„Разпни го!“ - от Голгота до Facebook

Истината не крещи, а оцелява тиха, дори оплюта, докато виковете отдавна са заглъхнали

Голгота днес е дигитална, разпъването е с доноси, статии и кампании

В навечерието на Възкресение Христово, когато християнският свят формално отбелязва тържеството на живота над смъртта, изглежда уместно да се запитаме, а точно той ли днес тържествува. Истинската вяра во Христе ли го изпълва или самодоволно лицемерие, облечено в морални одежди? Носи ли със себе си Великден нещо повече от яйца, агнешко и козунаци?

Разпети петък е не само най-тъжният за искрено вярващите християни ден в годината. Той е и сред най-поучителните за съвременните образовани хора, особено в Европа и Америките. Тъй като в редица отношения сценарият и режисурата около осъждането и приковаването на Исус към разпятието се виждат в различни варианти и преди тези перипетии, и до ден днешен.

Без социално-психологически тясно свързаните събития на Цветница и Разпети петък великият празник Възкресение би обеднял. Как е станало така, че само за пет дена множество хора се оказват пределно улеснени вместо възторженото „Осанна!“ (Спаси!) злобно крещят „Разпни го!“? Приели "Кръвта Му да бъде върху нас и върху нашите деца!".

В тази тълпа преди две хиляди години няма чудовища, повечето са обикновени хора. Само малък брой са внедрени от фарисеите от Синедриона, очакващи римският прокуратор Пилат Понтийски да не одобри смъртната им присъда за Христос. Всички свещонослужители по света са добре обучени да манипулират хора, на това се крепят религиите и поддържаните от тях властови елити.

Зад Исус няма дори групичка, предаден от Иуда, изоставен от всичките си ученици и последователи от момента на залавянето Му. Всичките избягали, уточняват евангелистите Матей и Марк, споменават само Петър, който се спотайвал по-отдалеч. Същият, който преди това три пъти Го предал...

Пилат Понтийски три пъти опитва да спаси невинно осъдения. По негово искане местното царче тетрархът на Галилея Ирод Антипа също преценява, че Той не е престъпник. Пред тълпата Пилат заявява: „Изследвах пред вас и не намерих у Този Човек никаква вина от онова, в каквото Го обвинявате; нито Ирод намери. Ето, нищо достойно за смърт.“ Но те се тръшкат: “Разпни го!“

Знаят, че Христос не е убиец, крадец, богохулник или предател. Но и не вярват, че вършат зло като Го хулят, бият и оплюват. Даже мнозина от тях се чувстват като пазители на реда, на традицията, на “правилните ценности”. Включително бранят и търговците в храма, откъдето Той ги изгонил.

Имам право да  освободя едного от осъдените, казва Пилат с очакването, че тълпата все пак ще посочи Исус. Това изречение се оспорва, но го има в Синайския кодекс и много други древни ръкописи. Онези избират да помилва убиеца Бараба... Техен човек е все пак, а Исус е чужд. Богохулец, твърди: „Бог е за всички“, а не е само за тях богоизбраните.

Отрича и максимата „Око за око и зъб за зъб“, предлага „Ако някой те удари по едната буза, предложи му и другата. Ако ти отнеме връхната дреха, остави му и ризата си.“ „Разпни го!“ такъв! Чрез внедрените агенти фарисеите са заразили тълпата с психически вируси и тя не зачита истината, настървена да се наслади на мъчителната смърт на различния, на опасно чуждия.

На внушенията им за заплаха, всъщност. И Пилат за тях е чужд, и той е заплаха. Особено след като си е измил ръцете! На този фон Христос мълчи, не се защитава, не се оправдава. Без морална поза е, но с лична истина, незащитена от пропаганда. В тази тишина се съдържа силата, която превръща Разпятието в Път. А Възкресението от просто религиозен акт - в разобличение.

