Росен Елезов, режисьор, пред „Труд news“: Ние сме европейски талибани - съсипваме старите сгради, за да строим многоетажни сапунерки

Бившият депутат и бивш общински съветник Вили Лилков е един от основните претенденти за кмет на столицата. През годините той стартира лична кампания „Софийска памет“, която цели да запази историческата памет на бележити българи и софийски граждани. Столичният общински съвет подкрепя предложението му за обявяване на жълтите павета за национално културно наследство. Той е едно от емблематичните лица на десницата, а кандидатурата му е подкрепена от столични интелектуалци, свързани с дясната идея и борбата с комунистическия режим от 80-те и  90-те години. Режисьорът Росен Елезов е един от многото, които застават зад кандидатурата на Вили Лилков. Ето какво сподели той за вижданията си за столицата.

- Г-н Елезов, защо решихте да застанете зад кандидатурата на Вили Лилков за кмет на София?
- Нямах колебания и най-малки съмнения в своята съвест и увереност при най-естествения и лесен избор при неговото издигане за кмет на нелесната за управление столица. Трудността бе да бъде убеден самият той да напусне академичното и писателското си поприще, и да се върне активно към политиката - за промяна на любимия град към по-добро. Създадохме  Инициативния комитет за неговата кандидатура и така дадохме своята лепта той да мотивира в себе си увереността и желанието да осъществи ренесансовите и модерните си идеи за София като европейски град. 

- Дали основният аргумент на Инициативния комитет не е бил и самият кандидат на ПП/ДБ?
- Може да се каже, че допълнителен аргумент за избора ни на Вили Лилков стана и предложеният от управляващата коалиция кандидат, семейно обвързан с висшия ешелон на репресивната Държавна сигурност! Още повече  анонсиран и като обединител на десните избиратели. Не мога да се отърся от усещането, че отново обитаваме Оруеловото безвремие, сякаш сме възкресили неговото Министерство на истината, вулгарно променящо най-новата история, с насажданата от хибридните сайтове носталгия по разкапаната соцдействителност, с неглижиране мракобесието, дирижирано от Политбюро на БКП и неговите опричници от ДС. Берем отровните плодове на този цинизъм, благодарение на неосъществената лустрация, на белите петна в учебниците за престъпленията на социализма, където не се изучават дори "Задочните репортажи за задочна България" на  Георги Марков. И за това съществува реална опасност да станем свидетели как трансформираната в олигархия номенклатура ще осъществи първата си крачка към възстановяване и на политическата власт, след като вече го стори с икономическата.  Разбира се, ако на тези сметки не попречи проф. Вили Лилков. Познавам отдавна неговите  качества и професионален опит, наясно съм с подробности от широкия спектър на капацитета и разностранната му ерудиция, дълбинните познания за живия организъм на големия град, визията и постоянството му да преследва и постига целите. 

- Смятате ли, че София е столица от 21 век?
- Не ми се иска, но го казвам с горчивина - София няма как да е столица от 21 век, със залетите си улици  от дрипав асфалт, под който "проглежда" скъпата настилка на каменните павета и с разбитите си "лунни" тротоари. Реализирал съм немалко филми, свързани с историята, съдбата и архитектурата на моята София. Героинята на един от тях, японката Юмико Хаясака, написала на български прекрасната книга "Пътеводител на забравена София", казва, че първото нещо, което й е направило впечатление от града са "вашите развълнувани тротоари". А за любимите си, както с обич ги назовава, "жлъти павета", съжалява, че София е единственият притежаващ ги град в света и мечтае да ги види в Токио. А ние видяхме какво се случи с тази емблема на столицата, след злополучното им пренареждане, щом дори майсторите не разбраха, че те са в различни размери. Единствено модерното софийско метро и опитите за облагородяване на градската среда, реализирани с европейски средства, дават надежда за "пристигане" на столицата ни в 21 век. Неслучайно слоганът на кампанията на Вили Лилков е "София в 21 век! Сега!" и той има визия с реална  програма: за постигане на град, освободен от олигархични зависимости и клиентелистки мрежи около общината, привлекателен за инвестиции и бизнес, отворен за дигитализация, с развита зелена достъпна система и минерални извори, с осигурено културно многообразие и атрактивна експонация на история, археология и архитектура, с отворени пътища към планините и "зелени коридори" край реките.

