„Парадоксалната нормалност“ във връзките ни със Скопие

Странните ситуации в отношенията ни със Северна Македония продължават и при новите власти

Как един футболен мач даде пример за общуване на политиците от двете страни

Чудейки се преди години как да определя отношенията ни с Република Македония, стигнах да извода, че те са пример за някаква „парадоксална нормалност“. Написах няколко текста по темата, най-обемният и задълбочен е в списание „Македонски преглед“ на Македонския научен институт. Изговорих аргументите за подобна оценка в предавания по електронните медии, където бях канен. Сега, когато преглеждам написаното и си припомням изговореното, стигам до извода, че въпреки смяната на властта в Скопие, нещата не са се променили много. Дори никак, само са се „настанили“ в огледалото за обратно виждане.

Не беше толкова далече времето, когато изведнъж, след дългия и мъчителен застой в отношенията ни с Република Македония, се отвори прозорец на надежда за по-доброто им състояние и бъдеще. Лидерът на социалдемократите Зоран Заев бе успял да състави коалиционното правителство с подкрепата на Демократичния съюз за интеграция (ДСИ) и въпреки загубата си на парламентарните избори на 11 декември 2016 г. от ВМРО-ДПМНЕ на Никола Груевски, формира парламентарно мнозинство и стана премиер.

Една от първите държави, в които Заев отиде на посещение бе България, където на 20 юни 2017 г. заедно с премиера Бойко Борисов неочаквано, но напълно символно посетиха паметника на българския цар Самуил в София. Двамата си дадоха обещание да подготвят и подпишат Договора за добросъседство, приятелство и сътрудничество, един български проект, който отлежаваше дълги години под купищата папки в най-долното чекмедже на чиновниците във външното министерство на Република Македония.

Заев удържа обещанието си и заедно с Борисов подписаха документа на 1 август 2017 г. На другия ден двамата се поклониха заедно пред тленните останки на Гоце Делчев в саркофага в двора на църквата „Свети Спас“ в Скопие. Само да добавя, че това бе първата, но не единствена проява на опита на двамата премиери да дадат пример как политиците и обществеността от двете държави да се отнасят към общата ни история и към героите и събитията от нея. На няколко пъти Заев и Борисов си размениха още посещения, все около знакови дати и положиха цветя пред паметници на личности, които до онзи момент, пък и сега, при новите управляващи в Скопие, служеха повече за подялба и трупане на омраза, а не за разбирателство на хората от двете страни на границата.

И нещата потръгнаха. Започна работа Съвместната историческа и образователна комисия, продукт на Договора. Проведе се първото заседание на двете правителства, при това в родния град на Заев - Струмица, един много симпатичен знак на приятелство и гостоприемство. Приеха се програми за развитие на сътрудничеството в различни области, начертаха се планове за жп и шосейни комуникации, и какво ли не още. Създаде се впечатлението за добро лично приятелство между двамата премиери, което, винаги съм твърдял това, може да е основа и за развитието на двустранните междудържавни връзки, и за повишаване на тяхната ефективност.

Добре де, а къде е парадоксът? В българското разбиране за изграждане и развитие на отношенията с новата държава Република Македония преобладаваше мнението, че успех може да има само тогава, когато на власт там е партията ВМРО-ДПМНЕ. Партията, чийто лидер бе Любчо Георгиевски, бе една от двете основни политически сили в страната заедно със Социалдемократическия съюз на Македония (СДСМ), произлязла от Съюза на комунистите на Македония. Някак си естествено се приемаше, че управляващият у нас Съюз на демократичните сили по-трудно би намерил общ език с бившите комунисти край Вардар, отколкото с ВМРО-ДПМНЕ, вече определила се за дясноцентристка с християндемократически профил. А и СДСМ на Бранко Цървенковски вербално, а и с действията си не даваше никакъв знак, че би могла да излезе от идеологическата матрица за отношенията със съседна демократична България, наследена от някогашната Титова Югославия.

По времето на управлението на СДСМ преднамерено бе създаден така нареченият „езиков спор“, който блокира всеки опит за отваряне на двете съседни държави една към друга. Ирационалният спор бе решен още в първите месеци, след като ВМРО-ДПМНЕ победи на изборите през есента на 1998 г. и премиерите Любчо Георгиевски и Иван Костов в София на 22 февруари 1999 г. подписаха двустранната Спогодба, която по-късно, през 2017 г. бе вписана в по-голямата си част в Договора. Заедно с работещата формула за езика на документите между двете държави в нея като много важно бе вписаното задължение да не се допуска дейностите на едната страна да се тълкуват като намеса във вътрешните работи на другата.

Второ, Зоран Заев и Бойко Борисов бяха лидери на управляващи партии, които членуват в различни европейски семейства. СДСМ от Северна Македония е член на Партията на европейските социалисти, където е българската БСП, да речем. Докато ГЕРБ е в Европейската народна партия. Някак си странно звучеше онзи първи опит да бъде преодоляна идеологическата бариера, която разделя двете партии и техните лидери. Но пък опитите им да гледат прагматично на двустранните ни отношения будеха симпатия. Имаше основания да се смята, че има и по-дълбоки, странични геополитически мотиви за затоплянето на връзките ни. Това стана ясно само месеци по-късно, когато правителството на Заев подписа с Гърция Преспанския договор, вкара неговите клаузи в конституцията на страната и промени името си на Република Северна Македония. Пътят ѝ към членство в НАТО бе открит.

Може да изброявам и други аргументи, но и това е достатъчно. Дали бе парадоксална или не, а аз приемам, че бе, онази нормалност в отношенията ни за онзи кратък отрязък от политическото време, която бе полезна със своята динамика и резултати? А защо твърдя, че тя продължава, само че с изкривена оптика? Защото на власт в Скопие сега е тъкмо ВМРО-ДПМНЕ, която някога приемахме за логичния партньор на България. И помагахме партията да се утвърди и развива като основен политически фактор в държавата, в това число и за изборната ѝ победа през есента на 1998 г.

Но тъкмо сега антибългарската реторика достига небивали размери, двустранните ни връзки са на равнището на нулата. И отново възниква въпросът, който напоследък все по-често задавам, без да получавам отговор: как така се стигна до ситуация, при която партията, която винаги е получавала подкрепата на България и която през първите години на суверенна и независима Македония винаги е била облепвана с етикета „пробългарска“, днес, когато е управляваща, води политика, основана на омраза, обиди и остро противопоставяне на страната ни? Да не говорим за истинската инквизиция, в това число и чрез целево законотворчество, към съгражданите им с българско самосъзнание. Къде беше родната дипломация, къде бяха сестринските партии от България с работата си с партньорите покрай Вардар? Къде…

Иначе един футболен мач във Варна с познати популярни личности и от двете страни на границата показа, че духът на приятелството и доброто съседство е все още жив. Няма как да е иначе. Та почти половината от отбора на гостите от Скопие имаха кариера и в български отбори и бяха любимци на публиката. Ама и това е май един пример на „парадоксалната нормалност“, в който спортистите да дават пример на политиците как да се дружат и заедно да вършат добри дела.

Ако има кой да види, чуе и осмисли това.