„Хоро”-то на Антон Страшимиров

Тълкувания търсят под вола теле в романа на интелектуалеца

Използвам в заглавието името на знаменателната творба на Ант. Страшимиров (1872-1937 г.), не за да я поставя над всичко негово или да я превърна в емблема. А за да назова живота му – стремителен, забързан, издържан в неравноделен такт за ухото на всяка власт, идеология и вразумителност. Пътят на бунтаря в младостта обикновено води до помъдряване в зрялостта. Така и Страшимиров, следвайки дръзновената си съпротива срещу несправедливост и насилие, стига след 1923-25 г. до сякаш непримиримата едновременна позиция и на ярък изобличител, и на неуспял, отритнат от властта помирител.

След едно тежко детство бяга от дома си на 13 години. И до 18 е ратай и слуга на село или словослагател, книговезец и бояджия в града. Тук-там опитва училището, но така и не завършва гимназия. На 18 г. става учител и по същото време публикува първи стихотворения. Но същинското му творчество е в неритмуваното слово, където няма пропуснат жанр: прозата му включва разкази, повести и романи; пише публицистика, литературна критика, народоведски и исторически студии и книги, драми и комедии. Богатство от жанрове, заглавия и постижения, което още не е оценено по достойнство.

По време на 10-годишното му учителство, прекъснато от двугодишно слушане на лекции по литература и география в Швейцария, той е и народен просветител, и радетел за организирано учителство. И вероятно би продължил, ако след физически сблъсък с кмета на Казанлък не е бил наказан със забрана да учителства във всички български училища. Тогава А. Страшимиров решава да стане вторият след Вазов самоиздържащ се наш професионален писател. По негови думи: „Отдал съм се на писателство, на лекторство и на географски и етнографски проучвания.” Ще сподели и, че основните му приходи идват от публичните сказки. Гледайки от позициите на запазеното достойнство, ще изрече: „Ето тъй се простих завинаги със службогонството.” Което са си позволили малцина в литературата, като изберат пътя на независимостта от власт и конюктура и на свободното изразяване на естетически, граждански и морални позиции.

Но интелектуалните и писателските му занимания неведнъж са били съпътствани и от друг род общественополезна дейност. И като тях тя е трескава, поривиста, но винаги свързана с важните мигове от живота на нацията. Още в 1900 г. се включва активно в националосвободителните борби за Македония. Като освен редактор на вестник „Реформи” и на списанията „Звезда” и „Културно единство” става и участник в четата на Яне Сандански. През Балканската война е доброволец. На три пъти, макар и за кратко, е избиран за народен представител. Опитва да лидерства в литературния и в културния живот, като създава списанията „Наш живот” и „Наши дни” и вестник „Ведрина”.

От цялата тази кипяща и не винаги безпогрешна дейност и от многообразното писателско наследство тоталитаризмът беше избрал да налага поведението му след 1923 г. и романа „Хоро” като следствие и доказателство за позицията му. Не че останалото е било инкриминирано и забранявано, но то беше поставяно в дълбоката сянка на наистина великолепния роман. С известно благоволение се ползваха и част от ранните му разкази, най-вече отличаващите се със социално противопоставяне като „Кочаловската крамола” или с романтично-легендов сюжет като „Рамаданбегови сараи” и „Сура бир”. Другите белетристични текстове бяха пренебрегвани. Най-лоша участ имаха народоведските и историческите текстове, особено фундаменталната народопсихологична книга „Нашият народ” и историко-психологическите портрети на Ст. Стамболов и П. Каравелов „Диктаторът” и „Реформатор”. С „Нашият народ” А. Страшимиров сложи респектиращо начало на целенасоченото национално самопознание. Мъдър и обективен, преодолял младежкото си противопоставяне на Стефан Стамболов, писателят съумява да създаде не само убедителни портрети, но и да осмисли и изведе приноса на тези личности на базата не на пристрастията, а на реалните им положителни исторически резултати. Без да премълчава слабостите им.

Днес имаме свободата да разкрием, оценим и да се ползваме от стойностното, актуалното и надживялото времето си творчество на А. Страшимиров. Което никак не е малко. Можем да сочим като висок пример и поведението на писателя във времето на ожесточеното вътрешнонационално противопоставяне в периода 1923-25 г., пък и след това. Как се ползваме от всичко това? Е, не е трудно да посочим книгите на А. Страшимиров, върху които не е паднал прахът на времето – „Нашият народ”, „Диктаторът”, „Реформатор”, романа „Роби” и още някои народоведски и белетристични тестове, пък и една-две драми.

В препъникамък се превръща отново романът „Хоро”. Не заради качествата му, безполезна глупост е да ги отричаш. Проблемът е с тълкуванието. И ето какви премъдрости роди новият прочит в опит да заобиколи действителното послание: „Смисълът на романа е в неказаното и неразказаното, в намека, в нюанса, в акцента.” Да се чудиш колко бързо след периода на униформеното мислене, както приемаме тоталитаразма, българската литературоведска мисъл стигна и надмина световната. Без да цитирам точно, ще спомена и друго откритие – в романа си А. Страшимиров изследвал насилието от двете страни, разбирай властта и противопоставящото й се ляво (тогава комунисти, анархисти и земеделци).

