Труд
Автор:
Росен Тахов
Предателство или случайност е пътят към неговата Голгота
Спорната фотография.
Левски е нашият Христос. Апостола е Спасителят на българите от вековното тегло. Носител на просветлението, че не са роби в империята на стамбулските султани. Трошител на ярема и водител към свободата. Заради него ни има днес!
Житието на Исус е изградено от мистерии. Така е и с живота на Васил Левски. Не знаем кога точно е роден, нито къде е погребан. Имал ли е двойници по безкрайните друмища. Предателство или случайност е пътят към неговата Голгота.
Родът на Васил Левски е от карловското село Кочмаларе, сега Отец Паисиево. Там живял Драгой, който имал син Видул с наследник Кръстил. Той е баща на още един Видул и Тудур.
През 1793 г. Тудур преписва „История славяноболгарская“ и в полетата добавя фамилната летопис. Отбелязва, че баща му е обесен в Цариград за заговор срещу султана. Турците убили брат му в Пловдив, а на него кърджалии отрязали ръката.
„На 1812 сене чума ни изтръшка - хроникира книжовникът, - турци ми зае нишана и калъча, устана ми силяха; от Томина неделя ду Игнажден лежах у апсаната у Едрене, па ме пущиа; сичкото беше за убиения Сабри бей от Фелибе, дето го уби наш Кунчу, па забегна у Войнягово, та са скри.“
Кунчо е дядото на Васил Левски. Бил „багрилец“ на гайтани, занимавал се още с търговия на вълна и добитък. Синът му Иван Кунчев наследил гайтанджийството в Карлово. Взема за невеста Гина Караиванова, с която имат пет деца. Второто е Васил, роден през 1837 г., но датата не е известна.
По повод освещаването на паметника в София през 1895 г. фамилен съвет се събира да реши загадката. Установено е, че на 4 юли бащата Иван бил на сватба, но майката Гина я нямало, защото очаквала дете. Съветът приема, че най-вероятно бъдещият Левски се е появил два дни по-късно. Така 6 юли 1837 г. влиза в календара на великите българи.
Предателите
Няма доказателство, че поп Кръстю Никифоров е предал Апостола на българската свобода. Той обаче поема греха за най-грозното издайничество в националната ни история. Попива вината около погубването на Васил Левски и персонифицира предателството изобщо. Името му е нашенски синоним за предател, както в общочовешки план е библейският Юда.
В сянката на отчето се спотайват откровени черни души като Иван Лилов Фурнаджиев. Той е секретар на Тетевенския революционен комитет. След Арабаконашкия обир, Иван казва и онова, което не го питат. Протоколът от разпита е засвидетелствал усилията му да заслужи званието доносчик.
„Кой е Васил, другарят на Димитра, и от къде е?“, питат го чалмите във връзка с Димитър Общи. „Той е от Карлово - докладва Иван. - Променя всяка седмица името си. Със среден ръст е, светлокестеняви мустаци, червендалесто лице и когато приказва, единът му зъб се показва малко навън, повдига малко устната си, а очите му са големи и пъстри.“
„Истинни ли са думите, които казахте, и които тук по-горе са записани? Имате ли някои други сведения? Няма ли да ги кажете, за да принесете услуга на държавата?“, сучат мустак турците.
„В услуга на държавата каквото знаех, казах го. Горезаписаните ми думи са истинни. Аз самичък ви издадох комитетската работа, за да си спечеля заслугата на доносчик“, кръсти се българинът и слага финалната точка:
„Възнаградете ме, това искам ! Ето, аз издавам!“
Погребението
След залавянето в Къкринското ханче Левски е разпитан в Търново. Сетне в покрита каруца е подкаран към София. Конвоят пристига на 30 декември 1872 г. Подробности за следствието е оставила знатната софиянка Йорданка Филаретова.
Апостола посочил Димитър Общи за ренегат, никого не издал, а себе си нарекъл „слуга“ на революционния комитет. „Заради комитета казал така - пише Филаретова, - че неговата цел не била противо тур. народ, нито противо царя, а против чиновниците му, които не изпълнявали точно царските заповеди, и щели да работят дотогава, докогато намерят сгодно време да се явят пред царя и да му съобщят всичките злоупотребления в държавата му, с една реч искат изпълнението на Хатихумаюна.“
Това е султански ферман от 1856 г., който лицемерно гарантира равни права на мюсюлманите и християните в империята.
Васил Левски е осъден на смърт като разбойник и обесен призори на 18 февруари 1873 г. Заровен е в гробището за престъпници. Според народната памет през нощта родолюбиви българи препогребват тялото в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска“.
През 1956 г. археологически разкопки намират там мистериозен скелет. Лесно е било да се установи дали е на Левски. По сведението на предателя Иван Фурнаджиев с оня зъб, който се „показва малко навън“.
Археологът Стамен Михайлов извършва поредното предателство в българската история. Отрича останките да са на Апостола и ги хвърля на боклука. С този решителен акт затваря устата на опонентите!
Фотографията
В документалното наследство на Васил Левски има и едно „фотографическо тайнство“. Така наречената Дяконска снимка, чиято автентичност още не е решена. Левски ли е в окото на обектива или негов двойник?
През 1852 г. Васил става послушник на вуйчо си архимандрит Василий. Момъкът изкарва свещенически курс в Пловдивското епархийско училище, замонашва се в сопотския манастир „Св. Спас“, ръкоположен е в йеродяконски чин под името Игнатий.
Спорният образ е изваден от групова фотография, направена в училището. Популяризиран е в печата през 1937 г., когато се чества едно столетие от рождението на Апостола. Под снимката четем: „Единственият действителен портрет на дякон Игнатий - Васил Левски. Портретът ни е предаден от св. Пловдивския митрополит Максим.“
Левски с килимявката има привърженици и отрицатели. Антропологът проф. Йордан Йорданов е от първите. Той сравнява лицето с онова на знаменосеца Левски в четата на Панайот Хитов и заключава:
„Съпоставката с основните антропологични точки и размери (скулова ширина, долночелюстна ъглова ширина, височина на лицето и др.) показва почти пълно съвпадение на двете лица.“
