Наричаха ни „остров на спокойствието“. Какво спокойствие, та ние ще се избием сами!
Какво ли не ни дойде до главата през изминалата седмица - от световната политика до телевизионните страсти? Няма смисъл да изброявам, ще отнеме половината от текста. Затова възможно най-кратките коментари за главното, като тенденция. Нещо като концентрат.
Политологът Иван Кръстев, желан автор в световните медии, каза в интервю за българско издание „Все повече са хората, бесни на Борисов и ГЕРБ“. Допълва, разбира се, че липсва убедителна алтернатива, но вероятно за пръв път изказва такава категорична оценка за управляващите у нас. Това със сигурност е знак как гледат зад океана на случващото се у нас. Либералната опозиция сигурно го приема и като сигнал за повече смелост. Това обяснява и парадокса, че от политическите сили тя заема най-активна позиция против действията на главния прокурор Иван Гешев срещу президента Румен Радев. И това се случва за пръв път. Между другото е ясен знак за промените в политическата мозайка след последните избори.
В началото на атаката преобладаващото мнение беше, че се отклонява вниманието от кризата с водата и въздуха и същевременно Гешев си връща на президента и демонстрира, че работи във всички посоки. Но при добре синхронизираното второ действие /СРС-то/ лъсна ясно, че той действа заедно с други управляващи и силови институции. Появиха се описания на бъдещата управленска конфигурация - Борисов президент, Горанов - премиер. Премината е една граница, след което няма връщане назад. Остава политическата криза да прерасне и в конституционна.
Защитата на президента започна плахо и неубедително от хора от неговия екип. Затвърждава се впечатлението, че покрай него не останаха убедителни говорители. Преломът дойде от коментара на д-р Николай Михайлов, който поне официално не е в президентското обкръжение. Това е сериозен повод президентът да преразгледа кадровата си политика. Атаките ще продължат.
Временното решение на водния проблем за Перник крие сериозни опасности, че може и да се разрасне, като обхване и София. А софиянци са много по-решителни, когато излизат на улицата да наложат политическата си воля.
Някои медии са заети не толкова с разкриването на причините, довели до кризата с водата, въздуха и боклуците, колкото с неубедителната си защита на управляващите. Един от големите им „аргументи“ е, че опозицията оглавява протестите. Като че ли да откликва на проблемите на избирателите не е главното призвание на опозицията. Може би затова е време да говорим и за медийната криза.
Арестът на Васил Божков - един от последните оцелели мохикани на прехода може да бъде тълкуван от журналистите, поразени от въздействието на „ВИП-Брадър“, като личен проблем на бизнес съперниците в хазарта. Може да се прибави и непростимата му грешка да подбужда феновете на Левски да протестират масово пред прозорците на Бойко Борисов, за да не пипа неговия бизнес. Бих допълнил, че този му опит се дължи и на досегашната активна намеса на премиера във футболните дела. Не е достатъчно и обяснението, че става дума за преразпределение на крупния бизнес. Ако погледнем на темата в контекста на новите елементи в геополитическата роля на България, след посещението на премиера в САЩ, очевидно става за съгласувани действия. В края на краищата си имаме и специален съветник от Вашингтон по правните въпроси. С една дума - с Божков списъкът не се изчерпва. В този контекст трябва да разглеждаме и демонстративното раздухване на шпионската афера с руските дипломати. България в лицето на Борисов като че ли е притисната до стената да вземе решение - с нас или с Русия? Моето скромно мнение е, че за него би било добре да се опре на съгласувана позиция на политическите сили у нас. Да, но това не се връзва с институционалната война с президента. Е, кой е казал, че политиката е лесна работа.
В досегашните коментари за „плана на века“ на президента Тръмп за Близкия изток, като че ли най-малко се засяга какви са позициите на Европейския съюз. Европа винаги е имала принципно различни позиции от САЩ по израелско-палестинския проблем.
„Сделката на века“, както стана популярна, няма да донесе на нейния автор Нобелова награда за мир, каквато получи неговият предшественик Барак Обама. Тук бизнес-природата на Тръмп го е подвела, като предлага на палестинците 50 милиарда за възстановяване в замяна на увековечаване на окупацията под фиктивна опаковка на „държава“.
Палестинците, които са готови да жертват живота си за свободна държава, не могат да приемат размяната за пари. Впрочем „сделка“ има, но тя е между САЩ и Израел и по-точно- между Тръмп и Нетаняху. Тръмп е пред „импийчмънт“, а след това пред президентски избори, в които еврейското лоби в САЩ играе важна роля. На Нетаняху му искат имунитета в Кнесета, а после има нови избори. Както се вижда - общи интереси. А пирът остава все така далече, по-скоро можем да очакваме изостряне на конфликта.
Журналистика в кръвта
Голямата новина в телевизията е, че Емил Чолаков се завръща на екран в Нова телевизия, като водещ на предаване. Преди две години, когато връчвахме наградите на телевизионна журналистика, си позволих да го поканя и да му връча от мое име малка пластика с перо. Признание, че той е успял журналист в една сфера, смятана за достъпна само за експерти. После научих, че е напуснал би ти ви. Защо? Нима съм се излъгал?
Сега той твърди, че е бил недооценен. Случва се, но независимо от житейските перипетии важното е, че журналистиката му е влязла в кръвта.