КРАСИМИРА ДРАГУЛЕВА
През лятото на 1995 г. посетих Жеравна и напразно търсих някаква книга за този дивен кът. А тя - “Българският двор през Възраждането” от Делчо Сугарев, ме чакаше върху одъра на чардака на 350-годишната прадядова къщица в Арбанаси. Главата за Жеравна изчерпваше всичко - история, природни хубости, етнография, бит, култура, дори психология на хората, архитектура и уредба на къщите, украса на градините, описания на най-хубавите къщи и дворове.
Заплени ме. Научен труд, а написан толкова поетично! Очарователни бяха и останалите глави: “Копривщенските възрожденски дворове”, “Копривщенските обществени чешми”, “Карлово - дворове с пеещи вади”, “Дворовете от Родопския край - Смолян, Райково, Устово”, “Трявна и тревненските възрожденски дворове”, “Елена и еленските дворове”.
Във встъплението си “За автора и книгата” проф. Валентин Ангелов пише: “Делчо Сугарев принадлежи към едно поколение архитекти, чужди на техницизма и тесногръдия функционализъм, с нотка на романтично отношение към българското художествено наследство, търсещ неговия дух, своеобразната, неотразимо привличаща поетика и излъчващата се оттам духовна атмосфера. В сравнение с техноидните индустриални форми и брутални конструктивистични тенденции възрожденската архитектура заедно с прилежащото към къщата дворно пространство не може да няма огромно емоционално въздействие с човешкия си патос и да не бъде образец за добре намерена човешка мяра. Повечето от поднесените сведения сигурно ще останат последни в нашата научна литература.”
Кой беше авторът на тази книга с великолепно финално есе за това какво сме изгубили, като сме изоставили дядовите къщи с прелестни дворове и са ни натикали в цимент и бетон, без едно дръвче наоколо. Нали точно това наложи социализмът - обезлюдяването на селата и градчетата и сивата жилищноблокова грозотия. “Българският двор” излиза чак през 1993 г., очевидно този разкошен труд не е можел да бъде отпечатан по-рано.
Но възможно ли е това да бе същият Д. Т. Сугарев, автор на “Златорог” и близък сътрудник на Владимир Василев, Сирак Скитник и Николай Лилиев?
От бабината ракла изскочиха книжки на “Златорог” : за Бурдел, “Балетите на Ида Рубенщайн в Парижката опера”, “Страданията на Христос във французкото изкуство”, “Из френската академия”, както и великолепното есе “Париж 1937” за международната изложба. Делчо Сугарев е бил проектант и ръководител на Българския павилион в Париж в съавторство с Дечко Узунов, Иван Пенков и Цанко Лавренов.
Изключително е и есето от декември 1941-ва - “Железобетонът и българският архитектурен стил”. Какъв културен колос! Възможно ли е да е жив?
И започна моето няколкомесечно издирване на тази колосална личност. Просветление настъпи при срещата ми с арх. Йордан Иванов. Лицето му светна: “О, архитект Делчо Сугарев! Някога изучавах неговия труд “Карловски дворове”. Автор е на най-хубавия учебник по архитектура. Той създаде специалност “Паркове и градини” в Лесотехническия институт. Лекциите му били истински произведения на изкуството. Но е получил образование, за което ние днес само можем да мечтаем. Струва ми се невъзможно да е жив и да не го видим по телевизията или да прочетем за него в някой вестник … Впрочем при днешната българската окаяност всичко е възможно …”
Но аз най-сетне открих Делчо Сугарев и имах щастието да се срещна с него: с последния от кръга “Златорог”.
Когато Господ надарява Свой избраник, нищо не пести. Годините бяха отнели само част от силите, останалото беше безмерно: и физическата красота, и човешкият чар, и изключителният интелект. Всичко това обгръщаше снажната му фигура и сияеше около красивото лице като ореол. Когато предадох на проф. Делчо Сугарев думите на арх. Йордан Иванов, той помълча малко, после тихо рече: “Като чуеш такива думи, и то от млад човек и в известен смисъл твой ученик, казваш си: значи не съм живял напразно!”
Последните години от живота си прекара в хубава къща в центъра на София. Беше вече вдовец със син художник и дъщеря архитектка, която работеше в Париж и все още живее там. В дома на професора цареше уют, макар да живееше в недоимък.
На 21 октомври 1998 г. българската култура осиротя - напусна я доайенът професор Делчо Сугарев. Последните години от живота му съвпаднаха с политическите бури у нас - културата бе изтикана на последно място. Делчо Сугарев бе полузабравен и жалко. Колко много можехме да научим още от този изключителен ерудит и творец. Но все пак ни остави безценно наследство - своето творчество.