Но хайде да припомним сюжета, колкото и той да изглежда (и да ни внушават, че изгрежда) призрачен и второстепенен. Щото всичко е в неразказаното и в намека. Околийският началник Сотир Иванов се жени за богатата наследница, сирачето Мичето Карабельова. Против нейната воля; той я е насилил и излъгал, че брат й Сашко, работнически трибун, е още жив. По време на сватбеното угощение умира бабата на Мичето. Открива я приставът Миндилев, който й открадва скритите семейни бижута. Той излиза на двора да ги закопае, за да прикрие мародерството. И се сблъсква с дошлите да отвлекат/спасят младоженката нелегални Иско и Васил. Удрят го с пистолет по главата и той умира. А те изчезват с Мичето. Побеснелият Сотир Иванов, след като е пребъркал мъртвата старица, открива трупа на пристава и прибира бижутата. Започва уж разследване за смъртта на Миндилев, при което правят списък от 17 души, невинни по случая и въобще. Военни, под командата на полковник Гнойнишки (колко изразително име му е дал писателят) ги разстрелват. Но не само това. Разбеснелият се полковник кара жените от градчето да оплюват смъртниците. Те отказват и следва още по-налудничаво разпореждане – музиканти да свирят хоро, а жените да играят. Откликва Капанката, чиито мъж и син са сред разстреляните, като нейният танц е ясна, крайна и безподобна съпротива срещу злодея и злодействата.

Сега в помощ на „новия прочит” ще цитирам А. Страшимиров от разпит при конфискация на романа в 1926 г.: „Аз съм този, който ви открих психологията на народа си. И аз ви казвам: кастов дух в България не можете насади! Време е умът на ръководните слоеве да не стига само до върха на сабята.” Но и без тази помощ от автора, стига да не се хващаме на измислено нелитературно хоро, можем да определим смисъла на романа: „Хоро” е творба за насилието на властта над народа си. Но това насилие не се проявява само във върховен политически момент и не е предизвикано от друга сила. В романа то започва с алчността и жаждата за притежание, минава през мародерството на пристава и на околийския началник и през кървавата разправа с невинни заради дързостта им да спрат обсебването на хора и богатства. И свършва с хорото – върховния дивашки опит да се прекърши народа. Но последната дума все пак имат тези, които не желаят чуждия им кастов дух. Какви ти намеци и акценти!

През 1926 г. властта разкрива какво за нея е романът „Хоро”: „… неговият автор А. Страшимиров е имал изключителното намерение да насажда омраза по един много дързък начин в …, както и да подбужда към общеопасни престъпления, които могат да поставят в опасност вътрешното и външното положение на страната…” Следва изземване на тиража, тормоз на писателя и т. н. И крах на илюзиите, че ще постигне помирение. То кога ли сме се вслушвали в трезвите и мъдри гласове. Щото помирението все пак значи и признаване на стореното като първа крачка. Но А. Страшимиров продължава да ни вълнува.

Откъс

Из „ХОРО”

Бялата нощ жълтееше: страшно жълти, с раззинати уста, се издаваха простреляните черепи из грамадата трупове.

И кървите миришеха.

Жените, подкарани от предния двор, прииждаха по уличката, изпущаха отсечени писъци и скубеха коси пред кордона войници.

Сбиха ги в куп, оградиха ги каскети и заиграха камшици пак.

- Ще онемеете!

И онемяха.

Тогава началникът на гарнизона, кметът, прокурорът и всички пристъпиха към грамадата.

Изтегли полковникът сабята си и разля стоманен глас:

- Проклятие и храчки върху родоотстъпниците за вечни времена! Плюйте! Който не плюе, ще го съсека на място!

…Плюеха.

Камшици подкараха и жените.

Още малко - ще почнат и те.

Но зафуча над всички глави - полудя може би! - висока, чорлава, окървавена Капанката: зафуча под камшиците.

- У-у-у-у, мари хе-е-ей! Която плювне, жа я удуша-а!

Пристъпи, дигна крак високо към грамадата напластени трупове и впи ръце в корема си. Гласът й беше прегракнал, но изрева отчаяно:

- Не жа ги плюем ние, г-н офице-е-ер, че хай така сме ги късали от себе си!

Камшиците замряха над потръгналите жени. Сопнаха се главите с каскети. Онемя всичко. И се разрасна грамадата от трупове - възцари се в бялата нощ. Страшно, до полуда страшно!

Полковник Гнойнишки се стъписа и се облегна о земята с върха на сабята си, която заигра като пружина. Трепереха и нозете му. Мърмореше нещо. Обмисляше може би тактично отстъпление.

