Колкото повече, толкова... по-малко

Няма важно събитие в историята на Македония, в центъра на което да не са прилепчани

Колкото повече стават сдруженията на българите в Северна Македония, толкова по-малка става ефективността от тяхната работа

Когато си казал “А”, не би било лошо да се изрече и “Б”. А ако се наложи, би могло и останалите букви от азбуката да се изредят от началото до края. Пък и те не са чак толкова много.

Важното е да бъде създадено впечатлението, че има желание проблемът да се освети колкото може повече в дълбочина и широчина по начин, че да не останат тъмни ъгълчета от него. Така че щом сме се захванали да говорим за проблемите на българската общност край Вардар, да вземем да продължим нататък.

В миналия текст поводът за това бе инцидентът с проявеното вербално и физическо насилие над Владимир Перев от Скопие. Всъщност корените на Владо са от Прилеп, много от текстовете, които той написа, а вероятно и ще продължи да публикува, имат за основен сюжет истории тъкмо от града под Марковите кули. Знаете, Прилеп е един от най-изявените български градове през Възраждането, той е прототипът на Преспа в романите на Димитър Талев, пък и къщата на писателя е в стария квартал на града. Който и дом да хванеш в този квартал, все българско ще излезе. Ох, пак ще се отплесна.
В един от тези домове, близо до реката е живеела фамилията Спасевци. В един ден, когато с Трайче Кръстевски - местна културна легенда, се разхождахме там, за да си припомняме историята на тамошните български семейства, стигнахме и до къща, с накривени от времето стрехи, пробит покрив и излющена мазилка. Времето не ù беше простило и тя, както се казва, плачеше за ремонт. Всъщност, вътре вече се въртяха двама-трима работници и Трайче предложи да влезем, което пък става повод и да чуя разказа за нея.

През октомври 1942 г., когато цар Борис III обикаля из Македония, стига и до Прилеп. Домакините са му приготвили най-добрата стая, или може би апартамента в хотел „Югославия“, но той отказва и заявява, че иска да нощува тъкмо в къщата на семейство Спасевци. И го прави. Когато влязохме вътре и един от работниците разбра, че съм от България, каза: „Ела да ти покажа къде е спал Царят“. Явно градската легенда си беше свършила работата и бе запазила спомена през годините за този случай. Стаята бе на втория етаж, до която се стигаше по една скърцаща стълба с огромен риск да се счупи под краката ни. Стая като стая, с паднала мазилка на стената и прозорец с гледка към реката. Малко по-късно обаче, когато се върнахме долу в обширния хол, другият работник ме попита: „Ти некой важен човек от София ли си?“. „Дописник съм на български медии от Скопие, защо?“. „Абе, там, как стои въпросът с българските паспорти, лесно ли се дават, та, не аз, децата да вземат“.

Често в разказите за Прилеп се намесваше и писателят, покойният вече Миле Неделковски, авторът на сценария на „Подгряване на вчерашния обяд“, по който режисьорът Костадин Бонев направи чудесен филм. Миле също бе от Прилеп, беше пълен със спомени и затова винаги продължаваше историите, които Перев разказваше. По стар български маниер винаги имаше готов свой вариант за всяка от тях. Това пък на мен ми даде повод да споменавам, че няма важно събитие в историята на Македония, в центъра на което да не са прилепчани. Независимо къде живеят, те носят родовия знак на родени под Марковите кули.

Та, и Перев така - няма важно събитие от живота на днешните българи в Северна Македония, в което той да не участва. Миле си отиде, големите страдалци от предишното поколение - също, та съдбата стовари върху раменете на Владо задължението да направи връзката между тях и младите генерации. Е, младите са нетърпеливи, искат свое място начело, което на всичко отгоре им личи. Но няма организирана среща на представители на българите от днешна Северна Македония с официални наши институции, на които той да не присъства и да взима думата. Когато българи от Северна Македония на няколко пъти гостуваха при президента Румен Радев, Владо бе там. Българските медии го харесват и търсят, защото говори това, което те искат да чуят, пък и не се налага да му слагат титри отдолу, както някои от тях се престарават да правят. „Всичко му се разбира“, както някои наивно констатират. Но тъкмо поради тази му активна публична позиция някои от доскорошните му съратници, верни на онази приказка за българския казан в Ада, не спират да му удрят клеймото. Който разбрал, разбрал.

