Поколението Z превзе спорта

В края на годината стана модерно да се обясняват различни политически процеси с идването на поколението Z. Така наричат хората, родени в годините от 1996-а до 2012-а и ако в обществен план това поколение сякаш все още не си е намерило мястото, то в спорта вече превзе всички позиции.

И това е нормално – все пак волейболното игрище или подиумът за вдигане на тежести са място за изява на млади хора. Почти всички нови спортни герои са родени през новия век и изобщо не чакат някой да ги пусне през вратата при големите, а я отварят „с ритник“. Да, тези млади момчета и момичета сякаш се различават от героите от предишното поколение като Димитър Бербатов или Григор Димитров по това, че от самото начало са готови напълно безцеремонно да хвърлят ръкавицата на световните величия в спорта...

Такъв е Карлос Насар и това го знаем не от тази година. Но през 2025 г. той направи нещо, което винаги се е смятало да по-трудно – да се задържи на върха, след като го покори три пъти миналата. Сега нямаше олимпийски игри и му остана да стане „само“ европейски и световен шампион, което и направи.

Имаше и отдавна невиждан миг на колебание у него – изпусна две щанги в изхвърлянето на мондиала във Фьорде (Норвегия), с което и „малкия“ медал в движението. Но продължи да поставя световни рекорди в обновените категории, докато се опитва да превъзмогне болките от травмите.

С травми трябваше да се справя и Александър Николов, който преди време се опита да играе във всеки възможен мач на клубно и национално равнище и стигна дотам, че трябваше да пропусне миналото лято заради операция от херния. И така събирането в националния отбор за мъже с брат му Симеон бе отложено за тази година. Волейболът все пак е отборен спорт и сребърният медал от световното първенство – първи от 1970 г. насам, е дело на много бащи, но техният – легендата Владо Николов, определено е сред най-важните. Алекс завърши като най-добър реализатор на мондиала във Филипините с голяма преднина пред останалите, а Мони нахлу в големия спорт като невиждано явление на поста разпределител – може да прави толкова много точки от атака, блокада и сервис, че противникът трябва да се тревожи не само на кого ще подаде. Като нищо скоро ще бъде затрупан с очаквания да стане най-великият в историята на играта... А след филипинското лято всички родни волейболисти играят със съвсем друго самочувствие в клубовете и изведнъж се превърнаха във водещи фигури с огромен принос в почти всеки мач.

Но успехите във волейбола не са дело само на двамата братя и на съотборниците им – почти всички на тяхната възраст, след като от състава на „лъвовете“ постепенно отпаднаха славните ветерани начело с Цветан Соколов. Става въпрос за системно явление и това се вижда най-добре от световната титла на националния тим за девойки. При това в почти същият състав от европейското злато година по-рано, когато начело на тима бе Антонина Зетова, а сега селекционер стана Атанас Петров.

Обикновено ни е толкова лесно да припишем нещо хубаво на отделния човек, а лошото – на „системата“. Може би е време да променим това, поне когато говорим за волейбола у нас в последните години...

Същото вече важи с пълна сила за зимните ни спортове. Техният график е различен от обичайния календар и успехите им от миналия сезон вече са с почти година давност. Но спомените още топлят в студените дни, които отброяваме до зимната олимпиада в Милано/Кортина. Алберт Попов върна България на върха в Световната купа на скиорите алпийци с триумф в слалома в Мадона ди Кампильо (Италия). Както и при волейболистите, тук „събуждането“ също е след „дълъг сън“ - точно 45 години след Петър Попангелов в Ленгрис. Така бе и в биатлона, където Милена Тодорова ни върна на подиума в Световната купа 21 години след Екатерина Дафовска.

На този фон доста по-кратко бе чакането за подиума на сноуборда ни – само 7 години трябваха на Радослав Янков да стъпи отново в топ 3 наа Белия керван. Но едва ли някой е очаквал първата световна титла в олимпийска дисциплина на зимен спорт да дойде от Тервел Замфиров, който шокира големите имена в спорта с фантастичната си стабилност на дъската и обра каквито златни медали имаше на разположение. Отличникът от НПМГ стана световен шампион за мъже, младежи и студенти – последното с пълно право, тъй като учи ветеринарна медицина. И при това намира време да се занимава с още няколко спорта, сред които мотоциклетизъм и няколко бойни...