- Кои са основните проблеми на столицата? Как виждате тяхното решаване и каква е вашата визия за София?
- Предизвикателствата пред нея са свързани с пренаселване, миграция, замърсен въздух, жилищна и демографска криза. Моето впечатление от днешна София в този контекст е, че тя съществува, сякаш без градоустройствен план и че се работи на парче или на пожар. Каквото е оцеляло в атмосферата на града от вече далечното минало, няма как да прикрие недъзи и недомислици, превърнати в капан за следващи поколения - примерно, стихийното презастрояване на центъра и районите, плъпнали по снагата на Витоша. Това е един от основните проблеми на града - презаселване във фетишизирани райони, при отсъствие на хуманна, привлекателна среда.  Също, непонятното отсъствие на сгради-паркинги, нещо без което съвременният град е немислим. Иначе моята визия за София е сравнително утопична и наподобява повече мечтание, като куплет от великата песен на Джон Ленън "Imagine" - представи си града, осъмнал с наименования на главните си улици, кръстени на своите национални герои, представи си го, свалил архитектурната рубашка от снагата си, представи си как най-сетне пренасят грозния истукан от Княжеската градина в резервата за нормативна естетика. Но и мога да си представя, че отново се хвърля прах в очите в предизборната ситуация, за да се имитира готовност за действие, легитимиращо обременения кандидат на управляваща коалиция. Иначе си представям как вездесъщите графити по фасадите изчезват, сякаш изтрити от вълшебна пръчица с белина, а родителите на невръстните драскачи солено плащат избелването от джоба си. Представям си как назначен от общината супермен издърпва висящите снопове на извиращите отвсякъде кабели, а негов събрат от някакъв нашенски Марвел измазва свлечените мазилки до пълното им отсъствие от сградите. Представям си как чудна тишина поглъща неистовите децибели от заведенията в късните часове на деня, как изчезва самодейното остъкляване на балконите и произволното, разноцветно саниране тук-там, подобно шарена, закърпвана  черга, представям си безразборно нацвъканите външни тела на климатиците как се скриват с елегантни дизайнерски решения от погледите на минувачите.  

- Мнозина са убедени, че София агонизира от ниската обществена и битова култура на “новите столичани”, които безконтролно мигрират, главно от селата и малките градчета. Вашето мнение.
- Не само, но и от отсъствието на първите седем години на нацията. Днес семейството абдикира от формиране на децата в традиционните християнски ценности и морал, защото не вярва в тях. Улисани в злободневие и мачкани от бита, допускаме да се изпари дори мисъл за духовност, просвещение, емпатия и обич към ближния. И незабележимо за съвестта изоставяме децата на произвола и агресията на  улицата, във вихъра на първични страсти и вулгарни емоции. Предпочитаме да харижем отговорността за възпитанието на училището, като панацея и не можем да разберем защо учениците пребиват учителите си и татуирани примати, с патриотарски лозунги по кожата, кълцат телата на приятелките си с макетни ножове. Всъщност, за какъв европейски бит можем да мечтаем и за каква нормалност в общуване и отношение към градската среда, щом сме обгърнати денонощно от естетиката на чалга-културата? 

