Левски и новата българска държавност

Неговите живот и дело (но не на думи) са мерило за достоен човек и отдаден на каузата за освобождението за българските земи политик

В южните пазви на Балкана са се сгушили малки градчета, за които миналото е повече от бъдещето – Карлово, Калофер, Сопот, Клисура, Котел. През Възраждането тези бунтовни гнезда променят хода на историята – техни смели синове виждат в борбата „народна, незабавна, отчаяна“, че е изход от тиранията. Безспорно сред тези синове, които гледаха на смъртта като на „приятел, брат“ се извисява личността на Васил Левски. Неговите живот и дело (но не на думи) са мерило за достоен човек и отдаден на каузата за освобождението за българските земи политик. 

Роден преди 186 години в Карлово, Левски днес изглежда все по-далечен. Сякаш не се е раждал, а е плод на въображението на хората, мит или легенда, която броди из Балкана. Левски, когото познаваме от детството през „Апостолът в премеждие“ (по Вазов) и „Апостолът на свободата“ (Мерсия Макдермот), не е онзи, който с търпение и политическа мъдрост през създаването на Вътрешната революционна организация, проектира как трябва да изглежда новата българска държава. Революционно-демократичната политическа доктрина на Левски е уникално постижение за европейската прогресивна мисъл през 60-те и 70-те години на ХІХ в., пише Никой Генчев. 

Политическите идеи на Левски се съдържат в неговите писма, дописки и в „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“. Те са оригинално постижение в националноосвободителните борби на българите за независима държава през ХІХ в., защото преминал през четническите усилия вижда отхвърлянето на деспотската система чрез всенародна революция. 

През идеята за национална революция могат да бъдат изведени възгледите на Левски за устройството на бъдещата българска държава и за това на какви основополагащи начала ще се развива тя. Подбудите за революция Левски определя в „Наредата“ – „тиранството, безчовещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров“. Той определя османската политическа система като „деспотско-тиранска система“, в която господства „правото на силата“, където „безчовечно беснеят турските кеседжии и еничари“. Оценката на Левски за османската държавна система е сходна с тази на Монтексьо – източна деспотия и теократична държава, в която Коранът е едновременно източник и на вярата, и на закона. Изходът за Левски е националната революция: „С една обща революция да се направи коренно преобразуване на сегашната деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република (народно управление)“. А за онзи, който презре и отхвърли предначертаната „демократска република“ и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система, то ще се счита за неприятел на отечеството ни. 

Въз основа на запазеното писмено наследство на Левски, може да бъде направен обоснован извод, че идеалите му за бъдещите българска държава и общество почиват върху значимите постижения на демократичната и републиканска мисъл. „Ще имаме едно знаме, на което ще пише: „Свята и чиста република“. Същото желаем и на нашите братя сърби, черногорци, румънци и пр., да не останат след нас...“ . „Там, дето живее българинът, в България, Тракия и Македония, па от каквато и да е народност да живеят..., ще бъдат равноправни с българина във всичко“. Тази република ще се изгради на основата на свободата и на равенството, така както са прокламирани във Френската декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г. Всички народи в нашата държава „щат живеят под едни чисти и свети закони, както е дадено от бога да живее човек. И за турчинът, и за евреинът и пр., за всички еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът“. Защото „днешният век е век на Свободата и равноправността на сичките народности“. Всяко човешко същество, добавя Левски, желае „свободно да живее и да се наслаждава с природата божия, иска да бъде човек“.

В цялостната си дейност Левски прокарва принципа на вишегласие (мнозинството). Този принцип е основополагащ в модерната политическа демокрация. Той многократно настоява „всички да се ръководят от вишегласието“; „както речат повечето игроводи, така ще играем“; „по вишегласието трябва да се гледа в самото място“; „ти ли трябва да вървиш по народното вишегласие или милиони хора след една глава“. Демократът и републиканецът Левски смята, че в основата на републиката трябва да залегне „един общ закон, който по вишегласие от всички народности ще се избере“. Този „общ закон“ може да бъде единствено „основен закон“ или Конституцията (Снежана Начева). 

При народното управление според Левски трябва да се издигне „храм на истината, правата и свободата“ и да се даде място на „съгласието, братството и съвършенното равенство между всичките народности: българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни във всяко отношение – било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото било – всички щат спадат под един общ закон, който по вишегласието от всичките народности ще се избере.“. 

Анализът на политическите идеи на Левски може да бъде обобщен с извода, че в свободната, „свята и чиста република“ всички граждани са равни в правата и задълженията си. Няма да се допуска неравно третиране между хората и всички те ще са равни през закона. За Левски е безспорно, че всички граждани в „нашия рай“ България трябва да имат равни политически права, да могат да създават и да членуват в политически партии, да участват в управлението. Народното управление трябва да се осъществява на основата на светски закони, които се приемат от мнозинството и след приемането им всички трябва да ги зачитат и спазват. За неизпълнение на законите следва да се налагат наказания. 

Политическият идеал за републиката на Левски следва да бъде анализиран в контекста на модерния републиканизъм. При него на преден план се извежда връзката между индивидуалната свобода и стремежа към общото благо. По своята същност, републиканизмът е светски. Републиканската политика не се стреми да направи хората щастливи, а да намали човешкото страдание. Тя е дело на гражданите, които обичат отечеството си и политическата свобода; които умеят да служат на общественото благо, за да не служат на властимащите. В прогресисткия прочит на политическите идеали през втората половина на ХІХ в. републиканизмът и демократизмът са се схващали като синоними.

Малко от водачите на националноосвободителни движения през ХІХ и ХХ в.  са способни на хуманност, на толкова доблест, на такова прозрение като Левски в уважението си към другия. И днес нашият свят се разкъсва от войни и расови и религиозни борби и има нужда от духа на Левски, пише Мерсия Макдермот. Всеки патриот трябва да разбере, както Левски е разбрал някога, че свободата и правдата са неделими, че всички сме хора, че всички сме равноправни. Както и че „дела трябват, а не думи“!