Музеят „Яворов“ - истинската история

Да върнем блясъка на тази културна институция

Защото трябва да ценим познаването на миналото повече от вярата в бъдещето

Йосиф Радионов свири на церемонията.

Вежди Рашидов като министър на културата инспектира ремонта на музея.

Явора Стоилова, внучка на Пейо Яворов, на откриването на музея след ремонта.

Колкото и да е странно за времето на чалгата, но редица от литературните ни музеи имат облик, място и категорично присъствие. Това са музеите на Вазов в София, в Сопот, а защо не и в Берковица; на Алеко Константинов в Свищов; на Дебелянов в Копривщица; на Вапцаров в Банско и в София; на Йовков в Добрич /въпреки отдалечеността му от културните маршрути/; на Яворов в Чирпан; на Ботев в Калофер; на Емилиан Станев в Търново; на Гео Милев в Стара Загора. Но всички те трябва да отдадат предимство на музея “Яворов” в София. В последно време то е в общественото одумване – повече дребнаво, отколкото същностно. Трайното първенство, обаче, е: и изначално – заради трагедийния знак от станалото в къщата; и извоювано – заради високата марка на културно - пропагандното му всекидневие; и натрапено – заради опасността музеят да изчезне след 1990 г. Преди дни по добрия повод отново да бъде открита за посетители битовата му експозиция чух немалко елейни слова за музея и бъдещето му. Но тренираното ми ухо долови в поканата за посещение изискването в помещенията да влизат само по 5-6 души едновременно.

И тогава реших да припомня историята на къщата. Защото ценя познаването на миналото повече от вярата в бъдещето. Имаше някаква поучителна /?/ сентенция, че който владее настоящето, променя миналото, т. е. историята. Аз пък ви казвам, че, който познава миналото, може не само да предрича бъдещето, но и да го постига по добър начин, избягвайки ненужни сътресения с повтарянето на стари неудачи.

Къщата-музей “Яворов” е открита за посетители в 1958 г., като решението за създаването й е взето няколко години преди това. Благодарение на изключителните усилия на племенницата на поета Ганка Найденова-Стоилова и въпреки – според легендата, несъгласието на главния секретар на Съюза на БП Христо Радевски. Арбитърът с повелителен жест Вълко Червенков решава: Да бъде. Същият култ към личността, който в 1952 г. брани Димитър Димовия роман “Тютюн” от освирепели завистници - колеги на белетриста. И едва ли е бил воден от висши партийни съображения, просто е съзнавал какво е Словото и какво е Яворов.

Ганка Найденова като първи директор е и създател на културната програма на музея, която следовниците й успешно развиваха. Така той освен място за благоговейно-мистично преклонение стана и място за срещи с Яворовото слово, сетне – и със Словото на други български литературни първенци.

Но още при създаването са допуснати две грешки, които изиграват основна роля за съдбата на музея след 1989 г. Едната е инженерна и тегне върху сградата. Къщата е била двуетажна, вероятно с нисък таван. При приспособяването й за музей той е преустроен като трети етаж /за зала/, като между него и втория е излята бетонна плоча. Основната конструкция е гредоред и новият тежък товар вече е нанесъл щети. /Затова и сега музеят ще приема само по 5-6 души едновременно./ Които, за да не донесат фатални последствия, могат да се отстранят с нови инженерни решения – бетонни колони.

Втората грешка е административно-организационна и се отнася за собствеността на музея. При откриването му 2/3 идеални части от къщата са били частна собственост. Другата 1/3 държавата е отнела от собствениците заради неплатени от тях данъци. Не знаех това. Научих го случайно в 1988 г., въпреки че вече 10 години работех в Националния литературен музей. Заварих в счетоводството две женици, сестри, собственичките, които бяха дошли да си получат мизерния нормиран /тъй се казваше/ наем. Те си тръгнаха, заразпитвах и узнах истината. Стана ми жал за тях и от видяната мизерия. Но изпаднах и в шок – в мене живее правилото, че фундаментът на всяка културна институция е собствената сграда. Използвах мига на подобрените ми, иначе винаги лоши, отношения с директора ни Георги Свежин. Докато той се съвземе от моята дързост, буквално му наредих още от утре да поиска от Министерството на културата да овъзмезди жените с по един апартамент. А ние да станем собственици.

