Не за училището – за живота да се учим!

Образованието беше много важна ценност, но вече не е

Не сваляне на изучавана материя в по-долни класове ще повиши желанието за учение, а дали учениците разбират онова, което учат

През изминалите дни чрез медиите станахме свидетели на шокиращи случаи на насилие. Не че е за пръв път, но концентрацията постави множество въпроси – за бездействието на полицията, прокуратурата, съда, разбързалите се депутати да увеличат наказанията, които не единствено възможното решение, но на заден план остана въпросът за възпитанието и обучението на извършителите на насилствените деяния в миналото.

Ескалацията на насилие в обществото не е уникален и неповторим проблем, който никога не се е появявал по света. Затова и преди да се вземат половинчати мерки, да уточним къде се крие коренът на проблема с насилието в българското общество и как други общества са се справили с него. Личното ми мнение е, че правото на силата стана норма преди повече от три десетилетия и оттогава няма промяна, напротив, задълбочи се.

Ролята на родителите надделява над ролята на улицата във възпитанието на младите хора. Допълнително спомагат за създаване на „агресивни“ хора всевъзможни микрообщества – през семейството, групата в детската градина, класната стая, университетската аудитория, състоянието на отношенията в работния колектив, пътуването в обществения транспорт, а пътуването с автомобил по националната пътна мрежа е ежечасна среща с агресивни хора, които са готови да се борят за предимство на пътя с юмруци. Пътнотранспортните произшествия са последица от агресията, с която се шофира. Нека да не забравяме и медиите, чиито информационни емисии често се свеждат до представяне на криминалната хроника. Тогава?

Увеличаването на наказанието за средна телесна повреда изглежда като кръпка върху стара дреха. Друго предложение, по което тепърва ще има дискусии, е да се изведат сред основните конституционни начала като „стратегически национални приоритети“ образованието, науката, културата и опазването на културно-историческото наследство (предложение, което не е безспорно, за допълнение на чл. 23 от Конституцията в Законопроекта за изменение и допълнение на Конституцията на Република България, № 49-354-01-83 от 28/07/2023 г.). Независимо от заявката за „стратегически национален приоритет“ относно образованието, днес то няма този авторитет в реалната българска действителност и не е гаранция за успех. Образованието беше много важна ценност, но вече не е.

Няма спор, че в основата на възхода на една държава и в просперитета на едно общество е образованието на поколения синове и дъщери в социума, още от Античността (Платонова академия в Атина), през средновековните манастири и университети, до съвременното разбиране за учене през целия живот. В хронологичен план обучението и образованието преминават през четири етапа – начално, когато се усвояват елементите на минималната грамотност, четене, писане и смятане; основно, когато се навлиза в света на науките; средно или гимназиално, когато човекът получава широки знания за света или/и конкретни професионални умения, и висше, когато знанията и уменията се задълбочават до експертна компетентност, а културата на разбирането на околния свят се придобива на високо ниво.

Понастоящем в повечето страни по света обучението в училище е задължително за всички деца до определена възраст. У нас тази възраст е установена на конституционно ниво и е 16 г. Отделен е разговорът за това дали не трябва да се повиши на 18 г. или да се определи до завършване на средно образование.

По всеки повод, свързан с образованието, следва да се отрича наложеният модел. В науката последиците станаха видими бързо след отмяна на Закона за научните степени и научните длъжности и налагането на Закона за развитие на академичния състав в Република България (2010). Значителният брой придобити образователни и научни степени (т. нар. „малък“ и „голям“ доктор) и повсеместни хабилитации за десетилетие понижиха качеството на науката, вместо да го увеличат. Само отмяната на ЗРАСРБ и нова философия (и контрол, вкл. за качествата на представените публикации в процедурите) ще подобрят след от 4 до 10 години състоянието на науката и на висшето образование. Но освен в науката моделът се вижда още по-отчетливо в средното образование. Отмяната на Закона за народната просвета и замяната му със Закона за предучилищното и училищното образование (2015) също има негативни последици върху състоянието на образоваността на завършващите зрелостници от година – две насам (вижда се разликата при първокурсниците в университетите) и дава основание да се критикуват дефектите във философията на Закона.

Казано най-общо, онова, което децата учеха (учехме) в училище до 11. или 12. клас, беше събрано до 10. клас, т.е. до 16 г. Значи трябва да търсим решението на проблема, след като има задължително обучение до 16 г., в учебните програми. Какво прави Министерство на образованието и науката – предлага (публикувани на 27/07/2023 г. проекти на Заповеди за изменение и допълнение на Заповеди за утвърждаване на учебните програми, като бележки, становища и предложения по проектите могат да бъдат изпращани до 28/08/2023 включително) промени в учебните програми за общообразователната подготовка… от I до X клас. Така напр. Вазовите „Левски“ от „Епопея на забравените“ и „Под игото“ да се преместват от Х в IX клас, за да се освободи учебно време за десетокласниците да се подготвят за Национално външно оценяване.

През този единичен пример можем да изведем поне две погрешни решения, които се възпроизвеждат: 1) не сваляне на изучавана материя в по-долни класове ще повиши желанието за по-прилежно и старателно учение, а дали учениците разбират онова, което учат. Непознатите думи рано отказват учениците да четат учебниците камо ли книги, вкл. задължителните в списъка за следващата учебна година; 2) учениците не трябва да мислят постоянно за оценките – външно оценяване или държавни зрелостни изпити, а да знаят, че придобитите знания ще им помогнат в живота. Както в началото на новата ера римлянинът Луций Аней Сенека казва, че „не за училището – за живота учим“ (Non scholae, sed vitae discimus), така и във третото хилядолетие българското училище не трябва да е място за престой, докато дойде време за частните уроци, а да дава знания за живота. Няма лесен път от земята до звездите (Non est ad astra mollis e terris via), иначе на земята животът ще е беден за всеки, не който има малко, а за този, който иска да има повече и знае по-малко.