Което показва, че в тълпата справедливост няма, че когато е единна, най-често греши. Че твърдо убеденото в своите добродетели мнозинство, може да убие всяка истина. После и да умие кръвта от ръцете си. А истинската добродетел не крещи, а свети. Възкресението ни напомня, че тя неизбежно оцелява дори след разпъване, но е истина и че пак се случва да я осъдят и разпънат.

Онази тълпа е древен образ на онова, което днес бихме нарекли секти, шайки на моралните прикрития. Онези, които завоалират страховете, гнева или амбициите си с речник от добродетели. Които не действат според вътрешна етика, а от нужда да изглеждат “правилни и сглобяеми”.

Днес не носят копия, а хаштагове за изгодно позициониране пред целева аудитория. Такива не се замерват с камъни, а хвърлят “обществени позиции”. Съвременната тълпа е дигитална. Преместила се е онлайн да се бори „срещу злото“. Хейти и разпъва във Facebook и Instagram. Но действа по същите закони: един крясък, разпънат между морална паника и социално одобрение.

Пак не се преследва истина, цели се унищожение. И отново да се усещат от правилната страна на историята. Най-често зад тази стръв за унищожение - днес канцелиране - стои морален камуфлаж: “на страната на жертвата съм застанала, но срещу несправедливостта и насилието”, “имам нулева толерантност”. Все кухи фрази, прикриващи острата нужда от врагове, от поне един.

С подобни техники и днес през социалните мрежи биват управлявани милиони млади и стари. Зад тях обаче често е скрита същата стара гадост: страх, злоба, завист, желание за линч, нужда да се представиш за герой поне в нечии очи.

Хора, способни на всичко: да уволняват, „отменят“ или тормозят. Важното е да могат да запушват устите на несъгласните, а те да крещят много силно, че са на страната на единствената истина и доброто.
Днес разпъването не е на хълма, а в коментарите. Не с пирони, а с доноси, статии, кампании. Но механизмът е същият. Мимикрия, присъща на всяко живо същество. Също и на човека особено на оказалия се в тълпа, шайка секта. Тълпата си избира жертва - всъщност и я внушават - морализира, вие от удоволствие. После забравя, в очакване на следващата.

Мимикрията в рамките на психоанализата може да действа като защитен механизъм срещу вътрешен конфликт, но и да служи като средство за самоидентификация. Често полезен, но може да доведе и до загуба на индивидуалност, а тя да причини психологически проблеми. Човек спира да осъзнава собствените си желания и предпочитания, което води до вътрешни конфликти.

Ефектът, постигнат с помощта на социалната мимикрия, е камуфлаж. Използва се за същата цел, както във военното дело. Освен слети с околния фон, ставаме шарени,  трудноразличими. Когато наблюдаваме други хора, огледалните неврони в мозъка ни се активират и започваме да копираме действията им.

Сравнението между моралния камуфлаж и вирусите не е само публицистична метафора. В психологията отдавна е въведено понятието за психически вируси – идеи, вярвания и модели на поведение, които се разпространяват от ум на ум, като зараза, предизвиквайки емоционални и поведенчески реакции, често в ущърб на личността.

Както и вирусите, прикритията често са невидими  за „имунната система“ на обществото и скрито се разпространяват. Заразни са особено в дигитална среда. Както вирусите се адаптират чрез мутирации, променя формата си спрямо културните норми, речника на деня и новите платформи.

Често не изглеждат опасни преди да са нанесли вреди като разрушени репутации, отношения и човешки животи, при това често имат и одобрението на „публиката“. Моралните прикрития са специфични видове социални вируси. Те атакуват не тялото, а ценностната система, не нарушават физическото здраве, а общественото доверие и моралната яснота.

Днес не приковават на разпятието, но неолибералната инквизиция третира християнството като остатък от мракобесието. Разпятието е обидно, Евангелието - ретрограден текст, а християнските празници се подменят със „зимни тържества“.

Тълпите се сменят, но крясъкът „Разпни го!“ остава. Понякога ехти в амфитеатър, друг път – в социална мрежа. Истинският съд днес пак не е в храма – а в коментарите. Голгота е дигитална. А сред нас винаги има готови да се наредят сред крещящите.