Делчо Тодоров Сугарев е роден на 9 декември 1905 г. в Самоков в семейство на учител. Завършва кюстендилската мъжка гимназия в 1924 г. и архитектура в Париж през 1929 г.
През 1933 г. излиза с диплома от Академията на Лувъра по история на изкуството, римска и византийска археология, а през 1936 получава тапия и от Института за висши социални науки в Сорбоната и Висшето училище за политически науки. В сътрудничество с художниците Дечко Узунов, Иван Пенков и Цанко Лавренов изготвя проекта и ръководи реализацията на българския павилион на Международното изложение в Париж през 1937 година.
Въпреки професионалните си успехи във Франция и след престой от 14 години решава, че неговото бъдеще е в България, и през 1938 година се завръща в София.
Като частен доцент в катедра “Градоустройство” при Държавната политехника в София (1945-1951) прави всичко, за да се въведе нова и перспективна специалност - “Паркове и градини”, в която да бъдат заложени традициите и художественият опит на възрожденската епоха. По-късно става доцент в катедра “Градоустройство”, а след няколко години - професор в катедра “Озеленяване” на Висшия лесотехнически институт. Той е автор и на първите учебни помагала и трудове по теория и практика на паркоустройството в България, на повече от 50 градоустройствени и паркоустройствени проекти и на публикации за България в многобройни международни издания.
Автор е на статията за България в “Световна енциклопедия на градините и парковете” на Оксфордския университет.
Нужни са страници и страници, за да се отбележат всички градоустройствени планове, архитектурни и архитектурно-художествени обекти. Многостранната му дейност е специално насочена към оформянето на зелените площи в съвременния град. Работи съвместно с художници и скулптори при оформянето не само на зелените площи, но и на фонтани и водни огледала.
Освен огромната му проектантска дейност, той е автор и на монографически изследвания, студии и статии. От 1963 до 1973 година е съветник по градоустройство и професор към Университета в Рабат (Мароко), където преподава градоустройство и същевременно по линия на ЮНЕСКО ръководи постуниверситетски цикъл за обучението по териториално планиране за студенти от африканския континент.
Както е отбелязано в предговора на книгата “Дом за човека - свод за духа”, “в Мароко Делчо Сугарев е истински пратеник на българската култура и история, изнася многобройни лекции и публикува статии за България в мароканската преса”.
През годините 1957-1987 професор архитект Сугарев участвува в редица международни форуми, бил е в ръководните органи на световните сдружения и организации за ландшафт, архитектура и благоустройство и винаги е заобиколен от хора, с които сърдечно споделя своя опит и глобалния си задълбочен подход към проблемите.
Работил сам или с колектив, професор архитект Делчо Сугарев ни завеща зелената красота и езерата в Борисовата градина в София (1948); реконструкцията на Градската градина в София (1960); парк ,,Кайлъка'' в Плевен (1950г.); Крайморската градина в Бургас (1952), Национален парк “Витоша” (1955), чудно красивия и просторен парк “Заимов” (1961) в София, фонтана в центъра на Пловдив (1962) и фонтана в градината пред Централната градска баня в София, дело на известния български керамик Георги Бакърджиев и Делчо Сугарев. Емблематичният каменен парапет в Морската градина в Бургас, обявен за паметник на културата, е проект на Делчо Сугарев.
През 2012 година излезе безценна книга - “Дом за човека - свод за духа”, със статиите на Делчо Сугарев за архитектура, пейзаж и изкуство, също и интервюта, събрани от децата му арх. Недялка Сугарева и Андрей Сугарев, които са автори и на забележителния, поднесен с мярка и вкус, предговор. При подбора на текстовете и композирането на сборника е участвал неговият племенник Едвин Сугарев.
КОЙ Е ТОЙ
Делчо Сугарев е български архитект, един от създателите на специалността “Озеленяване” у нас. Бил е член на Върховния съвет на Международната федерация на архитектите пейзажисти (1937), член-кореспондент на Международния комитет за исторически градини и пейзажи (1977), член на Международната академия на градините и пейзажа в Рим (1977).
Роден е през 1905 г. в Самоков. Завършва в Париж Висшата специална школа по архитектура при Анри Прос и Огюст Пере през 1930 г. През 1933 г. завършва Академията на Лувъра по история на изкуството, римска и византийска археология, а през 1936 г. - дипломация в Института за висши социални науки при Парижкия университет.