Перев беше тук, в София, през миналата седмица на срещата в парламента в Комисията за политиките за българите зад граница. Заедно с него бяха повече от десетина представители на сдруженията на българите откъм Вардар. Бил съм на десетки такива срещи и затова изгледах и изслушах пълния запис, направих го още веднъж и още веднъж и си дадох сметка, че цялата несръчност, неумение и незнание, с които се характеризира политиката ни към българите оттатък границата бе демонстрирана там. Меко казано. Когато си решил да трупаш политически актив като народен представител и председател на въпросната парламентарна комисия, когато това ти е първа среща от този формат и си неин домакин и организатор, ще се приготвиш да слушаш внимателно какво имат да ти кажат гостите, колкото и дълго и на моменти неприятно за ухото да звучат думите им. И задължително ще вземеш да се подготвиш малко повече предварително, за да не изглеждаш като хванат натясно, щом стане по-горещо и някой от гостите извади истински проблем и го сложи на масата.

Стана ли ви ясно, господа вдъхновители и организатори вътре и вън от Народното събрание, че по-големият брой сдружения не дават по-добро качество на защитата на правата на българите оттатък? Та те, представителите им, не се познават помежду си, въпреки че Северна Македония не е нито Китай, нито Индия. И какви са тези призиви от типа „Идвайте, искайте, давайте“. Не това очакват да чуят от вас, от нас, от България. Те са такива, каквито са, и такива ще си останат. А защо вие не сте се постарали до този момент вече да сте били по няколко пъти при тях на място, на терен, а оставате цялата тази дейност на посолството ни в Скопие? Да, по възторга ви: „Вие в Битоля сте голяма работа, имате толкова много клубове“ личи непознаване на старото, да не кажа вечно съперничество със Скопие. То е актуално и до днес и затова при споменаването на единия от двата града другият се обижда и сърди. Отидохте всички заедно, всички политически сили и институции там веднъж, демонстрирахте единство по темата и направихте данданията с откриването на клуба „Иван Михайлов“ в Битоля и така сложихте началото на края му, а Люпчо Георгиевски превърнахте в жертвен агнец на болната от омраза власт в Скопие. Няма нужда от фойерверки, а от внимателна, интелигентна и търпелива работа. Настоявам на това - интелигентна.

Ако не сте разбрали, да ви кажа. Сред българите в Северна Македония тече борба за лидерство и за моралното наследство на онези от генерацията, която вече я няма. Онези, старите борци за българската кауза се „съревноваха“ чрез това кой колко пъти е бил приет в посолството, колко кафета повече е изпил с посланика, и други такива наивни критерии. Но тях вече ги няма. Остана един Владо Перев и още неколцина, които пък гледат да не стоят под светлината на прожекторите. Имат си своите съображения и трябва да бъдат разбрани. Сегашните нетърпеливи тамошни българи се хвалят с това кой при кого и колко пъти е бил на среща в София, кои политици и институции стоят зад тях. Колкото по-нависоко стоят тези политици, толкова повече точки се трупат в борбата за лидерство, представете си. На всичко отгоре съществува и видима ревност между българите от Северна Македония, които вече живеят в България и онези, които са останали по местата си и продължават да се борят за българската кауза там. Нещо като „сдружението ми е по-яко от сдружението ти“. На личностна основа това би изглеждало така - тормозът над мен е по-голям от тормоза над теб, на който си бил или си подложен. Звучи грубо, но трябва да се каже.

Цялата тази ситуация е безкрайно тъжна, поне за мен. Хич не искам да съм на мястото на хората у нас, които се опитват да трупат политически капитал на гърба на тежката съдба и битие на българите откъм Вардар. Да, те не са едни и същи, различни са и това е хубаво. Но не съм оптимист за бъдещето на тези смели хора и техните сдружения, не съм. И ако оттук нататък имаме храбростта открито и честно да говорим за проблемите им, такива, каквито са, а не такива, каквито ние искаме да ги виждаме и представяме, ще приема, че срещата в парламента е била полезна.