Ако нацията няма вече сили, времето ще я погълне

Темата за отрицателния прираст и емиграцията отново ни вълнува. Всъщност тя беше популярна и преди 25 г., когато бях дете. Тогава тази информация ме ужаси.

Как така след сто години няма да го има този народ. Няма да ги има вечно недоволните възрастни. Няма да ги има децата на площадките. Няма да ги има портретите на велики българи в училищните стаи. Не, това са глупости. Това е прекалено голям проблем, никой няма да остави така нещата. Тази мрачна статистика обаче се появява периодично, което ме кара да се запитам - а проблем ли е всъщност, че изчезваме?

Не мисля, че ако беше голям проблем, щеше да се прави нещо по въпроса. Щяха да стимулират младите хора, щеше да им се обръща повече внимание. (Някои се оправдават с бедността, въпреки че ето, ромите са бедни, но те нямат проблем с раждаемостта.) Политиците, които далеч не са такива идиоти, за каквито ги мислим, също не мислят, че това е проблем. Нещо повече. Проблем е точно обратното - ако младите искат да останат. Това е тънко политическо изкуство и интуиция от тяхна страна. Тези хора знаят какво е в държавата да витае свободен младежки дух и да има мислещи хора. Знаят колко е опасно да се появи интелектуално поколение. Интелектуална атмосфера дори. Старото им политическо ноу-хау ще лъсне. Защото това вече дори не е комунистическо ноу-хау. Това е ноу-хау на архитипен феодализъм, където изборите се правят с лека досада. Носят духа на езическата традиция и миришат на селски панаир. Дори партиите вече се отвращават от предизборните си кабапчета, от ромите в индианска нишка, от автобусите с турски „туристи”. Кебапчетата, стимулиращи гласоподавателя, ни правят демократична страна. Кебапчетата ни правят европейци. В мислещо общество тази система не може да функционира. Нея вече са я замеряли с камъни по площадите, затова тя се развива, грижи се за себе си, за бъдещето си и това е естествено за всеки организъм. Ние сме тези, които не се грижим за себе си. Ние сме излишните.

С виртуозни намеци и еклектика тя ни вкарва усещане за монолитен идиотизъм. С безкрайни телевизионни шоу формати и с дебати от типа: „Да светят ли очите на Самуил?’’, „Кой празник да се празнува и кой да не се празнува?“, „Да махаме или да не махаме паметника на съветската армия?”. Тези вселенски въпроси могат да удавят в тъпота и най-начетения университетски преподавател. Все едно си в главата на тежко болен човек. Само че това не се нарича идиотизъм, нарича се учене от грешките. Една от грешките на старата система беше високото образование, което рано или късно караше хората да задават въпроси. Това не трябва да се повтаря. Хората, търсещи отговори, вече не са добре дошли тук. Добре дошли са хората, търсещи кебапчета. Тези хора са повече от хората, търсещи отговори, и затова демографската криза не е проблем. И тя наистина не е проблем.

А какво ще стане, ако изчезнем?

Нищо няма да стане. Ще дойде друга нация на наше място, също както ние сме дошли. Нация, готова да се бори и да действа. Защото човек не е замислен като индивид, а като вид, оцеляващ чрез нацията. Там е безсмъртието и ако нацията няма вече сили, времето ще я погълне като вълна. Това са нормални неща. За портретите в училище малко ми е тъжно.