90 години от рождението на президента Желю Желев

Официално честване днес в СУ „Св. Климент Охридски“

Представят книгата „Каузата на нашия президент“, съставена  Валентина Петкова

За личността и делото на д-р Желев ще говорят негови съратници

Днес от 14 часа в аудитория 65 на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ ще бъде чествана 90 годишнината от рождението на президента Желю Желев (1 август 1990-22 януари 1997 г.). За личността и делото на д-р Желев ще говорят негови съратници.

Честването е днес от 14 часа в аудитория 65 на Софийски университет.

На събитието ще бъде представена книгата „Каузата на нашия президент. Спомени за Желю Желев“ съставител Валентина Петкова,  за която „Труд news“ вече писа. В нея са поместени спомените на 40 политици, писатели, журналисти, философи и приятели на първия ни демократично избран президент. Сборникът започва със спомена на писателя Георги Мишев, предлагаме го на нашите читатели.

Човекът от „нашето време“

Георги Мишев

За малко мои съвременници мога да кажа, че са наясно със себе си или с това, което става около тях в завоюваната ни територия. Категоричен съм само за Желю Желев: той беше наясно. Дори за себе си е написал, че е избран за държавен глава без кръвопролития или по наследства, без помощта на чужди щикове. Казваше от трибуната, че иде от село, за ужас на демократи – чистофайници, със столично жителство, някои забравили, че от презимената им се подаваха корените на селско-пастирското им минало.

И да не знаехме, че е завършил философия, Желю изглеждаше, че е роден философ, той не познаваше емоциите, опитите за артистизъм, суетата да бъде харесван. Той притежаваше тези качества като дар на естеството и това рано бе забелязано от българското око. Помня, че на някакво първо публично появяване чух гласове: „Желев президент“. Преди да го познаваме Радой Ралин разнасяше ръкописа на „Тоталитарната държава“. Правеше впечатление, че никъде в обемистия том нямаше нито един възклицателен или въпросителен знак, опит за афоризъм или красиво писане, само смислена реч, предадена с точни думи, както умните хора говорят, за да бъдат незабавно разбрани.

Желю не промени словесното си общуване с българския слушател през времето на поста държавен глава. Свидетел съм как пишеше текстовете си почти на коляно, много пъти в ученически тетрадки по десет листа, които вземаше от дъщерите си. Пишеше с късо моливче, добавям една подробност не за екзотика, а за сравнение с щабовете обслужващ персонал по министерства, в президентството днес, които наблюдаваха Желев с ирония и подхилване: още един човек от народа... Но да сте чули някой да сравнява Желев с „глупавия старец от Правец“, финалният акорд на 33-годишното властване на Живков на президентския престол?

Колкото да изглеждаше достъпен и обикновен, Желю Желев не беше „един от нас“. Или поне ние не можехме да бъдем като него. Не можехме да сме от хората, за които казват, че се появяват, когато има необходимост от тях. А Желю беше. И не е лесно това да бъде обяснено, защото отива към логиката на вярващите. За Желю тази логика бе разбираема.

Проникнал с проучванията си в сърцевината на фашизма и комунизма, той нямаше съмнения, че тази тяхна Система ще се сгромоляса. От него за пръв път чухме, че живеем не пред прага на светлото бъдеще, а във вица, че сме на ръба на пропастта и предстои да направим крачка напред.

Системата трябва да бъде сменена – това беше верую и цел на Желю Желев. Той вярваше в ролята на интелигенцията за осъществяване на тази цел. И тук неговото чувство за реализъм отстъпи и му донесе разочарование. За половин век болшевишката догма бе формирала вече нов тип интелигенция – безлична, корумпирана, неосъзнала задачата си да води обществото. Управляващата партия се гордееше, че сме страна без дисиденти и това се отнасяше като към демографска статистика. Въпреки всичко, казваше философът, трябва да продължим, кой ако не ние, времето е наше. Желю е инат, чувал съм да казват приятелите му, на наша почва епитетът звучи само насърчаващо.

Качествата на лидер се очертаха естествено, нямаше нужда от политбюро, от пленум или намеса на външни внушения:, след провала на тоталитарната държава Желев създаде обединението на демократичните сили – реалистът стъпваше в минираното поле на романтиката, за да разбужда защитните рефлекси на племето. При турболенциите в обществото не можеха да се очакват качествени промени, политическият климат се влошаваше, безкръвната, наречена още „нежна“ революция даваше възможност на бившата номенклатура да измисли всевъзможни форми на съпротива, Желев вече имаше нужда от компетентни съветници, от строители на нова България, миролюбиви към съседите, отворени за почтени отношения към света. Вековното мнение за нашия балкански кръстопът като убежище на "конекрадците от долния Дунав" (Бисмарк), трябваше да бъде променено. И по тази непосилна задача новият президент бе наясно.

Бях на среща на Вацлав Хавел, чешкия президент, стана дума за техните стари кооперативи, преобразували ги в акционерни дружества и от покривите им не паднала и керемида, каза Хавел, Желю замълча. Съзнаваше греха си, че се поддаде на юристи, расли в саксии, които не познаваха селото, селянина, не знаеха какво е земя и природа. Знаеха само уедряването на латифундистите, които за нула време ставаха милиардери...

Както и да е. Но пътеката на момчето от Веселиново оставя диря в най-новата ни история, остава и в сърцата на добронамерените българи, спомен за почтен, неподкупен политик, изградил се с воля, труд и божа дарба като Личност.

Желю не беше железен, както някои тълкуваха името му. Той беше желан и нужен на „нашето време“.