По-малката му сестра Малена също вече направи впечатление при големите с второ място на Световната купа в Криница (Полша), а заедно с Тервел спечелиха световна титла в отборното състезание при младежите. Замфирови, както и Николови, със сигурност могат да се нарекат шампионски семейства, но са само върхът на айсберга при младите ни състезатели, където резултати вече се очакват от още няколко момчета.

Световна титла имаше и в художествената гимнастика – на ансамбъла за девойки от мондиала в София. Така че отстъплението на сегашния състав при жените от световния връх може би е само временно. При индивидуалистките Стилияна Николова остава безспорната ни прима, но трябваше да се задоволи със среброто на най-голямата сцена – германката Дария Варфоломеев остава над всички. Не е лесно да си съвременник на изключителен състезател и мисията на Стили явно ще е да направи така, че обърне съотношението на силите в своя полза в някакъв етап от съревнованието между двете.

Точно това успя да направи Кирил Милов с арменската легенда Артур Алексанян на европейското първенство по борба по пътя към златния медал на 97 кл. стил. Успехът му обаче не му донесе място дори в топ 3 при мъжете на годишните награди на БФБорба – конфликтът на новия председател Станка Златева с предишното ръководство стигна дотам, че дупничанинът дори не участва на световното първенство. Същото се случи и с другия ни шампион Магомед Рамазанов, както и със Семен Новиков, останал със сребро в Европа. Така от най-голямото състезание за годината спортът остана със среброто на завърналата се на тепиха Юлияна Янева.

А ситуацията в борбата е по-скоро правило, отколкото изключение в спорта ни тази година, белязана от серия административно-бюрократични провали. Преди време често се въртеше плочата, че „децата ни са добри спортисти, но началниците им пречат“, сега със сигурност е точно така.

Най-големият казус остава в БОК, където Весела Лечева спечели избори срещу Стефка Костадинова, която обаче продължава да брани поста със съдебни обжалвания. Смяна на властта имаше в щангите, но Стефан Ботев, който пое властта от Антон Коджабашев, не успя да угоди на Насар и се стигна до ново Общо събрание, на което загуби вота от Асен Златев. Съдът трябва да гледа и този случай. По-леко се разминаха със смяната на властта във фехтовката, а Йоанна Илиева се прицели в световната титла догодина – явно не иска да „изостава“ от възходящата тенденция на българския спорт. Драматично бе на върховете на леката атлетика, борбата за власт донесе много огорчения на грандами като Ивет Лалова и Тереза Маринова. А на стадиона „царицата на спортовете“ разчита на Божидар Саръбоюков, който спечели европейска титла в зала и стана 5-и на световното на открито в скока на дължина.

Но... високото момче от Харманли прилича повече на „расов еднорог“, чиито постижения не са в унисон с развитието на атлетиката у нас. Това може да се каже и за Карлос Насар, а също и за доста от останалите ни спортни герои. И в още по-голяма степен за Никола Цолов, който стана вицешампион във Формула 3 и вече кара във Формула 2. Младият пилот е първият българин на това поле за изява и може да се сравнява по-скоро с Кубрат Пулев и Григор Димитров, които трябваше да се учат в движение, докато сами си проправят път в големия спорт, без да стъпват на традиции, позиции или ноухау.

Колкото до последните двама... времето лети и те не стават по-млади. Но в тениса има и млади – Иван Иванов и Александър Василев сътвориха невъобразим български финал в юношеската надпревара на Ю Ес оупън, преди това Иванов спечели и Уимбълдън, а Василев стигна полуфиналите. Двамата бяха част и от класирането на българския отбор на плейофите за Световната група за купа „Дейвис“ - нещо, за което Григор все не намираше време... Те няма да имат неговата съдба да крачат по непознати пътища, но пък на всяка крачка постиженията им ще бъдат сравнявани с неговите.

Едни идват, други си отиват, а краят на годината ни отне някои от най-бляскавите величия на българския спорт. Напуснаха ни двама двукратни олимпийски шампиони – Нораир Нурикян и Боян Радев.

Без да видят как постиженията им биват надминати, но може би един ден някой ще направи и това...