- Добре… И ти имаш право… Така да е: няма да плюете… Добре…

После потресе глава и разля тънък глас:

- Музиката! Да дойде веднага! Не-медле-но!

Жените се свиха, блъскани от стеклите се музиканти.

Гнойнишки пъхтеше. И заповяда:

- Хоро! Пайдушката! Веднага!

Настръхна и самото небе: музиката засвири. И мъничкият полковник, бесен в лице, разигра сабята си.

- Кмете, повеждай! Хоро искам! Хващайте се всички! Хоррро, ви казвам, или с труповете ви Марица ще задръстя!

Но Капанката - разкрачена, снажна, чорлава - залюля се като пияна. И изпищя:

- Убий, куче! Убийй!

Дребничкият полковник трепна пак. Съвзе се обаче и грабна камшик от стражар.

- На хорото, твоята…

Капанката се преви, попипа с ръка окървавената си наново шия, поколеба се… Но изръмжа като тигрица и се впи в ръката на полковника:

- Хайде, г-н офицееер! Скачаай!

Капанката скачаше - полковникът я ритна и се откъсна, - но тя скачаше: играе…

Хоро.

Чупи ръце, блъска нозе и крещи:

Иху-у, мари, земьо черна! Иха-а, мари, земьо сладка! Иху-у! Иха-а! Препукай се мари - иху-у! Препукай се, курво земьо, та ни погълни мари - иху-у, иха-ха - хи-и-и…

Какви са шопите

От „НАШИЯТ НАРОД”

По цвета на коси и очи шопите предимно са сиви: снажни хора с некрасиви скулести лица и с мъгливи и скритни погледи. Дават се престорено за прости: изглеждат като добичета със скършени вратове, сякаш са готови да се примирят с всичко, а всъщност те едничко вред и винаги са се непоколебимо опирали на мащехата народна съдба.

Шопът има особена слабост към женската си половина и вечно воюва с нея, за него като че ли няма нищо по-омразно от жената. На вола си ли ще се разсърди, детето си ли ще смъмри или кучето си ще изхока, шопът вика: “ах, ти жено!”. А около Враца ще добави: “ах, ти жено врачанска!”.

Мълчалив, нехаен и бавен, шопът обикновено се сочи кротък като овца. Но софийските евреи го познават добре: пази се от шопа, казват те, когато вирне врат като бивол и загледа накриво към земята... Но от това не бива да се съди, че шопът е съумял да се опре и на евреите. Синовете на Израиля са му научили езика, настанили са се в селата му и хубаво са се впили в неговата кесия. Разбира се, ако не е евреинът, ще дойдат цинцаринът, арменецът или боткаджията-колибар от Габровско, или пък прилепските чираци от Македония: шопът в търговията рядко отива по-далеч от кръчмар.

Познават шопа добре българските офицери; общо е мнението, че той е роден за войник: понослив, покорен и суров като вълк.

...Селянин из Софийско заборчнял и останал без педя земя. Да аргатува в своя край той не приел, да иде на гурбет във Влашко, към Одеса или в Австрия - не знаял, та се озовал селски пъдар някъде в Севлиевско, зад Балкана. Мизийците гс загледали в дебелия му врат, в орангутанските му ръце, в престорено кротките му очи и почнали да го подиграват: всеки си мерел дланта на врата му. Шопът се усмихвал, червял се и търпял: на чуждо място бил човекът! И чакал да превали лятото, че да се запилее в своя край, за да си отдъхне. Но навръх Илинден селските първенци се запили в кметската кръчма и пъдарят с кехаята-циганин трябвало да прислужват. Циганинът, като по-пъргав, се въртял около трапезата, а шопът, като тежък и бавен, предял стълбите на избата да точи с оканицата вино. Колкото повече се запивали първенците, толкова повече биели шега с шопа - нали за това бил той там, мълчалив като мечка... А циганинът-кехая, като гледал как шопът не обелва зъб да се защити, скършил език също да го гаври. Тук вече пъдарят се наежил. Пияните първенци това и чакали: взели те страната на циганина, за да видят на какво е способен шопът. И не чакали дълго: налели се с кръв очите на нашия човек, кръшнал той врат, загледал накриво към земята и по едно време страшната му шепа се увила о лъскавия врат на циганина. Не се усетили как е станало: нозете на егюпеца запърпали във въздуха, шопът го свил на топка в ръцете си и го цамбурнал в избата.....Онемели всички: настръхналият шоп заогледвал първенците като стръвница мечка, сякаш питал от кого да почне сега... Но скоро махнал ръка.

- Вие всички сте поганци! - казал и си излязъл.

Дълго разпитвали селяните за своя мълчалив и честен пъдар, дълго го търсили, за да му издължат поне прослужените вече четири месеца. Но липсал човекът - плюл им той на парите...

Такъв е шопът, когато се прекали с неговото дълго търпение. Впрочем, такива са и всички българи.