Накратко – разделихме се, след като той “реши”, че това е “интересно”, че ще “помисли” и ще види “какво да се прави”. Но присъщата му административна ленивост и увереността, че властта е вечно наша, са му избили от главата всякоя мисъл за действие. После, после и ние преминахме от окопно мълчание в гореща война, и наоколо закипя Перестройката. И аз просто изгубих настоятелността си.

Дойде 10.ХІ.1989 г. Сестрите смениха покорността си с дързост, а безсилието си – с всесилните тогава адвокати-политици. И принудиха музея да освободи първия и третия етаж. Получи ги Сдружението на БП и в. “Литературен форум”. Спомням си досадата, с която преговарях как да влизаме в музея, как да ползваме стълбища и сервизни помещения – те са в мазето на сградата.

Станах директор на Националния литературен музей в 1995 г. след конкурс, всъщност първият назначен след конкурс директор на тази институция. И първата ми работа беше да организирам среща за консултации със създателката на музея “Яворов” Г. Найденова. В нейния дом отидохме със заместник-министър на културата и с главния юрист на Министерството. На срещата крояхме планове за светло бъдеще /като сега/, как държавата да опита да откупи и другите 2/3 от къщата. Сметки без кръчмар! Защото още преди да бъда назначен, неизвестно за НЛМ, неизвестно и за поредното ново ръководство на Министерството /длъжно да участва като собственик!/, незнайно как сестрите си върнали отнетата 1/3 – за неплатени данъци. А не по Закона за конфискация на едрата градска собственост от 1948 г. И все пак знайно – беше време, когато част от политиците бяха като Дебелянов: “през деня неуморно изграждам,/ през нощта безпощадно руша”. Само че до обяд градяха закони, чрез които след обяд рушаха или заобикаляха, за да унищожават държавността и духовността. А администрацията, след като й отшумя страхът от съкращения и гонения, отново премина в бюрократично настъпление. Време, в което покрай лошото в миналото пращахме в бездната на забвението и духовността. С активното участие на призваните назначени да отстояват и укрепват държавността.

Музеят “Яворов” стана лош, защото беше създаден в тоталитарно време. И затова трябваше да изчезне или да се свие в границите на битовата си експозиция. Спомням се как споряхме на стълбището на музея с представители /видни/ на Сдружението на БП, които с крясъци аргументираха нелепостта си, че музеят може да го има само в стаите, дето е живял поетът. Както бил музеят на Балзак в Париж. Видели хората Европата, та дъската им захлопала.

Сестрите, смирено влизащи в счетоводството до 10.ХІ.1989 г., сега отказваха всякакъв диалог. И продадоха къщата. Но не на държавата. А музеят, треперейки за съдбата си, кротуваше. През 2002 г. Министерството на културата осъществи мечтата на Г. Свежин да ме няма в НЛМ. Тъй че нямам ясна представа колко препродажби на къщата е имало. Факт е, че сега собственикът има добро отношение към музея. Не знам нищо за другите, но поне един от тях е купил къщата с надеждата тя да се срути заради конструктивната нелепост. И с помощта на законовата нелепост, че ако паметник на културата се саморазруши, се разрешава ново строителство, да е чакал този момент.

Но духовността на Яворов и духът на Лора, самоубила се в къщата, се оказаха жилави. Ни къщата падаше, ни държавата я беше еня. Преди време музеят беше затворен за посетители, подобно на още къщи-музеи в системата на НЛМ. Та се налага сега, след някакви ремонти, те един по един да бъдат отново отваряни. Разбира се, това е добра стъпка за всеки от тях.

Но музеят на Яворов иска още две съществени неща: да бъдат поправени старите грешки със собствеността и конструкцията. За да бъде върнат блясъкът му на културна институция. Има ли условия за това? Май – да! Като че ли мина изтребителното пиянство на държавата. И сега в стадия на махмурлука и на натиск отдолу понякога тя е в състояние да взема верни решения. /Изобщо в ново време всичко смислено, станало у нас, се върши от неизвестни или малко известни Дон Кихотовци. Които – доколкото това е възможно, заместват или поправят сторените от властта беди./ Затова сега вярвам, че органите на държавността ще се вслушат в гласа на разума. И след като всички: НЛМ, т. е. доказаната във времето важност на музея “Яворов”; Министерството на културата /и други държавни органи/ и сегашният собственик Васил Панчев, срещнат на едно място своите интереси, пак ще Го бъде. Защото, след като всичко вече е само един лош сън, се разбра, че вечното е Яворовата духовност и неустоимият и непобеден български дух и жадност да се пазят и създават светини.