота я правела напълно неподходяща за украса на папска капела. След тази присъда Микеланджело, известен със своята холерична, сприхава и отмъстителна природа, не пропуснал да накаже Биаджо да Чезена с изтънчена артистична злоба. В частта от “Страшен съд”, посветена на прокълнатите души, той започнал да рисува съдията в Ада - Минос, изобразявайки го с магарешки уши и голо тяло, увито около змия, хапеща пениса му. В лицето магистратът от пъкъла пък бил досущ като Биаджо да Чезена, церемониалмайсторът се разпознал в картината и помолил папата да премахне изображението му от фигурата на Минос, Но, за негово нещастие, Павел III отказал...

Десетина години по-късно - през 1545 г. бил свикан прословутия Събор в Тренто на Светата католическа църква, който трябвало да даде адекватен отговор на напусналите я протестанти. А те се били отцепили, критикувайки папата и неговото обкръжение заради живота им в лукс, парични далавери и разврат, тоест заради загърбването на основни християнски ценности. Изглежда това уплашило висшите ватикаски прелати и в Тренто те поставили началото на т. нар. контрареформа на църквата, налагаща благоприличие и живот според нейната извечна доктрина.

Въобще Съборът постановил строги правила за свещеното изкуство, изискващи ясни, дидактични и най-вече благоприлични произведения, с цел да се противодейства на протестантската Реформация и на нейните иконоборчески атаки. Като една от първите жертви на новия курс става “Страшният съд” на Микеланджело, защото отците от Тренто поискали фреската да бъзе заличена изцяло. Със задачата трябвало да се заеме папа Пий IV, който властвал от 1559 до 1565 г., но давайки си сметка за величавите измерения на творбата и познавайки добре сприхавия Микеланджело, той отлагал издаването на поисканата от него заповед. И я написал черно на бяло чак през 1564 г., след смъртта на великия творец, като възложил да заличи фреската на неговия ученик, асистент и казват последен интимен приятел - Даниеле Да Волтера.

Той обаче убедил Пий IV да не премахва “Страшния съд”, а само да прикрие с лозови листа, с воали и части от дрехи срамотиите по фигурите от фреската. Речено - сторено, донякъде творбата загубила предишния си страхотен еротичен заряд, но в замяна на това останала за поколенията напред макар и леко “цензурирана”. А Даниеле да Волтера е автор на познатия портрет на маестрото, както и на неговия бюст, направен по смъртната му маска, взета лично от ученика, помолен от учителя да остане до него в последните часове на земния му път.

Доколкото до Караваджо, неговите произведения често били отхвърляни от Ватикана не само заради светиците с лица на проститутки, но и заради грубостта и прекомерния им реализъм, което противоречало на католическия идеал за духовна красота. Като през 1605 г. Караваджо бил пратен на съд от папа Павел V, но не заради поредната му отхвърлена от Ватикана творба, а заради извършено убийство след пиянска свада в римски локал.

Осъден бил на смърт, но успял да избяга от тъмницата, подпомогнат най-вероятно от мецената си Павел V. Може би и защото преди това го бил изрисувал на портрет, който бил определен от изкуствоведи за изключително психологически, става забележителност още на времето, шедьовър е и до днес.