Грешки в реформата на висшето образование

Поредната реформа във висшето образование е в ход. Идеята е парите, които държавата насочва към държавните университети, да отговарят в по-голяма степен на търсенето на пазара на труда. В случая ударът е насочен към икономическите и юридическите специалности. Твърди се, че има прекалено много икономисти и юристи, които са без работа, докато има търсене на инженери, информатици и математици, които университетите не подготвят. Ако това беше така, би следвало да наблюдаваме високи заплати за инженери и математици и наплив на студенти към тези специалности. Това обаче изобщо не е така - бройките за тези специалности системно не се запълват и въпреки мерките на МОН положението със сигурност ще бъде същото и през следващите години. Единственото изключение е информатиката, но там проблемът е в това, че държавните университети често не предлагат съвременно обучение, въпрос, който изисква по-скоро контрол върху качеството на учебните програми, отколкото опити за пренасочване на избора на студентите.

От друга страна, ако има безработни икономисти и юристи, причината едва ли следва да се търси точно във висшето образование. Безработицата, както е добре известно, зависи от определени макроикономически фактори, както и от наличието на конкурентни пазарни механизми. Пример за системно деформиран пазар са юридическите услуги. Цените на по-голямата част от тези услуги са под контрола на държавата - адвокатските хонорари, таксите на нотариусите, заплатите на съдии и прокурори са или пряко фиксирани от държавата или, което е още по-лошо, се определят по закон от съответните професионални сдружения. В резултат на това, юридическите услуги в България са относително най-скъпите в ЕС. Скъпите услуги означават на практика недостъпност на правосъдието за обикновения човек, от една страна, и недостиг на работни места за юристи, от друга. Либерализирането на пазара на юридически услуги би решило проблема със заетостта на хората с висше юридическо образование, както и на голяма част от проблемите с правораздаването у нас.

Още по-неуместно е да се говори за наличието на прекалено много икономисти. Икономистите са единствените, които дори да искат, не могат да не работят по своята специалност - всяка една дейност е по същество икономическа и икономическото образование, било то в областта на маркетинга, финансите, счетоводството или някаква друга специалност, е полезно във всяка организация в частния и публичния сектор. В този смисъл твърденията, че много икономисти не работят по специалността са лишени от смисъл. Неуместни са и критиките, че специалисти, завършили например „маркетинг“ и работещи като продавачи, са прекалено квалифицирани за тази дейност - реализацията на продукти с висока норма на добавена стойност изисква висок професионализъм на всички стадии на производствения цикъл.

Ако целта е образованието да се приближи към търсенето на пазара, логично би било да се ориентираме към това, което интересува самите студенти. Това предполага паричните ресурси да следват желанията на самите учащи се. Този модел обаче решително се отхвърля от поредица правителства. Вместо това, правителството се ориентира към бюрократични механизми и правила, с които да замести пазара като механизъм на децентрализирана координация. Идеята е, че МОН, а не студентите и университетите, знае най-добре от какво има нужда икономиката.

Това обаче е само част от проблема. Съвременното образование се глобализира. Това означава преди всичко, че се води борба за привличане на талантливите и способни кадри, от които зависи бъдещето на всяка една страна. Според Световния икономически форум показателят, по който България е практически на последно място в света, е способността да привлича и задържа висококвалифицирани и способни специалисти. Ролята на висшето образование в тази борба за задържане на националния интелектуален потенциал е огромна.

Изходът е в дебюрократизацията, децентрализацията и прилагането на интелигентни финансови механизми. Такива инструменти се прилагат отскоро в страна като Холандия, например. Там студентите, в това число чуждестранните, имат право на държавен кредит, при изключително благоприятни условия. Кредитът се връща само ако заемополучателят има работа и получава заплата над социалния минимум, като погасителните плащания не могат да надхвърлят 4% от дохода. Този механизъм има редица предимства. Първо, държавата не спуска бройки на университетите, а студентите сами решават какво да изучават. Дори студентът в бъдеще да не работи в Холандия, той трябва да върне заема, но само при социално поносими условия. Въвеждането на подобна система у нас ще позволи свеждането на държавните субсидии за университетите до поддържане на материалната база, като студентите, на базата на рейтингите на университетите, равнището на таксите и състоянието на пазара на труда, ще могат сами да решават какво точно да изучават. Тяхното решение със сигурност винаги ще бъде по-добро от това на държавните бюрократи. При това положение МОН ще може да концентрира своите усилия не върху опитите да се превърне в субститут на пазара, а върху контрола за качеството на образователните услуги, което е неговата естествена функция.

Чужбина ще е все по-привлекателна

Основната цел на държавната политика би следвало да е младежите да остават да учат у нас. Този избор на младите зависи от качеството на висшето образование и цената. И в двете посоки тенденциите у нас са крайно неблагоприятни. Държавата непрекъснато намалява парите за висше образование, с което го прави по-скъпо и по-некачествено. Същевременно тенденцията в другите европейски страни е обратната - увеличаване на финансирането на висшето образование и съвременни инструменти за кредитиране на студентите, при което образованието в чужбина става все по-привлекателно за нашите студенти. Това, че младите българи ще учат още повече извън страната, води до огромни загуби за нашата икономика.

* Авторът е от Института за икономика и международни отношения