Уважението е една изконна българска ценност, част от концепцията за България на три морета, пардон - на три ракии. „Ти мене уважа’аш ли ма?” е нещо като българското: To be or not to be - класика и принос към световната ценностна съкровищница. Когато избистрим политиката (културата, кърменето в мола, паметниците, каквото там е на дневен ред за бистрене), изпонапсуваме целия свят и мъдро заключим, че всички са маскари, стигаме до Него - уважението.

Може да сме всякакви - мързеливи, завистливи, неудачници, да си мятаме боклука през прозореца и да си бием жените - важното е на три ракии да се уважаваме.

Горе-долу като измислено в тая интонационно-битова среда звучи допълнението към закона за училищното и предучилищното образование, което ще ни задължава - нас като родители и нашите деца - да уважаваме учителите. Не ме разбирайте погрешно - аз уважавам учителите. Уважавам ги по възрожденски и (сега вече) мога да си призная, че се просълзявах всеки път, щом на 15 септември видех надписа „Помогни ми да тя возвися”. Това беше в едно друго време с други обществени нагласи, други учители, други родители и други деца. Иска ми се да вярвам, че аз съм като ония родители и възпитавам детето си по оня начин - на уважение и благодарност към учителя. Иска ми се да вярвам, че не съм само аз.

Как обаче, за Бога, уважението се регламентира със закон? Как точно ще ни задължат, следят и санкционират? И това все пак е незначителната подробност. По-значителната е, че през последните 25 години учителската професия е системно дискредитирана и вече не звучи гордо. Тя е дискредитирана от институциите, от обществото като цяло, от родителите, от учениците и да, нерядко и от самите учители. По какъв начин един закон ще промени нещата и ще поправи нанесените щети? Докога ще лекуваме (уж) само симптомите с неефективни палиативни мерки? Тенденцията да се приеме проформа някакъв нормативен акт и да се измият ръцете става все по-устойчива и пуска корени във всяка сфера. Един вид: „Ето бе, закон ви приехме, какво искате повече? Свършихме си работата, оправяйте се.” Иронията е, че измиването на ръцете е повсеместно, на всички нива и от всички замесени страни. На никого не му се занимава и всеки прехвърля топката на другите. Институциите са неефективни, родителите - незаинтересовани, учителите - не на ниво, а „младото поколение” е пълен провал.

А може и да не е по този начин. Може всеки да си поеме отговорността - лично и съвестно. Да се насърчават добрите практики (и учители) в училищата и да им се дава гласност. Ние, родителите, да се занимаваме малко повече с децата си и с възпитанието им. Учителите да се занимават малко повече със себе си, квалификацията си и подхода си. Всички заедно да излезем от фазата на псуването и „всички са маскари” и да започнем да оправяме нещата полека-лека и в дълбочина. И да спрем да се залъгваме със смехотворни закони, моля ви. Да си имаме уважението.