Нощта на дългите лъжици

В България тази притча беше забравена през последните няколко години

Някога Хорхе Букай служеше за ограмотяване на устремените към „едно Ферари с цвят червен“ напористи интелектуалки. Сред най-известните му притчи е тази за „дългите лъжици“. Впрочем, тази притча отнасяме и към султанския везир и неговите министри и навярно е съчинена, веднага след като първият маймуночовек успял да издълбае едно прилично парче дърво. В България тази притча беше забравена през последните няколко години поради това, че едно гладно и (донякъде) младо поколение заяви с гръм и трясък (от алуминиеви чинии): „Изплаши се! Ние идваме!“

Поколението нахлу с комсомолски устрем в общата трапезария, събори столовете и скъса менюто, с което сътвори церемониален безпорядък. То размаха една твърде дълга за неговите ръце дървена лъжица, с която се опита да изчегърта ретроградния суджук от устата на Гражданите за Енергично Разграбване на България, налагайки ги при това със същата лъжица по главата.

Двете действия се оказаха непосилни едновременно, поради което някой, яхнал летяща метла, изгаси осветлението и увеличи безпорядъка. След запалване на свещите (токът изтече към външните покрайнини на Русия), бойното поле в трапезарията светна както следва:

Харвардското разклонение на младите гладници седеше върху куфара с багаж за острова в Тихия океан и разтриваше прясна синина по парапета си със салфетка, покапана с гуакамоле на кристали. Лъжицата му беше счупена и разклонението шумно настояваше за нова, сребърна и още по-голяма.

Бидейки по-дърти и по-обиграни, Демократичните Безсребърници се оглеждаха за реформирана пътечка към общия супник, който все още стърчеше почти пълен върху масата. (Но вечната мъка на Безсребърниците е в това, че в ръцете им обикновено попада чаена лъжичка, която, макар и сребърна, е малка за хипопотамска уста, пък понякога и такава лъжичка няма.) Междувременно отлежалата група на Правосвободните се оказа вътрешно захапана за правото на първа ръка върху дръжката на тяхната лъжица. (Външно изглежда като поколенски сблъсък между Стария лъв, със захабени вече зъби, и младия претендент за ловния периметър около супника, барабар с лъвиците около него. Младият претендент, впрочем, изглежда способен да държи не просто лъжица, а черпак.) Червените мобифони пък притеснено се препъваха в обстановката, чудейки се защо след всяко пристъпване на прага техният (кухненски) инструмент се скъсява с по един сантиметър.

Навъртаха се и хора, на които сякаш не им е там мястото. Някои размахваха меч вместо лъжица. Други надничаха през вратата, след като веднъж бяха проникнали вътре с (и)вилици, та се наложи при втория опит фейс-контролът да ги спре, преценявайки на око, че вилиците са с отклонение една хилядна от стандарта. Племето на зулусите, първо изцяло прегърнало кухненския съд, друсаше кючек около огъня с правилно оразмерен прибор, доволно, че не съзерцава пак банкета през прозореца. Странно изглеждаха Възрожденците, които повече приличат на хора, готови да издърпат покривката на масата, заедно с целокупната посуда.

В суматохата само Енергичните Граждани запазиха хладнокръвие. Крепейки с една ръка залитащия супник, те предложиха с другата ръка да сипят на всеки, който е готов да си седне на стола, без да завлича покривката. И за да не клати никой масата, предложиха решението от притчата. Тъй всеки получи според (не)желанията си. Харвардианците се скриха намусено в куфара, готови да изпълзят веднага щом чуят ново дрънчене от кухнята. Безсребърниците изтърваха лъжичката си в един процеп на дюшемето и сега се озъртат в безпомощно недоумение. Мобифоните предпочетоха една последна мръвка от врабче в устата вместо нищо в небето. Зулусите примляснаха и изпуснаха компромисен въздух над главата си, а Стария лъв получи обещание за вчерашен бульон, вместо пържола, която без друго вече не му е по зъбите.

И всички изслушаха клетвата, която, кой знае защо, прозвуча като шум от доволно сърбане.

*Авторът е преподавател в УНСС, катедра “Международни отношения”, автор на книги на български и немски език