Календар на ловеца и въдичаря: Март

Настъпващата пролет разгаря емоциите

Още на 1-ви март си разменяме особени пролетни поздравления и блогопожелания - кичим се с мартеници. Този стар обичай на българския народ вече е станал мила традиция. Така ние, сякаш с един замах, се прощаваме със зимните емоции. Фактически месецът е истински преход между зимата и пролетта. Капризите на мартенското време са пословични. ”Мартенски дъжд да налееш в оцет, лют става”- казва една народна мъдрост. Ту е ясно, ту е мрачно, ту едри снежинки запрехвърчат, подгонени от зъл вятър. Средните месечни температури значително се повишават. Понякога нахлуващите топли въздушни маси покачват температурата и над 30 градуса. Валежите продължават да са незначителни.
През март природата се възражда след унилото зимно съществуване. Това ѝ придава особена жизненост. Появява се новото заешко  поколение. От юг ни навестяват диви гъски, диви патици, бекаси. В разгара си е чифтосването на яребиците.

Отминал е истинският ловен сезон /на практика могат да се отстрелват хищници/. А скитащите кучета и котки не бива да се допускат сред лоното на съживяващата се природна прелест.

Какви са пролетните надежди на риболовците? Така или иначе зимата е сезон, вледеняващ риболовните страсти. Малко са любителите, които независимо от студа и снега упражняват въдичарството. Но затова пък настъпващата пролет разгаря емоциите.

През пролетта рибите са доста изгладнели и активно си търсят храна. Това ги прави по-непредпазливи, а за риболовците се откриват добри шансове. Най-много се „търси” естествената стръв. Речните кефали не пренебрегват и блесните. Най-сполучлив е риболовът на скромните уклеи и кротушки. Особено интересна за ранния пролетен риболов е черната мряна, която е почти неуловима през топлите летни дни. По това време рибите предпочитат плитчините. Готови ли сме за пролетните дни край реките и язовирите? Трябва да се направи основен преглед на всички принадлежности, да се отстранят повредите, да се провери годността на риболовните уреди. Нужно е да се взимат всякакви мерки, за да не помръкне ведрото ни пролетно настроение от неуспешния риболов.

Слуховият орган при бозайниците

Слуховият орган на повечето сухоземни бозайници се състои от външно ухо-ушна мида и слухов канал, средно ухо или, както още се нарича, тъпанчена кухина, и вътрешно ухо, наречено ”охлюв”. Никой не знае точно от какво разстояние чуват различните бозайници. Слухът е особено важен за животните, които търсят храната си нощем, защото очите са несигурен помощник в тъмнината. Лисиците имат много добър слух, а още по-добър-нощните хищници на пустините /пустинната дива котка, лисицата фенек/. Те отдалече откриват шумоленето на промъкващата се в сухата трева мишка или на пълзящия по пясъка бръмбар. Пустинните гризачи пък трябва навреме да чуят и приближаването на врага...
Сърните и дивите свине много бързо реагират на всеки звук-достатъчно е да изпука съчка под краката и те наострят уши и хукват да бягат. Много добър слух имат маймуните и особено полумаймуните. Онези от тях, които ловят през нощта насекоми /като полумаймуните лори и дългопетестият маки/ се ориентират в тъмното главно чрез слуха си.

Домашната котка чува по-добре от нас високите звуци/ например, цвърченето на мишка в мазето/, но не обръща никакво внимание на силния вик, който се чува от 200 метра. Сляпото куче и къртицата, които живеят под земята, не се интересуват от високите звуци, но идеално долавят колебанията на почвата. Това е обяснимо, защото червеите и ларвите не издават никакви звуци и подземните животни ги откриват по вибрациите в почвата и по миризмата.

Поведението на животните

Лисицата край реката

Почти преди 2000 години римлянинът Клавдиус Елиан в книгата, чието заглавие би могло да се преведе „Жива природа”, е писал следното: ”Вървейки покрай брега на реката, лисицата хитро лови риба. Тя потапя опашката си във водата, рибките се насочват към нея и плувайки, попадат в гъстите косми. Когато хищницата ги усети, бързо изважда опашката си от водата, скача на сухо място, изтръсква се, рибките падат на земята и тя ги яде”.

Известният шведски хроникьор и натуралист Олаус  Магнус /архиепископ на Упсала/ в съчиненията си „За хитрата  природа на лисиците” почти дословно повтаря историята, разказана от Елиан. Това му се видяло малко и той добавя нещо и от себе си: ”В скалите на Норвегия съм виждал как лисица потапя опашката си във водата между скалите, после я издърпва с няколко рака, вкопчили се в нея, и ги яде”.

Доста време след това Магнус Ерик Понтопитан /епископ, натуралист и хроникьор/ също разказва за лисицата и морските раци, измамени от опашката ѝ. Но след това никакви научни съобщения не е имало. Ала в приказките на най-различни народи /руси, немци, ескимоси/ лисиците често извършват подобни подвизи.