- Все по-малкото архитектурно ценни стари градски къщи в центъра съзнателно са оставени да се саморазрушат и на тяхно място се строят „прогимназии” и офис сгради. Общината трябва ли да бъде по-активна?
- Това е болна тема. Унищожаване на миналото чрез съсипване на архитектурни ценности и артефакти е характерно за слепи, догматични общества, подобни на ИДИЛ или Афганистан на талибаните. Щом поголовно допускаме ярки сгради да се съсипват, за да направят място на някоя многоетажна сапунерка и това се случва в държава от ЕС, значи сме европейски талибани.  Не разбирам политиката на сегашната община, която забрани светещите реклами от покривите на сградите в центъра, но  разположи кичозни скулптори със светещи очи. Не разбирам и странният статут на собствеността на такива значими за столицата обекти, като къпалнята "Мария Луиза" и Летният театър в Борисовата градина, които и до днес са с неизяснен статут и тънат в разруха. 

- Направихте филма "Нашата чужда война" за българските бойци в Ирак. Какво ви провокира да го заснемете?
- "Нашата чужда война" е своеобразна реплика на полския филм на Кшищоф Лукашевич. По време на въстанието на Муктада ал Садр срещу многонационалните сили, водени от САЩ, са превзети всички градове в Южен Ирак. Единствено Сити холът в Кербала не се предава и след тежки, едномесечни сражения, отстоява срещу прииждащите отвсякъде тежко въоръжени федеини. В полския филм ролята на Втория българския батальон е неглижирана, докато реалността е съвсем различна. Когато нападат кметството, българите отблъскват първите най-яростни атаки, подобно спартанци, изстрелвайки за една нощ повече от 45 хиляди патрона! Тези събития са били засекретени и никой не разбира, че България участва за първи път след Втората световна война в реални военни действия и излиза победител, заедно с мироопазващите сили на демократичния свят! 

- Сега постоянно се говори, че България отново ще бъде вкарана в „чужда война“ в Украйна.
- Това са пропагандни, хибридни провокации, инспирирани от добре платени центрове, за съжаление с филиали и в нашата страна, а за още по-голямо съжаление и от неколцина български журналисти. Никога Русия, с икономическия си капацитет на една Португалия, не би и помислила да воюва срещу страна, член на НАТО, защото съществува член 5 от Договора на алианса и ще й се наложи да се изправи срещу почти целия демократичен свят. Колкото до нашата война в Ирак, в никакъв случай тя не беше чужда, а така я нарекохме, защото не се е водила на наша територия. 

- Христо Мутафчиев каза, че до 1 октомври всички театри, музеи и галерии ще фалират, поради ниския бюджет за култура, а пък уж салоните са пълни. Преувеличено ли е това твърдение?
- Не вярвам да фалират в буквалния смисъл, но че ще боледуват и едва ще кретат е повече от ясно. За киното не ми се говори, щом досега не се намери храбро правителство, което да създаде Фонд на киното, съществуващ навсякъде в Европа. Не казвам, че държавата "се хваща за кобура, щом чуе култура", но бездуховното състояние и насилието в страната са резултат и от неглижирането на културата, като емоционален и естетически лечител на душевността, за която говорим от години.

- Какви са новите проекти, върху които работите?
- Наскоро завърших филмите "Ритуалът на Въло Радев" и "Откровенията на Соломон от Видин", в който участва и е съсценарист, Вили Лилков. С него ни предстои и филмов проект по знаковата му книга "Доблест и наказание" - за драматичната съдба на спасителите на евреите след 9 септември 1944 г. В момента в БНТ снимам филми за Георги Минчев и Илия Минев. Със сценариста Юрий Дачев работим по проект за игрален филм по романа на Владимир Зарев "Чудовището". 

Нашият гост
Росен Елезов е роден на 16 януари 1953 г. в Благоевград. Завършва книгоиздаване и полиграфия в МГУП (Москва) през 1978 г., както и кинознание, и кино и телевизионна режисура в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ съответно през 1988 и 1990. От 1994 г. до 2006 г. е преподавател по телевизионна и режисура на документален филм в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Режисьор е на повече от петдесет филма и телевизионни програми, между които „Наблюдател“, „Домино“, „неВалидно“, „Никъде другаде“, „Вкусът на живота“, „Вяра и общество“, „Минало /не/свършено“, „До Европа и напред“ и други.