Убийството на Сюлеймани противоречи на политиката на Тръмп, но не и на неговия характер

Въпреки че президентът на САЩ казва, че иска да избегне военните затруднения, той не може да устои на мачото в своите действия

Има ли смисъл да се търси логика или последователност в думите и делата на Доналд Тръмп? Изглежда безполезна задача. И все пак той има още една година, а може би и още пет и притежава силата на живота и смъртта, способен е и на прищявката да потопи света във война. А това означава, че сме длъжни да предвидим някаква нишка на разум в неговите действия и изявления, дори и само за да се подготвим за това, което би могло да бъде техните смъртоносни последици.

Последната и най-сериозна главоблъсканица е убийството по заповед на Тръмп на Касем Сюлеймани, една високопоставена фигура на военната и политическата власт в Иран. От една страна, най-близката до Тръмп доктрина за външната политика е неговата ненавист към военните затруднения, особено в Близкия Изток. Той се присмива на своите предшественици, републиканци и демократи, че са затънали в безсмислени войни в този регион. През октомври той изрично каза: „Излизаме. Нека някой друг да се бие с този дълъг напоен с кръв пясък".

Но с това убийство на Сюлеймани, той заплашва да се пролее повече кръв в Близкия Изток и извън него, като въвлича САЩ в отмъстителна война, толкова порочна, колкото и тези, които Тръмп осъди като безсмислени и обречени. Сюлеймани бе архитект на политиката на Иран в региона, началникът над своите пълномощници в Ливан, Сирия, Йемен и Ирак, близък съюзник на върховния водач Али Хаменей и евентуален бъдещ президент. Няма как Техеран да не отмъсти за неговата смърт. За първи път Хаменей присъства и води заседанието на иранския съвет за национална сигурност в петък, за да обсъди отговора на неговата страна. Управляващият кръг, разделен за ядрените си амбиции, сега е обединен от яростта си от това убийство, а Иран е показвал и преди - с терористични удари до Аржентина, че ръката му е дълга.

Как тогава да балансираме тези две неща? Как да осмислим, че американския президент, който уж е против войните в Близкия Изток, но въпреки това рискува война, като ескалира вече напрегнатата конфронтация с една от доминиращите сили в региона?

Незабавен отговор няма. Няма и логика, защото Тръмп не може да мисли за последиците от своите действия. Той не е Кенеди по време на кубинската криза, заобиколен от генерали, дипломати и секретари от най-високо ниво. Това е Доналд Тръмп на почивка в Мар-а-Лаго, заобиколен от „йесмени“ и кимащи кучета, които сега съставляват вътрешния му екип. Тръмп не познава стратегическото мислене, воден главно от червата си, и е неспособен да мисли дори с един ход напред. Контрастът с иранците, ангажирани в 40-годишната игра, целяща да изгони САЩ от Близкия изток, е остър. Според един американски анализатор: „Ние играем на пулове, а иранците играят шах“.

Убийството на Сюлеймани може и да изглежда противоречиво на политиката на Тръмп, но то изцяло съответства на неговия характер. Според Карин фон Хипел, служител на държавния департамент при Барак Обама и понастоящем директор на Кралския институт за обединени услуги, „Тръмп обича да изглежда мачо“. Точно както стана, след като изстреля няколко крилати ракети по Сирия, за да перне по ръката режима на Асад, заради използването на химическо оръжие. Изглежда силно и решително, но същевременно избягва всякакъв риск да бъде завлечен в тресавището.

Някои отбелязват, че както Джордж У. Буш, така и Обама са имали възможности да убият Сюлеймани, но са избрали да не го правят, и виждат в това доказателство за безразсъдството на Тръмп. И въпреки това точно този ход се е харесал от Тръмп. Той е горд с това, че се осмели да проникне там, където неговите предшественици се страхуваха да стъпят, и премести американското посолство от Тел Авив в Йерусалим през 2018 г. като пример от учебник. Други може и да се възхищават на сдържаността на Буш и Обама, но Тръмп вижда това като страхливост.

Обама е особено важен тук. Тръмп е обсебен от него и се стреми да заличи наследството му, независимо дали това е здравеопазването у дома или ядреното споразумение с Иран в чужбина. Настоящата конфронтация с Техеран е отчасти поради решимостта на Тръмп да унищожи ядрената сделка, вместо да се стреми да разбие Иран чрез икономически санкции.

Непосредственият спусък бе убийството на американски контрактор (наемник) в Ирак и нападението от проиранската група срещу американското посолство в Багдад. Тръмп вижда тези събития като пресичане на червената линия и за разлика от Обама в случая със Сирия, той е категоричен, че не може да се случи такова нарушение без смъртоносна реакция. Атаката срещу посолството е особено невралгично място за Тръмп, чийто политически светоглед изглежда се е оформил през 70-те години на миналия век и до голяма степен си е останал там. Той си спомня за унижението от обсадата на посолството на САЩ в Техеран през 1979-а, и начина, по който това осакати президенството на Джими Картър в изборната година, и може би настоятелно избягва от повторение на тази ситуация.

Но по-дълбока провокация със сигурност бе туитът на Хаменей в сряда, когато върховния лидер на Иран отговори на безобиден пост на Тръмп: „Това не е предупреждение, това е заплаха. Не можете да направите нищо“. Това сигурно бе страхотна грешка от страна на Техеран, подценявайки степента на егото на Тръмп.

Хаменей трябваше да си спомни още една определяща черта от характера на Тръмп: склонността му да проектира, приписвайки на другите своите негативните качества. Бързото превъртане на архива на Тръмп в Twitter дава ясна представа за готвения от него удар върху втория по сила човек на Иран. Защото Тръмп туитва през ноември 2011 г., когато САЩ бяха влезли в година на избори, следното: „За да бъде преизбран, @BarackObama ще започне война с Иран“.

През следващите 12 месеца ще има още много от тази наклонност, което може би дава представа как Тръмп подхожда към собственото си преизбиране. Защитниците на Тръмп ще кажат, че един лош човек с много кръв по ръцете е бил отстранен. Способността на Иран да отвърне на удара ще намалее след задушаващите санкции и физическото отстраняване на основната фигура Сюлеймани. И че, това не само ще засили позицията на Тръмп у дома, но дори и в Близкия Изток, където грубата сила е езика, от който всички разбират. И още - че той ще се измъкне от това, въпреки всички вопли и предупреждения, точно както се размина с хода с ерусалимското посолство. Както и че няма от какво да се страхувате, защото Техеран ще бъде достатъчно умен, за да знае собствените си граници, сдържан от това, че САЩ могат да отговорят на всеки опит за отмъщение с опустошителна сила.

Защитниците на Тръмп ще кажат всичко това и дори може да са прави. Но те пропускат, както и Тръмп пропуска, че рискът от злополуки, от грешни сигнали, от непредвидени последици, е това което вкара толкова много неговите предшественици в блатото, което те се надяваха да избегнат. Те изпускат противоречието в доктрината на Тръмп: че изтеглянето от даден регион, така както Тръмп се надява да се измъкне от Близкия Изток, ви прави по-слаба, по-уязвима цел в очите на онези, които искат да ви унижат по пътя навън. Тръмп иска да се оттегли, но също така иска да избегне унижението. Това е противоречието, което избухна тази седмица, и Тръмп отказва да се изправи пред него. Но останалите от нас може да нямаме този лукс.

(Превод за „Труд“ - Павел Павлов)