Помните ли бежанския лагер „Радуша“?

България тогава пое издръжката на един от лагерите край Скопие

Чух онази сутрин от екрана на една телевизия майсторката на документални филми Адела Пеева да споменава, че покрай войната в Украйна някак си загърбихме темата за отношенията ни със Северна Македония. Права е. В „Труд“ вече писахме подробно за това. И за да не се случи така, че в един момент временното ни разсейване на вниманието към Скопие да ни поднесе неприятни изненади, за каквито вече упорито се шушука насам и натам, ще си позволя за припомня някои събития и личности от историята на новата държава. При това, за да бъде коректен, ще се опитам да ги впиша в актуалния контекст на новините от последните дни.

Всъщност войната е това, което виждаме и чуваме извън лаконичните военни сводки. Става дума за трагедията на хората, които търсят спасение далече от терена на военните действия. Хрониките изобилстват от кадри с бягащи жени и деца, основните жертви на всяка подобна ситуация. Позната ми е тази картина - през пролетта и лятото на 1999 г., когато бежанска вълна от Косово заля съседната Република Македония.

На 24 март вечерта силите на НАТО бяха започнали въздушни нападения над Съюзна република Югославия, наричана още „остатъчна“ или „Трета“, в състав от Сърбия и Черна гора. Но косоварите бяха започнали да се изтеглят от дотогавашната сръбска провинция малко по-рано.

Косово има два гранични пункта с Република Македония - единият, по-оживеният, е този на „Блаце“. Вторият пункт е високо в планината, при Яжинце. Докато „Блаце“ е само на 19 км от Скопие, за Яжинце се стига чрез серпентина от завои из Шар планина. Вече бяха тръгнали първите семейства, които да търсят подслон извън Косово, където полицейските и армейски сили на Слободан Милошевич воюваха с Армията за освобождение на Косово. За това е писано и говорено много, но и тогава, както сега, страдаха предимно жените и децата. Ходехме често на „Блаце“ и основното предчувствие, което се раждаше там, бе очакването за сериозна хуманитарна катастрофа. Вярно, имаше и режисура, имаше и театралност при посрещането на семействата, които идваха от страна на Косово.

Скоро в Скопие не останаха хотели, незапълнени от дошли от Косово семейства, вярно, от хора, които можеха да си го позволят. Втората посока на търсене на убежище бяха местните албанци, които, верни на зова на кръвта, приютяваха своите близки от другата страна на границата. Във върха на кризата през пролетта на 1999 г. в Скопие и в западната част на държавата имаше местни семейства, които бяха приютили по 30-40 човека от Косово. Албанците трудно допускат в домовете си хора немюсюлмани, но мои приятели и колеги ми бяха ходатайствали и завели да видим едно такова убежище. На двора - голям казан над огън, в който нещо ври, навсякъде жени и деца, както и възрастни мъже, които се чудят къде да си намерят място. Албанските фамилии и без това са многолюдни, някои от тях живеят заедно, което правеше приютяването на бежанците още по-трудно. В случая, за който разказвам, към двадесетте и нещо домакини се бяха прибавили 42-ма човека от Косово. Независимо от клановите разделения сред местните албанци, а и между тях и косоварите, солидарността на кръвта, нека я наречем така, бе решаващият фактор.

След края на кризата никой не оспори значението на албанските семейства в Република Македония за преодоляването на бежанската криза, предизвикана от режима на Слободан Милошевич. Само един от актуалните политици тогава - Васил Тупурковски-Циле, вицепремиер в коалиционното правителство на премиера Любчо Георгиевски, сподели с горчивина, че при цялата драматичност на кризата не се е намерил нито един македонец, който да поднесе поне една чаша вода на бягащите от Косово албанци.

Циле бе и не бе прав. Колкото и образно и ефектно да звучеше подхвърлената от него фраза, държавата си свърши работата, впрягайки всички свои ресурси. Коалиционното правителство на Любчо Георгиевски беше само на няколко месеца, механизмите в него още не се бяха наместили, коалиционните връзки между ВМРО-ДПМНЕ, Демократична алтернатива на Тупурковски и Демократичната партия на албанците на Арбен Джафери все още не бяха в пълен синхрон. Пък и в идеологическата основа, на която бяха стъпили трите партии, имаше сериозни различия. И ако в началото тези различия спъваха ефективната работа по приема и настаняването на бежанците, истинската хармония настъпи, когато Милошевич с товарни вагони всяка нощ започна да изсипва в междуграничното пространство на „Блаце“ хиляди семейства от Косово. Хей така, върху тревата, на брега на реката Лепенец. От едната страна са сръбските полицаи, които не им позволяват да се върнат обратно, пък и какво да правят там, нали се води война. От друга страна - македонските граничари, които все пак охраняват държавната си граница.

Много скоро, след няколко нощни изсипвания на хора, граничната линия откъм Република Македония бе нарушена - просто хората бяха станали толкова много, че властите решиха да ги пуснат навътре, за да има къде да седнат или легнат. Първата ни работа, когато всяка сутрин отивахме на „Блаце“, бе да видим къде стоят македонските граничари. И всяка сутрин те бяха все по-навътре и навътре в територията на държавата. Докато една нощ с автобуси всички бежанци бяха изведени от границата и откарани в близкия палатков лагер „Стенковец“, разположен на някогашно летище за спортни самолети. И когато казвам, че това хармонизира действията на коалиционните партньори в правителството на Георгиевски, имам предвид това, че всички те с кристална яснота разбраха идеята на Милошевич. А тя беше да се предизвика нестабилност в новата държава на юг и на нейното ново правителство чрез преднамерено предизвикана силна бежанска вълна, която да залее и потопи републиката, отказала да се включи в остатъчната Югославия. Над 400 000 човека преминаха през бежанските лагери в Република Македония тогава, или гостуваха, ако това може да се нарече гостуване, при свои близки и роднини, или бяха сред щастливците, които международната общност „изтегли“ със самолети в Германия и други европейски страни. Повечето от тях се върнаха обратно по родните си места, с изключение на няколко хиляди роми, които останаха в Република Македония.

И България имаше своя принос в овладяването на бежанската криза в съседна Република Македония. Премиерът Иван Костов категорично отказа да приемем косовски бежанци на територията на страната ни, но не остана безразличен към молбите от Скопие за помощ и подкрепа. Така се роди идеята държавата ни да поеме пълната издръжка на един от бежанските лагери край Скопие в село Радуша. През всички месеци на кризата български екипи бяха там, грижеха се за хората в лагера, осигурявайки им всички необходими условия за живот, в това число и медицинска помощ. Колко струва това на държавния ни бюджет дори не е важно, важна беше съпричастността на българската държава - първо, към трагедията на бежанците от Косово, второ, към най-близките ни хора в съседство, каквито са македонците, и трето, към съхраняването на държавността на Република Македония, която първи в света признахме с името, която тя самата си бе избрала.

Не е лошо това да се помни. Аз поне не мога да го забравя никога.