На кого са необходими такива медали?

За 4 десетилетия българските щанги за шести път са в центъра на световното спортно внимание. Не с титли и медали, а с допинг скандали. Без значение дали у нас има социализъм или родна форма на демокрация, този спорт периодично попада масово под ударите на допинг ченгетата. Също така не е толкова важно кой е начело на федерацията или ръководи националния отбор - явно допинг аферите във вдигането на тежести с марка Made in Bulgaria са силно заразни, неизтребими и ни връхлитат без пощада или отлагане във времето.

И имената на уличените състезатели далеч не са най-важните. Защото самите щангисти едва ли са най-виновните. Но го отнасят винаги най-много те.

Още през 1976-а от олимпийските игри в Монреал ни отнеха титли заради допинг. Тогава социалистическата пропаганда изкара историята като империалистически заговор и подробностите около случая тънат в неяснота и забвение. 12 години по-късно на олимпиадата в Сеул всеки втори български щангист бе улавян в първите 4 състезателни дни и отборът бе спрян от участие. Обяснение отново нямаше, но под сурдинка се говореше, че сме станали „жертва“ на корейско-съветски заговор, защото сме искали и сме можели да вземем 10 титли от 10 категории. А спортистите бяха уличени в употреба на силен диуретик. Ролята на такъв медикамент е да чисти бързо организма и приемането му се наказва като вземането на анаболи.

След нови 12 години - на игрите Сидни 2000, българските щанги пак гръмнаха. Иван Абаджиев, който бе треньори в Сеул 1988, се затвори в стаята си и не излезе няколко дни. Това бе аферата на ороцетама, „заразен“ според популярната версия с непозволени вещества.

През 2003-та тримата лидери на националния отбор бяха засечени с манипулирани проби. С други думи, в урината им нямаше допинг, но тримата имаха абсолютно еднакви показатели. Което е медицински невъзможно. И отново големият скандал бе налице.

Малко преди олимпиадата Пекин 2008 целият национален отбор бе хванат с анаболни стероиди. Освен разправии този път имаше и плащане на огромна сума (над 500 хиляди долара) от държавата към Международната федерация по щанги за правото България въобще да има право да изпраща свои щангисти на големи състезания след това.

За да дойде сегашната голяма конфузия. В която, както изглеждат на първо четене нещата, ще се направи бърз опит вината да се прехвърли изцяло към производителя на една българска хранителна добавка за повишаване на потентността. В която имало необявени примеси на анаболни стероиди. Дали обаче въпросната им концентрация е достатъчна да светне „червената лампа“ за положителна проба?

Абсолютен факт е, че модерното възстановяване, както умилително се нарича употребата на силни препарати (разрешени или не - е друга тема) върви ръка за ръка с елитния спорт. И уловените с допинг са доста - най-вече в щангите, колоезденето, леката атлетика. По-често обаче става дума за отделни случаи, а не за масови допинг афери. Каквито имаше в атлетиката на САЩ, а сега и в Русия, и при вдигането на тежести в Турция, Азербайджан, Албания... Само при българските щангисти обаче отборното прегрешение е нещо повече от редовен рецидив - за 40 години то се случва цели 6 пъти. Невъзможно е за това време да се изброят и уловените поотделно наши щангисти. Генералният въпрос е дали може всичко това да е случайно, или е по стечение на неблагоприятни обстоятелства. Независимо от конкретните факти, обяснения и оправдания във всеки общ допинг казус с български щангисти.

Вероятно ще има опит сегашният резил да бъде използван и в посока - виждате ли какво става, като нямаме модерна допинг лаборатория. Ние скъпа лаборатория си имаме, само дето тя няма лиценз. И няма да има, ако не спазваме регламентите на допинг контрола. Според всички международни допинг правила лабораториите не могат и не би трябвало официално или не да проверяват медикаменти дали те съдържат допинг или не. Проверяват се само проби, зад които стоят ясни спортисти, подлежащи след това на наказание при нарушение на правилата. Така че нека спрем в зародиш мъглявите обяснения кое лекарство кога било проверявано в нашата лаборатория и какъв се е оказал съставът му, защото това е категорично забранено. И заради подобни аматьорски изпълнения по веригата може и да не получим международен лиценз за родната лаборатория, към какъвто явно се стремим.

Сегашният скандал бързо стигна и до прокуратурата. Но и без мнение на хората на Цацаров спортните власти могат да действат. И не само могат, задължително е да го направят! Вече е спряно финансирането на федерацията по щанги до изясняване на случая. Въпросът обаче не е толкова кой е конкретният виновник и ще бъде ли открит или нарочен такъв. А дали на българския спорт въобще му трябват подобни медали.

Без да зачеркваме щангите, те самите бързо вървят в тази посока. Носят много повече негативи и скандали, отколкото трофеи с вече доказано съмнителен блясък. И дали си струва държавата да дава повече от милион годишно, за да могат десетина щангисти да тренират в националния. Където вероятността да бъдат хванати с допинг явно е доста по-голяма, отколкото да вземат някои и друг медал.

Така чаканият и все отлаган катарзис на българските щанги отново не се състоя. Ще чуем много версии защо се е стигнало отново до този срам. Ще има наказания - и у нас, и от чужбина. Но има ли шанс щангите да получат своя катарзис? Или ще продължат по добре познатия път, по който от 40 години се редуват медали с допинг скандали.